Столетниците – благословия или орисия

Популярната тв водеща и журналист Мира Добрева издава книга с документални разкази от рубриката „Столетниците на България“, излъчвана вече в продължение на 10 години по БНТ. През 2015 г. получава специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“ за този тв проект. Книгата е със заглавие „Столетниците – благословия или орисия“ и излезе с логото на издателство Книгомания (дизайн: Тодор Манолов), разпространява се по книжарниците от 3 ноември 2020 г. Елегантното томче от над 330 стр. включва подбрани 38 истории и засяга важните за всяко битие теми за завистта, смисъла на живота, брака, любовта, изневярата, младостта, какво харесват мъжете у жените, клюките, надеждата, навиците, човешките идеали и най-вече добротата.

„Защо написах тази книга? Какъв по-добър шанс да надникна във времето на хора, които са живели в толкова различни Българии! Някои от тях са свидетели на Междусъюзническата война, други са носили лекарства на войниците от Първата световна война. Трети са участвали във Втората световна война. Имам срещи със съпруги на офицери в Царска България, ревностни привърженици на комунистическия строй, и такива трогателни радетели за демокрация! Всеки се опитва да се изплъзне на времето, да го надхитри, да го победи. Но сякаш столетниците са единствените, които успяват. Защото са тези, които са се примирили с него. Останали само беловласи свидетели на времето, в заника на дните си те са сключили своеобразно примирие с него. Отдали са се на всевластната му орис. Благословия или орисия е да си столетник? Може ли да се остарява красиво? Кой те обича, когато остарееш? Какво още можеш да дадеш? Какво искаш да кажеш? Има ли кой да те чуе? В свят, който продава изящни лица, изваяни тела, буйни коси и блестящи усмивки, написах книга за столетници. Не отвърнах очи от набраздените им лица. Там прозрях всичко, което търся през годините: Неподправеност и дълбока, понякога уморена, но разтърсваща емоция. Споделям с Вас вълнението си.“ – Мира Добрева

* * *

Мира Добрева е позната като телевизионна водеща на десетки политически, икономически и социални събития. Носител е на множество награди, сред които: Жена на годината (2 пъти) в категория „Телевизионна журналистика“ на сп. „Грация“ (2005 и 2011 г.), Най-чаровна телевизионна водеща на сп. „Клуб М“ (2004 г.), Най-обичана българка за 2008 г., Най-стилна дама на България. През 2015 г. получава специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“ за рубриката „Столетниците на България“. Следват призове в категория „Културно наследство и национални ценности“ и „Популяризиране на българската култура и история“. През 2016 г. предаването „Отблизо с Мира“ е отличено със специалната награда на Съюза на българските журналисти в категория „Телевизионна журналистика“. За научнопопулярния филм „Властелини на облаците“ получава специалната награда на журито на Международния филмов фестивал „На източния бряг на Европа“. Мира Добрева е била хоноруван преподавател по телевизионна журналистика в НСА, гост-лектор към катедра „Радио и телевизия“ във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“, гост-лектор в Американски колеж – София, както и лектор на TEDxPlovdiv. От май 2020 г. е водеща на предаването „Питай БНТ“.

* * *

Откъс:

БЕЛОВЛАСИТЕ СВИДЕТЕЛИ НА ВРЕМЕТО

Не само косите им побеляват през годините. Очите им избледняват. Кожата им изтънява. Думите им се заклещват между мислите. Силата на телата им излинява, изнизва се бавно… Като през дупки на плетени чорапи. Силата на ума им изветрява. Като оставена на слънце царевица. Като нанизани сухи пиперки… Но столетниците имат особено сияние. Някои от тях са наистина специални не само заради преклонната възраст, която са достигнали. Защото тя невинаги е благословия. Много често е орисия. Понякога, пътувайки към някое село, се оставях да вярвам, че е благословия да доживееш до 100 години. На връщане вече знаех, че по-скоро е орисия. И за тях, и за тези, които се грижат за тях. Срещнах и столетници, които съвсем сами битуват, сами се справят с живота. Някои от тях боравят с „жиесеми“, по които успяват да се чуят с приятелите си, ако... все още имат такива. Други успяват да насекат няколко цепеници, ако са едри, та не влизат в печката. Трети свиват станимашки сармички, четвърти плетат на една кука. Пети варят ракия. Шести правят компоти… Има такива столетници. Има и други – приковани към леглата си, зависими от близките си или от жени, наети да се грижат за съществуването им. Или пък са оставени в домове за възрастни хора. Немощни, тъжни, ненужни. Така се чувстват – понякога заради отношението на близките им, друг път – заради собственото си тягостно усещане за безполезност. Тези столетници са най-тъжните хора, които съм срещала. Дори да имат живи синове и дъщери, внуци и правнуци, чувстват ли се непотребни, те стават различни от това, което им е заложено като характер още преди да натрупат толкова години. Отвътре са изкорубени и това ги прави много трудни за общуване хора. Нямат ищах за нищо. Първоначално говорят трудно, раздразнителни са, понякога нервничат, гледат с досада, чакат да свърши разговорът, който с нетърпение са очаквали преди. Тук е мястото да кажа, че идеята да издирвам столетниците на България се роди като телевизионен проект. Затова на не едно и две места в книгата ще прочетете, че не съм била сама по време на срещите си с тях – телевизионната работа изисква присъствието на екип. Всеки в екипа има свое задължение, с което трябва да се справи така, че в образ, звук и картина филмът да достигне до зрителите с необходимите технически характеристики, присъщи за телевизионните стандарти. Специфичното осветление например беше най-трудната за понасяне от столетниците техническа необходимост за осъществяване на интервюто. Силната светлина ги травмираше особено много, дразнеше и без това слабите им очи. На два пъти ми се случи (с една баба от Търговище и с един дядо от Пловдив) да се наложи да спра разговора, въпреки че екипът с течение на годините е придобил умение светкавично да се справя с разполагането на техниката за снимки. Имаше и столетници, които пък въобще не се притесниха от прожекторите, даже напротив – проявиха искрен интерес към всеки обектив, камера, статив, кабел, брошка, микрофон или каквото и да е техническо приспособление, което виждаха за първи път. Използваха повода да научат още нещо, да се насладят на мига, който им носи някаква различност в така или иначе еднообразните им дни. Уверяваха ме с радост и почуда, че нямат търпение да разкажат на приятелите си или на внуците каква новост са научили, и истински се радваха, че „цяла телевизия се е вдигнала да дойде да ги види“. Всячески се опитвам да не притеснявам хората, с които се срещам, но се е случвало да прекъсваме интервю само защото столетникът слага ръка пред очите си, за да ги пази от светлината... Не обичам да издевателствам над столетниците. Дори да усещам, че прекъсвам разговор, който обещава да бъде твърде интересен и съответно – рейтингов, просто спирам в мига, в който усетя, че събеседникът ми се чувства некомфортно. Имало е и други случаи – интервюто започва тромаво и с нежелание, пък после човекът постепенно се отпуска и разговорът става приятен, приятелски... И тогава вече не мога да си тръгна – стигнат ли зоната си на комфорт в споделянето, усетят ли, че някой ги слуша с интерес, столетниците могат с часове да говорят, без да спират, да показват, да се връщат все по-назад и по-назад в спомените си. Много често „зациклят“ в определен отрязък от време и той става сюжет и основна линия, покрай която върви целият житейски разказ. Дори да имам интерес към някое друго събитие в живота им, ако то е встрани от тяхната фиксация, почти нямам шанс да насоча разговора в различна посока. Няма да се разсърдя, ако не ми повярвате – и за мен е озадачаващо как помня всичките столетници, при които съм била. Не само като имена. Като душѝ ги помня. Как изглеждат, още знам. Кожата на ръцете им, зъбите им помня. Косите им. С кърпа ли са били, или с кепе. Как са били подстригани. Прегърбени ли са били, с един или с два бастуна. Излизали ли са навън, на легло ли са били…Диалекта им помня. Очите на всеки от тях! Коя баба е била с обеци, коя е носила герданче. Набожните помня, но и тези, които не вярват в нищо. Помня много добре комунистите. И царистите помня. Имам само един дисидент. На всичките помня ушите… Ушите на столетниците са много интересно нещо. Издължават се и изтъняват, стават като вестниче – прозрачни тук-там. Ноктите им, гласът им как звучи, помня. Кой е бил с галоши и кой – с лъснати обувки, кой – с костюм, кой – с плетена жилетка… Кърпичките им помня – всички столетници си имат носни кърпи. Помня цвета на буланите върху леглата им и одеялата, с които се завиват. И старите им снимки. Помня килимите в стаите. Печките на дърва. Купичките от алпака, умивалниците. Мушамите по масите. Помня къде е имало мухи и къде е било много чисто. Помня цветята по первазите на прозорците. От по-раздразнителните ли са били, от бъбривците ли, от оплакващите се или от благодарните…Помня.100 100-летници. За 10 години. Ако завъртя лентата на миналото, пред мен ще застане я баба Калинка, я дядо Беро, я баба Евдокия или дядо Тодор, я баба Стана или дядо Георги... Понякога всички заедно се втурват към главата ми, заплашват да ме катурнат така, че за нищо друго да не мога да мисля. Единият ми показва медалите си, другият – колекцията от шапки, трети – как танцува, четвърти – как рецитира…Страшна работа са моите столетници!Друговремци, останали в нашите дни. Имам особеното чувство, че фонтанелите им се отварят отново – като на бебетата. Наближат ли 100 години, хората стават досущ като пеленачета. Само дето никой не им се радва толкова. Не миришат на младост. Никой неги чака да пораснат, никой не се вълнува от липсващите им зъби. Стичащата се от устата им слюнка не предизвиква умиление, а памперси им купуват от аптеките с неудобство. Скришом. Рядко имат нормална телесна температура, кожата им е хладна. Често не чуват, много не виждат. Губят желание да се занимават с каквото и да е. В дома им няма стълпотворение. Рождените си дни празнуват безрадостно или може би с някаква насилена приповдигнатост. Два празника очакват – Великден и Коледа. И сходна молитва имат: „Господ да си ме прибере вече. Това е прекален живот!“…Какво ли не видях през тези 10 години! Уморени тютюноработнички, градски кокони, изкукуригали домакини, дружни трудовачки, бодри текезесарки, гледани невести, смазани съпруги, любящи майки, недолюбвани дъщери... Достолепни капитани, радостни файтонджии, царски офицери, благодарни фронтоваци, ревностни комунисти, разочаровани дисиденти… Едни – обгърнати от любовта на многобройна челяд, други – снишени от самота в изтърбушените си легла. Почти всички – в очакване на края на пътя. Примирено и с разбиране. Благодаря на всички, които бяха с мен в невероятното пътуване към сърцата на моите чудаци! Историите в тази книга разказват за най-специалните сред столетниците, с които се срещнах – най-фрапиращите с паметта си, най-озадачаващите с уменията си, най-емоционалните. Тук са и приповдигнатите, оптимистите, песимистите, примирените, отвратените… Но все интересни с мислите си хора.

В шепите си държите скъпоценности!

* * *

Това е книга, която вдъхва надежда. Помага да се докоснем до огромната мъдрост, скрита в телата ни. Разкрива особен вид култура – културата да растеш с уважение към живота. Любовта на Мира към столетниците е очевидна и заразителна. Тя пише елегантно, искрено и реалистично, с топлота и усет за наистина важното. И може би затова посланията ѝ докосват по изключително въздействащ и запомнящ се начин. Съвременната наука знае много за активното дълголетие и за хронобиологията. Темповете, с които ние стареем, са кодирани в гените ни. Но гените не са всичко. Има нещо, което е отвъд методичните указания и научните постижения. Това е искрата. Това е неукротимата воля да ни има, това е жаждата, която не можем да приемем под формата на таблетки или вълшебен еликсир. Важна е нагласата ни за живот! За нашия живот, трептящ и деликатен като балонче в ръцете на дете. Дали можем да пренесем това балонче отвъд болки, декади, приливи и отливи? Столетниците в историите на Мира ни дават надежда. Дават истина и вяра, че е възможно. Като свещ, подухвана от вятъра, е човешкият живот. Крехък е, чувствителен. Как да го пазим с обич, с усмивка, с грижа и отговорност, за да не угасне той преждевременно? Прочетете тази книга и открийте отговора за себе си. Защото в личната история и в емоционалната философия на всеки един от тези специални хора има невероятна сила и мъдрост.

Мира, благодаря ти за вдъхновението!

Д-р Неделя Щонова, дм специалист невролог