„Месец под вишневия цвят“ – Луси Дикинс

Шарлот се готви за перфектната сватба и още по-перфектния меден месец. Но когато годеникът ѝ споделя, че има съмнения за тяхното бъдеще, тя няма друг избор освен да отмени щастливото събитие.

За първи път от години Шарлот е сама и е решена да се справи – като започне с едно неповторимо пътешествие до другия край на света.

В Япония тя изкачва хълмовете на планината Фуджи, пее от сърце в караоке клубовете, бори се с маймунката, която иска да открадне слънчевите ѝ очила и изцяло се потапя в красотата на екзотичната култура. Да преоткрие себе си се оказва по-лесно под пъстрите цветове на вишневите дръвчета...

Луси Дикинс живее на английското крайбрежие със съпруга си и веселото им планинско куче. Печели награда за най-добър дебют на годината през 2014 г. Романтичните ѝ книги пленяват читатели от цял свят.

Откъс

– Добро утро, Токио! – изричам гласно.
Сърцето ми прелива от щастие и чувство на свобода. Дръпвам завесите, за да видя изгрева над града. Рано е, но улиците вече са окъпани в топло пролетно сияние, жълто като великденско пиленце. Надвесвам се през прозореца. Долу мнозина от деветте милиона жители на столицата вече започват деня или приключват нощта – с крос, кафе, дзен мигновение.
По-късно ще се местя. От симпатичния Хараюку се прехвърлям към шикозните небостъргачи – в „Парк Хаят Токио“, хотела, станал известен покрай „Изгубени в превода“. Ако резервацията не беше включена в невъзвръщаемите такси за екскурзията, щях да я отменя и да остана тук не защото не искам да посетя хотела, а защото е тридневен лукс, в момента твърде разточителен за мен.
По график екскурзията започва от утре. Днес е включена нощувка след полета, утре имаме свободен ден, а на вечеря се предвижда среща с „другите“ двойки и екскурзовода. Тоест разполагаме с още един ден и една нощ в Токио, преди да поемем заедно с влака-стрела към Киото.
Днес обаче съм волна птичка. Отпочинала и въодушевена от приказния Хараюку, искам само едно. Не беше в списъка ни с Мат, но пък Мат го няма, нали? Мога да правя каквото пожелая. И ще отида в токийския „Дисниленд“!
След приятен половин час в банята, където се наслаждавам на всички любопитни джаджи, съм готова да стегна обемистия си куфар и да вдигна платна. Мисля да се движа пеша! Ободрителната сутрешна разходка ще ме отведе към светилището „Мейджи“, защитено от градската суматоха с голям парк, засенчен от дървета. От другата страна се намира „Парк Хаят“ – на около четиресетина минути спокоен ход. Ще оставя багажа там и ще скоча във влак до „Дисниленд“.
На излизане от хотела посещавам новата си любима сергия за палачинки за поредната захарна бомба (обещание – скоро ще започна да се храня с питателната и здравословна японска храна). Този път избирам по-подходящ за ранна закуска вариант с боровинков конфитюр и крема сирене.
Ах, пролет в Токио! Както вървя с пружинираща стъпка, ставам за статист в „Ла Ла Ленд“, нищо че съм на друг континент. Куфарът трополи по тротоара зад мен. През няколко минути сменям ръце, защото е тежичък, но – слава богу – бързо стигам до входа на парка и алеята се разширява. По-рядко срещам хора, тръгнали на работа. Ранното пролетно слънце хвърля лъчисти отблясъци през клоните на дърветата. Навлизам сред по-гъста гора. Пътят ме води все напред към светилището.
Поклони се два пъти, плесни два пъти с ръце, пожелай си нещо, поклони се пак, припявам си мислено. Тази сутрин го прочетох в уебсайта – такъв е правилният начин да покажеш уважение в светилището. Не искам да съм от туристите, които очакват, щом слязат от самолета, всичко да се завърти около тях.
Стигам до високата четвъртита порта – тори – обозначаваща началото на пътеката до светилището. Сами сме – аз и моят куфар. Поспирам за минута, за да се насладя на мълчаливото великолепие на портата.
Питам се къде ли ще бъда след месец. Не телом; след месец ще съм пак в Токио и ще се готвя да отлетя към Британия. Ще бъда и пет килограма по-лека, благодарение на деликатната японска кухня и на похода към Фуджи. Кожата ми ще е по-чиста и сияйна от набавения на открито витамин Д и от почивката. Не се съмнявам, че външно приключението ще ме превърне в двойница на Джиджи Хадид. Емоционално обаче? Какво ще постигна? Хм.
Както при всяко пресягане към духовното през XXI век, съзерцанието ми е прекратено от звънтене на камбанки, разнасящо се от мобилния ми телефон. И макар все още да стоя пред портата като смутен турист, несигурен дали му е позволено да прекрачи отвъд, изпитвам чувство на вина, че вдигам шум. Бръквам гузно в чантичката, препасана през кръста ми – да, видях сума ти хора в Хараюку да носят такива, така че не ме нарочвайте за нафталиново хипи. Изваждам телефона и виждам съобщение от Бени в групата ни в WhatsApp:
„Събуди ли се, сестричке?“
„Да, тъкмо влизах в светилище!“, отговарям.
„Много културно го раздаваш, Чарли. Мислех, че си хукнала към „Дисниленд“, намесва се Мара.
Мислят си, че ме познават отлично.
„Не – пиша. – Това ще е СЛЕД светилището.“
„Неее, шегуваш се! Не може да биеш път до Токио и да прекараш първия си ден в „Дисниленд“!“
„Мога и още как! – отговарям на голямата си сестра. – А ти можеш само да се пукнеш от яд.“
Мариса се включва:
„Здрасти, Чарли! Говорих с един от майстор-готвачите. Шефът на мъжа на сестра му живял една година в Япония. Каза непременно да отидеш в...“
Продължава да пише.
Искам да тръгна към светилището, но чувствам, че не бива да влизам през портата, търкаляйки куфара и четейки съобщения. Изчаквам.
Мариса продължава да пише...
Написвам:
„Как сте вие? При вас не е ли към единайсет вечерта? Или е сутрин, защото Мариса не спира да пише?“
„Идзакара! – изпраща най-сетне Мариса. – В района имало страхотни малки барове. Нощният живот в Япония бил епичен! Удари го на живот! Организирай си нощна обиколка!“
„В токийския „Дисниленд“ има ли същите влакчета като в парижкия?“, пита Бени.
„Ще ти кажа! Благодаря за предложението, Мариса. Ще помисля. Но не знам дали е разумно изоставено момиче на самотен меден месец да се напива из глухи улички в Токио.“
„Добре ли си, сестричке? – Грей се появява на линия. – Да, тук е късно. Бях задрямал в леглото.“
„Ха-ха“, отговаря Мара.
„Ще тръгвам, хора. Сменям хотела, а искам да стигна до „Дисниленд“, преди да се извият опашки. Ще ви пиша после.“
„Изпрати снимки!“, отговаря Бени.
„Хубав ден!“, добавя Мара.
„До после“, казва Грей.
... Мариса пише...
Продължавам напред към светилището. Неколцина подранили посетители ме подминават по пътеката. Стигам до фонтана и се поколебавам. Спомням си, че и за тази част от храма имаше някакво правило, но се бях съсредоточила да повтарям първата мантра и другото ми се губи. Потапяш лявата, после дясната си ръка? Или повдигаш лявата, после дясната си ръка? Но защо да вдигам ръце? Освен ако не бива изобщо да се докосва водата? Не, не, определено имаше указание да изплакнеш устни.
За всеки случай описвам широка дъга, изобразяваща „повдигане-потапяне“, все едно натискам плавно лост в телевизионна игра – първо с лявата, после с дясната ръка. Накрая навлажнявам устни и пак изплаквам длани. Покланям се за симетрия и се заричам да внимавам повече, когато се запознавам с инструкциите за следващото свято място.
Най-сетне обзорът ми се разширява и се озовавам в самото светилище – просторен тих двор, заобиколен от три страни със скромни ниски сгради от тъмно дърво с полегати покриви. Едната постройка е по-висока и внушителна от другите.
Гъстата гора изолира градския шум. Светът е стихнал. И все пак се чувствам в сърцевината на Япония, сякаш истинското ми пътуване започва оттук.
Отдавам почит, както се упражнявах, и в тишината се прокрадва дума, мека като шепот, донесен от бриз. Мат...
Оставям я да отплава. За всеки случай и` помагам с лекичко побутване, да не би да се завърне. Чувствам се умиротворена. Бих останала тук с часове, но преди мислите ми да потекат в затворен кръг, се сещам, че имам план за днес. План, включващ анимационни мишлета.

На книжния пазар от 8 март 2021 г.
Превод: Емилия Карастойчева
Редактор: Евгения Мирева
Обем: 223 стр.
оформление на корицата: Фиделия Косева
Издателство: „Ера“

ISBN: 978-954-389-608-0
Корична цена: 16 лв.