Разказите на Андрей Платонов за децата, пораснали във война

Разказите, които непризнатият приживе гений на съветската проза Андрей Платонов посвещава на децата, пораснали във война, излизат в ново издание на български език. Сборникът „В зората на мъглявата младост“ включва писаната през 1928 г. повест „Съкровен човек“ и още дванайсет истории. Сред тях са „Малкият войник“ (1943 г.), „Юлска буря“ (1938 г.), „Вятър орач“ (1944 г.), „Желязната старица“ (1941 г.), „Цвете на земята“ (1945 г.), „Завръщане“ (1946 г.) и едноименният разказ „В зората на мъглявата младост“ (1938 г.).

За първи път тези разкази на Андрей Платонов са публикувани на български език в превод на Иванка Васева преди 53 години в сборника „Вятър орач“ и повече не са преиздавани. Сега издателство „Лист“ пуска селекцията с обновен превод и корица от Дамян Дамянов.

Главни герои в тях са деца на вид по-големи от годините си, с лица, свикнали на житейски грижи... В тях се оглежда погледът на Андрей Платонов към зората на собствената му младост, но и към зрелите му години, когато жените мажат празничния пирог със сълзи.

Най-голям син в семейство с единайсет деца, той работи от 14-годишен, за да помага в отглеждането на братята и сестрите си. Бил е помощник-машинист на локомобил, шлосер, леяр в завод за тръби, дялал е воденични камъни в работилниците на родния Воронеж. Въодушевен от Октомврийската революция и пролетарския идеал, той се записва доброволец в Червената армия. След Гражданската война завършва Воронежкия железопътен политехнически институт.

През 1920 г. е приет в Руската комунистическа партия, но година по-късно е изключен, заради лоша партийна дисциплина, пропускане на партийни събрания и спорове с партийния секретар. По-късно няколко пъти подава молба за възстановяване на членството, но никога повече не го допускат в партийните редици.

Литературната кариера на Андрей Платонов започва през 1919 г. с излизането на негови стихове и репортажи в различни издания. Паралелно с нея човекът на перото продължава и работата по основната си специалност Електротехника. Потресен от новините за масов глад в Поволжието, през 1922 г. Платонов оглавява Воронежката комисия по хидрофикация. След няколко години в областта са изградени 763 изкуствени езера, 315 шахтови кладенеца, 16 тръбни кладенеца и 3 селски електроцентрали. Платонов търси средства за закупуване на необходимото оборудване, насърчавайки ентусиасти да работят безкористно „до кръста в блатото“. В периода 1923 – 1926 г. той е и инженер-мелиоратор, и специалист по електрифициране на селското стопанство. Ръководи строителството на три електростанции, прави и рационализации...

Създава най-добрите си произведения „Изкопът“ и „Чевенгур“ в периода 1927 – 1930 г., но така и не ги вижда отпечатани – те са публикувани чак през 80-те години на ХХ век, когато в СССР задухва вятърът на промяната. Тежката завеса върху името му се спуска и заради повестта „От полза“, която Сталин характеризира като „разказ на агент на нашите врагове, написан с цел развенчаване на колхозното движение“ и повелява авторът и издателят му да бъдат наказани.

През 1938-а тъмните облаци над писателя се сгъстяват още повече – 15-годишният му син Платон е арестуван за хулиганство и изпратен в трудов лагер. Прекарва там няколко години, а освобождението идва, защото се разболява тежко от туберкулоза. Платон умира в ръцете на баща си в началото на 1943 г.

Писателят също се заразява и 8 години по-късно умира – на 5 януари 1951 г. Довършва го не само болестта, но и жестокостта на съветската власт. След излизането на разказа му „Завръщане“, включен в новоиздадения сборник „В 1 зората на мъглявата младост“, той е лишен от право да публикува свои произведения. Може да работи само анонимно като редактор.

„Платонов е огромен писател, когото не забелязваха само защото не се побираше в кутийките, в които подреждаха литературата.“, пише в спомените си неговият съвременник – литературният критик Виктор Шкловски, списал се с емиграция. А нобеловият лауреат Йосиф Бродски отбелязва: „За езика на прозата на Андрей Платонов може с еднакъв успех да се каже, че отвежда руския език до семантична безизходица, или по-скоро – открива философията на безизходицата в самия език. Дори това да е вярно само наполовина, то е достатъчно, за да наречем Платонов един от изключителните писатели на нашето време, тъй като наличието на абсурд в граматиката е показателно не за някаква частна трагедия, а за човечеството като цяло“.