„Меденият изгрев над хълма“ – Джо Томас

По време на едно магично лято Нел се влюбва в планините на остров Крит, който променя живота ѝ завинаги.

Точно когато има нужда от ново начало, тя открива, че пчелната ферма в същото хълмисто градче, в което е била преди години се нуждае от помощ. Гърция я приветства с широко отворени обятия, слънце и аромат на мащерка, а спомените от миналото я връхлитат от всеки ъгъл. Но… времената се променят и не всичко е такова, каквото е било преди.

Нел се отдава на усърдна работа, за да вдъхне нов живот на пчелната ферма. Докато разплита миналото, тя открива че истинската любов е като критския мед – сладка и неопитомена. И си заслужава да я изчакаш…

Книгата е част от романтичната поредица на издателството, в която действието се развива на примамливи екзотични дестинации.

Джо Томас работи дълги години като репортер и продуцент на BBC. Романтичните ѝ книги бързо се превръщат в бестселъри и печелят множество награди, а увлекателният ѝ стил и страхотната атмосфера, която изгражда в романите си, я правят фаворит на читателите.

Откъс

Връщам се в къщата с кошница зелени листа на ръката и виждам на входната врата Мария, която се е навела и взима нещо от прага.
– Тук е! – тя се изправя с малко букетче от нещо изсушено, което държи, сякаш е Олимпийският огън. – Дар от боговете – усмихва се лъчезарно тя. – Казах ти. Само трябва да вярваме и той идва.
Тя притиска билките до гърдите си. Забелязвам, че са завързани с плетена панделка, като букетче за сватба.
– Това билката ли е? Росенът?
– Да! Лековитата билка – Мария се усмихва отново, вдига букетчето към носа си и вдишва. – При нас е, Костас! Дойде! Знаех си, че ще дойде!
Обръща се и влиза през синята врата в хладните стаи на белосаната къща.
В кухнята Мария взима големия черен чайник от печката с покрита с петна кърпа за чинии. Костас идва при нас и се опитва да се усмихне, когато Мария започва да приготвя росена. Не изглежда добре. Лицето му е червено и подуто там, където пчелите са го ужилили.
– Аз ще довърша отвън – казвам аз. – Сигурна ли си, че Костас не трябва да отиде в болница? Може да опитам да карам камиона – предлагам с повече увереност, отколкото наистина чувствам.
– Не, не, всичко ще е наред сега, когато имаме росена. Този път ще го използваме, за да успокоим ужилванията, а не като напитка. Но ти благодаря, ако се погрижиш за билките и провериш кошерите, това ще е огромна помощ – Мария ме прегръща. – Ти си невероятна! Слава богу, че си тук. Боговете наистина ни се усмихват днес! – тя се усмихва и страните ѝ са като розови ябълки. Изглежда почти разплакана, когато драсва клечка и запалва една свещ на прозореца. – За да благодарим на планината за росена – обяснява тя. – А и работилницата за мед започва да придобива форма. Много хора щяха да се обърнат и да побегнат, като видят колко много работа има там. А ето те теб, помагаш ни, когато имаме нужда.
Внезапно се чувствам наистина... ами, просто необходима. Тук имат нужда от мен и чувството е приятно. Наистина хубаво. Сякаш отново съм някой. Нел, чистачката на работилници за мед, пазителка на градини с билки! Може да не съм лауреат на Нобелова награда, но това е някакво начало. Раменете ми се отпускат и откривам, че държа главата си вдигната по-високо от много време насам и не мога да не се усмихна в отговор, докато усещам как гърлото ми се свива, а очите ми парят.
Мария започва да стрива половината от листата в една кана. След това взима чайника от печката и налива вряла вода върху станалите на прах листа и разбърква с голяма дървена лъжица.
– Ще го оставя да изстине малко и след това ще е готово за нанасяне – казва тя и докосва собственото си лице. След това взима останалата половина от букетчето и налива вода върху листата, за да направи чай. – Ще го оставим десет минути и ще го прецедим – казва тя, сякаш ми предава урок по готварство от Крит, но аз съм запалена ученичка и всичко това ми се струва магическо. – Ще добавим малко мед – тя взима буркана, който отворихме първия ми ден тук и събира последните останали капки. – И сега вече свърши – казва Мария. Последният им буркан. Тя свива рамене, усмихва се и накланя глава от едната страна на другата. – Поне имаме малко росен! – целува Костас по главата, а след това и по бузата и той потреперва и извиква от болка, а тя го прегръща и го притиска силно към себе си.
Иска ми се да не бях яла меда. Слагах го в кисело мляко за закуска всеки ден и върху плодовете вечер. Ако не бях взимала от него, сега щеше да има повече за Костас. Чувствам се зле. Трябва да помогна да доведем пчелите тук и работилницата за мед да заработи.
Билката явно е много полезна, а и пчелите очевидно я обичат. Чудя се какво би било, ако успея да намеря от нея и я донеса в ливадата с билките. Не може да е толкова трудно, нали? Така или иначе, ходя в планината за листата. Спомням си думите на Георгиос. Най-добре е да не се намесваш. Никога не ми е харесвало да ми казват какво да правя. Със сигурност не и когато майка ми искаше да замина за Австралия. Тя се местеше там с Боб, новия ѝ съпруг, с когото се запознали на почивка в Бенидорм. Боб работеше в корабостроителница. Всичко се промени, когато майка ми се запозна с него. Аз отказах да тръгна с тях, не исках да изпълнявам нарежданията на жена, която почти не се е грижила за мен, докато растях, и която ме запозна с повече нови татковци, отколкото можех да запомня. И нямаше да приема да ми казва какво да правя, след като ѝ се обадих, вече бях при баба, и ѝ казах, че съм бременна, а тя ми отговори да помисля добре. Каза, че фактът, че родила дете ѝ провалил живота. Заболя ме, накара ме да издигна още по-високи бариери. Тя ми каза да обмисля възможностите. В главата ми обаче имаше само една възможност. Щях да родя бебето и да съм много по-добра майка от нея.
Костас трепери, докато Мария покрива ужилените места с попарения сух росен. Размахва ръце и се оплаква, че го боли, а носът и бузите му ярко греят. Тя му се кара и му казва да не мърда.
Наблюдавам ги и виждам, че се чувстват толкова добре заедно, очевидно дълбоко предани един на друг, въпреки че се карат, и усещам дълбоко в сърцето си пробождане от... не от завист, по-скоро от тъга. При нас с Майк никога не е било така. Никога не спорехме и не се карахме, но и не се обичахме, както Мария и Костас. Ние бяхме просто две самотни душѝ, които се опитват да се убедят, че са двойка. Но не бяхме двойка. Не и като тези двамата. Опитвам се да помисля какво от това, което имах с Майк, ми липсва сега, когато го няма, и с натежало сърце установявам, че всъщност не мога да се сетя за нищо. Осъзнавам, че в живота ми е имало само една любов и това беше Стелиос, и съжалявам от цялото си сърце, че го оставих да си отиде. Затова съм тук. Трябва да го открия и да разбера дали и той се е чувствал така и защо не ме последва, когато си тръгнах.
Отдалечавам се от мивката, където миех листата, а Митера изважда зъбите си и започва да мие съдовете. Докато работи, тя се взира в планината, сякаш отново търси някого. Дали се надява да види „пратеника“, или пък някой друг? Тази билка росен, щом пчелите я обичат толкова много, може да ги доведе във фермата. Само ако мога да поговоря със Стелиос, сигурна съм, че той ще знае какво да се направи. Той познава всеки сантиметър от планината. Трябва да събера смелост и да отида да се видя с него.
Едно нещо вече знам със сигурност – няма да мина през живота с още неща, за които да съжалявам.

На книжния пазар от 9 февруари 2021 г.
Превод: Надя Златкова
Обем: 304 стр.
Корица: Фиделия Косева
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-605-9
Корична цена: 16 лв.