„Изгубеният“ от Джейн Харпър

За книгата

Двама братя се срещат при оградата, разделяща фермите им. Нейтън и Бъб са близки съседи, а не са се виждали от месеци. Домовете им са на три часа път с автомобил през австралийската пустош. А сега третият им брат – Камерън, лежи мъртъв пред тях. Нещо го е накарало да излезе в един от най-горещите дни на годината без вода, хранителни запаси и радиопредавател.

Противно на всички правила, които животът в тази безмилостна земя налага. Нима е искал да се самоубие? Нейтън започва да разпитва близките си и разбира, че напоследък брат му е бил угрижен. Малко по малко на повърхността излизат семейни тайни, които всички биха искали да си останат заровени в миналото. А ако някой е имал зъб на Камерън и е решил да му отмъсти, то заподозрените в този затънтен край са малцина.

За автора

Джейн Харпър е родена в Манчестър, но се премества със семейството си в Австралия, когато е на осем. Получава австралийско гражданство, след което се завръща във Великобритания и завършва английски и история в университета в Кент, а после специализира журналистика. Работи за вестник „Хъл Дейли Мейл“ в продължение на няколко години, след това се установява в Австралия, където работи за два местни ежедневника. Дебютният ѝ роман „Сушата“ се появява на пазара през 2016 г. и попада в класациите за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“, правата за издаването му са продадени в четиресет страни. А през януари 2021 година екранизацията на историята с участието на Ерик Бана влезе в кината. Понастоящем Джейн живее в Мелбърн със съпруга си и двете им деца.

Успешният път на Джейн Харпър – от „Сушата“ до „Изгубеният“

Действието в новия роман на Джейн Харпър – „Изгубеният“, се развива в австралийската пустош, на място, където „хоризонтът изглеждаше толкова равен, че окото сякаш едва долавяше извивката на земята“. Най-близките съседи живеят на три часа разстояние. Понякога минават „цели дни, без някой автомобил да мине по широкия черен друм“. А мъртво тяло може да остане дълго там, без да бъде забелязано. Всъщност в романа на Джейн Харпър се случва именно това. Авторката черпи вдъхновение от северния щат Куинсланд. Това е нова територия за Харпър, която живее в Мелбърн, на югоизточното крайбрежие на Австралия. Сюжетите на предишните ѝ романи – Сушата и В дивата пустош – се развиват в този регион и споделят един главен герой – Арън Фолк.

С „Изгубеният“ обаче тя иска да опита нещо различно и дава заслужена почивка както на Мелбърн, така и на федералния агент. За романа си Харпър споделя: „Тази земя ме впечатли със своята суровост и въпреки че действието се развива край измисления град Баламара, начинът на живот на това общество, навиците им, ценностите им, фермите за говеда и особеностите на района се основават на факти. В действителност има много подобни общности в пустошта на Куинсланд“.

Първоначално Джейн Харпър нахвърля в общи линии сюжета за романа и след това прави своето проучване на терен. За него тя разказва: Оставих пропуски в историята, така че след това да мога да вклиня наученото. Бях притеснена да не би да съм преувеличила суровите условия на живот по онези места, но когато отидох в едно градче в Куинсланд, разбрах, че дори бях подценила ситуацията. Определено не бях предвидила колко опасно може да бъде и колко бързо нещата могат да се объркат. Температурите като нищо могат да скочат до над 40 градуса, а телефоните често губят обхват.

За да пресъздаде точно криминалната нишка в романа, а и атмосферата на отчужденост и бруталност в пустошта, Харпър пътува из щата в компанията на пенсиониран полицай. За тази част от работата си авторката споделя: Той е бил единственият дежурен полицай в неговия район и е охранявал територия с големината на Великобритания. Прекосихме 900 километра през пустинята за около единайсет часа и през целия път попаднахме на едва 15 коли. Беше напълно безлюдно. По време на престоя си Харпър се среща и с аборигенски старейшина и градска медицинска сестра, която се превръща в прототип на един от героите в „Изгубеният“. Започнала като журналист, в момента Джейн Харпър е успешна писателка и не мисли да се връща към старата си професия. С всеки следващ роман тя става все по-четена и популярна не само в Австралия, но и по целия свят. Нейните книги са преведени на над 30 езика и са носители на множество награди.

В началото на 2021 година беше представен и филм по дебютния ѝ роман „Сушата“, продуциран от компанията на Рийз Уидърспун и с режисьор Робърт Конъли. В ролята на федералния агент Арън Фолк влиза известният австралийски актьор Ерик Бана. За екранизацията Джейн Харпър споделя: „Изключително развълнувана съм, защото много книги биват набелязани за екранизация, но често не се стига до заснемане. Радвам се, че всичко се получава добре. Но аз нямам директно участие в продукцията, оставам си фокусирана върху книгите“.

Източник: seattletimes.com

Откъс от „Изгубеният“

Погледнеше ли някоя от следите високо отгоре, щеше да забележи, че образуват малък кръг в пръстта. Той не беше идеален – разкривеният му ръб беше тук дебел, там тънък, на места дори прекъсваше. Освен това кръгът не беше празен.

В средата му имаше надгробна плоча, която вече стотина години беше подложена на влиянието на пясъка, вятъра и слънцето. Беше висока един метър и все още стоеше съвсем изправена. Гледаше на запад, към пустинята – нещо необичайно по тези земи. Тук рядко избираха запада.
Името на човека, заровен в земята, отдавна беше забравено, но плочата се беше превърнала в ориентир за местните – за всичките шейсет и петима души с техните 100 000 глави добитък – известен като гроба на работника. Това парче земя не беше гробище, но работникът беше погребан там, където беше умрял, и вече повече от век лежеше там самотен.

Ако някой случаен минувач прокараше ръка по изтъркания камък, щеше да напипа част от издълбаната в него дата. Единица, осмица и деветка – може би хиляда осемстотин деветдесет и някоя година. Все още личаха само три думи, издълбани в долната част, където бяха по-защитени от природните стихии. Или пък просто бяха изсечени по-дълбоко, защото посланието е било по-важно от човека. Те гласяха:

който се отклони

Понякога се случваше месеци, дори година никой да не мине оттук, още по-малко пък да се спре и да прочете почти заличените надписи или да погледне с присвити очи на запад, към следобедното слънце. Дори добитъкът не се задържаше в този район. Почвата беше напукана единайсет месеца в годината, а през другото време оставаше скрита под мътната вода на наводненията. Кравите предпочитаха да отидат на север, където имаха по-голям избор от храна и дърветата предлагаха сянка.

Около гроба обикновено нямаше нищо и никого, с изключение на триредова телена ограда за добитък. Тя се простираше на десетина километра на изток, до един път, и няколко стотин западно към пустинята, където хоризонтът изглеждаше толкова равен, че окото сякаш едва долавяше извивката на земята. Това беше свят на миражи, където няколкото хилави дръвчета в далечината се мержелееха и се рееха над несъществуващи езера.

На север от оградата имаше една-единствена ферма, а на юг – втора – съседки, които живееха съвсем близо една до друга – само на три часа път. Пътят на изток не се виждаше от гроба. Всъщност беше прекалено великодушно да го нарекат път. Понякога минаваха цели дни, без някой автомобил да мине по широкия черен друм.

Той водеше до градче на име Баламара. Всъщност градът представляваше една-единствена улица, около която на големи разстояния един от друг живееха жителите му – население, което, ако се събереше, можеше почти да се побере в една голяма стая. Хиляда и петстотин километра на изток от Баламара се намираха Бризбейн и крайбрежието.

В предварително определени дни от годината небето над гроба на работника се огласяше от тътена на хеликоптер. Пилотите засяваха земята от въздуха, като с помощта на шум и движения прогонваха добитъка от територии колкото малки европейски страни. Засега обаче небето беше пусто и необятно.

По-късно – прекалено късно – над гроба на работника щеше да прелети преднамерено ниско и бавно един хеликоптер. Пилотът щеше да забележи първо джипа, чиято нагорещена ламарина като че ли му намигаше. Гробът, който се намираше на разстояние от автомобила, щеше да привлече вниманието му по чиста случайност, докато хеликоптерът кръжеше над терена в търсене на място за кацане.

Пилотът нямаше да забележи кръга в песъчливата пръст. Един син отблясък на фона на червената почва щеше да привлече погледа му. Работна риза, разкопчана и полуразсъблечена. През последните няколко дни температурата беше достигала четиридесет и пет градуса следобед. Изложената на слънцето кожа се беше напукала.

По-късно хората на земята щяха да видят по-плитки и по-дълбоки следи, образувани в песъчливата пръст, и щяха да погледнат далеч към хоризонта, за да не се замислят как са се появили.

Надгробната плоча хвърляше единствената сянка наоколо, но дори и тази сянка беше малка. Черният ѝ силует беше непостоянен – ту се увеличаваше, ту намаляваше, досущ като слънчев часовник. Отначало мъжът пълзеше, а после започна да се влачи по корем. Изкривяваше се в отчаяни пози, риташе и дращеше в пръстта, докато страхът и жаждата най-накрая не го надвиха.

С падането на нощта за него дойде и кратката почивка, но после слънцето отново изгря и ужасното въртене започна отначало. На втория ден мъките му продължиха по-кратко. Слънцето се издигаше все по-високо в небето. Но той се опита. Не спря да се стреми към сянката дотогава, докато вече не можеше да помръдне.

Кръгът в пръстта не беше завършен – оставаше му съвсем малко. Още съвсем малко и щяха да са изминали двайсет и четири часа. Но тогава, докато Земята продължаваше да се върти, а сянката вече се движеше без другаря си, мъжът остана да лежи безжизнен по средата на прашния гроб, под жестокото небе, и работникът най-накрая се сдоби с компания.

• Обем: 344 стр.;
• Корична цена 15,95 лв.
• ISBN: 978-954-26-2001-3
• Превод: Коста Сивов
• Издателска къща: „Хермес“