Корица: Издателска къща „ХЕРМЕС“
За книгата
През лятото на 1942 г. Ан заминава за Бора Бора, за да служи като медицинска сестра в американската военна база на острова. Макар наскоро да се е сгодила за заможен банкер и бъдещето ѝ да изглежда подсигурено, тя иска да изпълни своя дълг и да открие себе си.
По време на танцова забава Ан се запознава с войника Уестри, който я защитава от нахални обожатели. Двамата намират изоставено бунгало на плажа, сгушено между екзотичните яркожълти цветове на хибискуса. Местните вярват, че над него тегне проклятие и престъпилите прага му са обречени на вечно страдание. Ан и Уестри обаче се захващат с възстановяването му и постепенно се влюбват. Бунгалото се превръща в тяхно убежище и тайно местенце, където се отдават на любовта си.
Идилията им скоро е нарушена: те стават неволни свидетели на жестоко убийство, Уестри е изпратен да се сражава, а едногодишното назначение на Ан е към своя край. Тя няма представа какво се е случило с любимия ѝ, нито дали ще го види отново. Трябва да се върне в Сиатъл към предишния си скучен живот и годеник, когото не обича…
Седемдесет години по-късно неочаквано писмо кара Ан да се завърне в Бора Бора и да се изправи срещу призраците от миналото, които не спират да я преследват…
За автора
Сара Джио е бестселърова авторка на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Няколко години води две популярни рубрики на „Гламър“: „Здраве и фитнес“ и „Втора глава. Любовта“.
На българските читатели писателката е позната с романите „Теменужки през март“, „Пролетен сняг“, „Винаги“, „Всички цветя в Париж“ и „Утринно сияние“.
Откъс от „Бунгалото“
Взирах се в писмото в ръцете си. Дженевийв Торп. Не, не познавах тази жена. Непозната. И ето че сега тя предизвикваше суматоха в душата ми. Поклатих глава. Не реагирай. Бяха минали толкова много години. Как бих могла да се върна към онези дни? Как бих могла да ги изживея отново? Стиснах очи, опитвайки да прогоня спомените. Да, мога просто да не реагирам. Не беше разследване на престъпление, нито юридическо действие. Не дължах нищо на тази жена, на тази непозната. Можех да изхвърля плика на боклука и да приключа с тази история. Но после си спомних последните редове на писмото. „И ако някога решите отново да посетите острова, тук намерих нещо ваше, което може би ще пожелаете да видите отново.“ Сърцето ми, което и без това не беше в никак цветущо състояние, запрепуска при мисълта за това нещо. Да посетя отново острова? Аз? На моята възраст?
– Бабо, добре ли си? – Дженифър се наведе напред и преметна ръка през раменете ми.
– Добре съм – успях да се посъвзема.
– Искаш ли да говорим за това?
Поклатих глава и пъхнах писмото в книжката с кръстословици върху масичката за кафе.
Дженифър посегна към чантата си и затършува вътре. Извади голям жълт плик, измачкан и доста протрит.
– Искам да ти покажа нещо – каза тя. – Смятах да изчакам още, но… – Пое си дълбоко дъх. – Мисля, че е време.
Подаде ми плика.
– Какво е това?
– Погледни вътре.
Отворих го и извадих купчина черно-бели снимки. Незабавно разпознах тази, която беше най-отгоре.
– Това съм аз! – Възкликнах, сочейки младата жена, облечена в бяла сестринска престилка на фона на кокосово дърво в далечината. Колко се дивях на палмите в първия ден, когато стъпих на острова преди почти седемдесет години. Вдигнах поглед към Дженифър. – Къде ги намери?
– Татко ги откри – отвърна тя, като ме наблюдаваше внимателно. – Преглеждаше разни стари кашони и снимките бяха пъхнати в един от тях. Помоли ме да ти ги върна.
Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато видях следващата снимка – Кити, приятелката ми от детинство, седнала на едно преобърнато кану на брега, изпънала крака като филмова звезда. Кити можеше да стане филмова звезда. Познатата болка прониза сърцето ми, когато се замислих за старата си приятелка. Времето не беше успяло да изцели тази рана.
В купчината имаше още няколко снимки, много от тях представяха части от плажа, планините, пищната зеленина. Но когато достигнах до последната снимка, замръзнах на място. Уестри. Моят Уестри. Ето го с разкопчана яка на униформата, навел леко глава надясно, застанал пред плетената от палмови листа стена на бунгалото. Нашето бунгало. Навярно съм направила хиляди снимки през живота си и съм забравила повечето от тях, но не и тази. Спомнях си ясно кога я направих, как миришеше въздухът в онази вечер – на морска вода и фрезии, разцъфтели под лунната светлина. Спомнях си чувството, което изпълваше сърцето ми, когато очите ми срещнаха неговите през обектива и онова, което се случи в миговете след това.
– Обичала си го, нали, бабо? – гласът на Дженифър беше толкова обезоръжаващо мил, че усетих как решимостта ми започна да се изпарява.
– Да – признах.
– Мислиш ли си за него и сега?
Кимнах.
– Да, никога не го забравих.
Дженифър се ококори.
– Бабо, какво се е случило в Таити? Какво се е случило с този мъж? И писмото… защо те развълнува толкова силно? – Тя замълча и хвана ръката ми. – Моля те, разкажи ми.
Кимнах. Какво толкова можеше да стане, ако ѝ разкажех? Бях старица. Вече нямаше да има последици, а и да имаше, можех да ги понеса. И така копнеех да се освободя от всички тайни, да ги разбудя като прилепи, заспали на прашния таван. Прокарах пръст по златната верижка с медальона и кимнах.
– Добре, миличка. Но те предупреждавам, не очаквай приказка.
Дженифър седна на стола до мен.
– Нищо – усмихна ми се. – Никога не съм си падала по приказки.
– Има и доста мрачни моменти – добавих разколебана.
Тя кимна.
– Но има ли щастлив край?
– Не съм сигурна.
Дженифър ме погледна озадачена.
Вдигнах снимката на Уестри към светлината.
– Историята още не е свършила.