„Наблюдавам те“ от Тереза Дрискол

За книгата

Допуснах грешка. Вече го знаех.

Направих го единствено заради това, което чух във влака. Как щяхте да се чувствате вие на мое място?

Из „Наблюдавам те“

Ела е собственичка на малък цветарски магазин, известен с нестандартните си букети. Докато пътува във влака за Лондон, тя става неволен свидетел на запознанството на две тийнейджърки с двама млади мъже. Те се уговарят вечерта да посетят популярен лондонски клуб. Когато обаче дочува, че мъжете току-що са излезли от затвора, Ела започва да се притеснява. Но точно когато се кани да се намеси, свободното поведение на едното момиче – Сара, я възпира. На следващата сутрин научава от новините, че другото – красивата Ана – е изчезнало.

Година по-късно Ана все още е в неизвестност. Ела изпитва чувство на вина. Тя обаче не е единствената, която не може да забрави случилото се. Получава заплашителни картички, които я карат да се страхува за живота си. Сара не е казала цялата истина за злополучната вечер, нейните родители също крият тайни.

Някой знае къде се намира Ана.

Някой наблюдава Ела и изчаква подходящия момент, за да я накара да си плати...

• Обем: 320 стр.
• Корична цена: 15,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2129–4
• Превод: Стоянка Сербезова-Леви
• Издателска къща „Хермес“ ООД

За автора

По време на двайсет и петте си години като журналист – през петнайсет от които е водеща на новинарските емисии на Би Би Си – Тереза Дрискол отразява тъмната страна на живота.

Тя е разтърсена от последиците, които престъпленията оказват върху близките, приятелите на жертвите и свидетелите, затова решава да постави именно техните преживявания в основата на романите си.

Тереза живее в живописния град Девън със съпруга си и с двамата им сина. Тя също така пише женска проза и романите ѝ са преведени на повече от 20 езика.

Откъс от „Наблюдавам те“ от Тереза Дрискол

Юли 2015 година

Свидетелката

Ще ви задам един въпрос: какво бихте си помислили, ако видите двама мъже, които се качват във влака, и всеки от тях държи в ръце черна найлонова торба за смет с неизвестно съдържание? Като майка на тийнейджър, подлежащ на санкция заради нарушаване на правилата за безопасност в стаята си, си помислих: „Не можахте ли да намерите подходяща чанта, момчета?“

Те бяха гръмогласни и превъзбудени – щурееха така, както щуреят мъжете на възраст между двайсет и трийсет години. Качиха се във влака в последната минута, което накара пазача на перона да надуе гневно свирката си. След като си поиграха с автоматичната врата – отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, което очевидно им се стори много забавно, заеха двете места до стойката за багаж. После забелязаха двете момичета от Корнуол, спогледаха се многозначително и се преместиха на седалката зад тях.

Усмихнах се. Не си мислете, че съм сухарка. И аз съм била млада.

Наблюдавах момичетата, които изведнъж притихнаха смутено. Едното от тях се ококори и погледна към приятелката си. Да, единият от мъжете беше изумително красив – приличаше на модел или на член на музикална група. Спомних си онова особено усещане в стомаха.

Сигурно ви е познато.

Ето защо изобщо не бях изненадана, нито възмутена, когато момчетата се изправиха на крака и красавецът се наведе над облегалката на седалката, „чудейки се дали момичетата не биха искали да им донесе нещо от вагон-ресторанта, тъй като щял да отскочи до него“.

Запознанство, хилене и танцът започна.

След двете кафета и четирите бири момчетата вече се бяха присъединили към момичетата. Четиримата седяха достатъчно близо до мен, за да мога да слушам разговора им. Знам, знам. Не би трябвало да го правя, но вече споменах за това. Не забравяйте, че бях отегчена. А те разговаряха на висок глас.

Момичетата повтаряха нещата, които бях научила от бърборенето им. За първи път пътуваха сами за Лондон. Това бе подарък от родителите им по случай завършването на учебната година. Имаха резервирана стая в един евтин хотел, билети за „Клетниците“ и бяха ужасно развълнувани.

– Шегувате ли се? Досега не сте ходили сами в Лондон? – Карл, момчето, което приличаше на член на музикална група, бе удивен. – Лондон е опасно място, момичета. След като излезете от театъра, не трябва да пътувате с метрото. Хванете такси. Чувате ли ме?

Карл ми ставаше все по-симпатичен. Той препоръча на момичетата няколко магазина, а също и един клуб, където щяха да бъдат в безопасност, ако искат да послушат прилична музика и да потанцуват след спектакъла. Написа името на клуба на едно листче. Познавал бодигарда.

– Кажете му, че сте мои приятелки.

Ана, по-високото от двете момичета, се зачуди защо мъжете носят тези черни торби. Изпитах тайно задоволство заради този въпрос, тъй като самата аз бях любопитна, и се усмихнах, предчувствайки начина, по който тя щеше да започне да им се присмива: „Всички момчета са еднакви. Толкова сте небрежни. Всъщност с какво се занимавате?“

Но не стана така.

Оказва се, че двамата млади мъже току-що са излезли от затвора. Черните торби съдържаха личните им вещи...

А на следващата сутрин в хотела...

Първо включих телевизора, а после чайника. И той настъпи. Мигът, който застива, преди да продължи, излизайки извън стаята и извън града. Отрязъкът от време, в който осъзнавам, че животът ми никога повече няма да бъде същият.

Абсолютно никога.

Предишната нощ бях изключила звука на телевизора, докато гледах филм със субтитри, за да не притеснявам хората в съседните стаи. Но не изпитвах никакви съмнения относно снимката, която бе от страницата ѝ във Фейсбук. Тя бе красива. Зелените ѝ очи блестяха, а русата ѝ коса се спускаше на вълни върху раменете ѝ. Разпознах остров Сейнт Майкъл зад нея.

Тялото ми сякаш се бе отдръпнало назад – минало бе през възглавницата, през таблата на леглото и през стената, и вече гледах екрана отдалече. Екрана, върху който пробягваха отвратителните, злокобни думи: „Безследно изчезнала... Ана... Безследно изчезнала... Ана...“. Чайникът засвири гневно и запрати облаци от пара към огледалото, докато провеждах мислено телефонните разговори.

С полицията. С Тони.

Мрачна и смразяваща поредица от объркани думи. И нито една от тях не бе убедителна.

„Трябва да ми повярвате, че възнамерявах да се обадя...“