„Дървото на ангелите“ от Лусинда Райли

За книгата

След дълги години на усамотение в Лондон, Грета се завръща в имението „Марчмънт Хол“, сгушено сред живописната уелска провинция, за да прекара Коледа със своята внучка и близкия си приятел Дейвид. Грета обаче няма и бегъл спомен от живота си там – трагичен инцидент е заличил почти три десетилетия от паметта ѝ. Дейвид е готов на всичко, за да ѝ помогне да си спомни, но дали миналото няма да се окаже прекалено болезнено и за двамата?

Един ден, докато се разхожда из гората край имението, спомените внезапно я връхлитат... Тя си припомня, че в края на Втората световна война става танцьорка в Лондон, където се влюбва в американски войник. Той я изоставя бременна, но Дейвид я приютява в „Марчмънт Хол“, чийто собственик е чичо му Оуен. Грета се омъжва за Оуен, но и той разбива сърцето ѝ. Какво обаче се е случило с красивата ѝ дъщеря Ческа, някога считана за най-голямата надежда на британското кино?

С помощта на стария си приятел Грета постепенно си припомня драматични събития и осъзнава, че дъщеря ѝ е станала жертва на обстоятелства извън нейния контрол. И че далеч не е била ангелът, за когото всички са я смятали...

Помитаща, поглъщаща, красиво написана и напълно завладяваща... това е сага, в която да се потопите и на която да се насладите в дългите зимни нощи. Lancashire Evening Post

• Обем: 368 стр.
• Корична цена: 17,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2124-9
• Превод: Дори Габровска
• Издателска къща „Хермес“ ООД

За автора

Лусинда Райли е родена през 1965 г. в Ирландия. Започва кариерата си като актриса и публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите ѝ са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. Поредицата ѝ „Седемте сестри“ се превръща в глобален феномен и има планове да бъде адаптирана в телевизионен сериал.

Книгите на Лусинда Райли са номинирани за множество отличия. През 2020 г. получава наградата Dutch Platinum за продажбата на над 300 000 екземпляра от един и същ роман в рамките на една година. Последен носител на приза е Дж. К. Роулинг за поредицата си за Хари Потър.

Освен интригуващи романтични истории Лусинда Райли пише и серия детски книги в съавторство със сина си Хари.

Дълги години писателката живее със съпруга си и четирите им деца в Норфък, Англия. През 2015 г. успява да сбъдне отдавнашна своя мечта и закупува ферма в уединена част на Западен Корк, Ирландия – страната, в която са написани последните ѝ пет книги.

Лусинда Райли умира на 11 юни 2021 г. след четиригодишна борба с рака.

Лусинда Райли за „Дървото на ангелите“

Публикувате „Дървото на ангелите“ през 1995 г. с името „Не точно ангел“ и под предишния ви псевдоним Лусинда Едмъндс. Как се стигна до новото издание?

През 2013 г., по време на коледните празници, ме попитаха дали искам да публикувам книгата отново.

Предната година с удоволствие се бях завърнала към преработването на „Италианското момиче“ (издадена преди като „Ариа“) и насред семейната коледна ваканция в главата ми започна да се оформя един образ – снежен уелски пейзаж, красива къща и огромно коледно дърво във фоайето...

Изтупах праха от единствения си овехтял екземпляр от книгата, прочетох я за пръв път от осемнайсет години и бях приятно изненадана от въздействащата история. Все пак стилът ми се беше развил през годините и знаех, че мога да я направя още по-добра (сега разбирам защо някои писатели пишат романите си по няколко години – понякога само дистанцирането дава на автора реална перспектива към ръкописа). Така че се залових за работа, без да подозирам в какво се забърквам. Потопих се така дълбоко, че в крайна сметка буквално написах съвсем нов роман – „Дървото на ангелите“.

Как се промени историята?

Макар да са останали много елементи от оригинала, ролята на всеки от ключовите герои и техните диалози бяха пренаписани, обрисувах по-подробно обстановката, някои глави и сюжетни линии са съвсем нови. Дори възкресих един герой, когото съжалявах, че съм убила в оригинала. Възможността да вдъхна нов живот на тази история беше истинска привилегия за мен.

Книгата излезе първо в Германия през 2014 г. и веднага стана № 1 в списъка с бестселъри на „Шпигел“. Бях удивена.

А какво ви вдъхнови да я напишете през 1995 г.?

Докато работех като актриса в Лондон, срещнах много интересни хора. Актьорите често имат една маска, която показват публично, а под нея са съвсем различни и често измъчвани от терзания. В един момент някои от тях започват да вярват на мита, който сами са изградили за себе си – като Ческа в „Дървото на ангелите“. Аз самата съм живяла под светлината на прожекторите, познавам много популярни личности и знам как славата може да се отрази на хората. Всъщност славата ме ужасява, затова исках да опиша всички крайности, свързани с нея, всички ограничения, които носи.

Друга важна тема в книгата са отношенията между майка и дъщеря...

Да. Вярвам, че майчината любов – както към дъщеря, така и към син – е най-голямата сила на тази земя. Майките са готови на всичко, за да защитят своите деца, между тях съществува дълбока връзка. Но няма перфектни майки и в „Дървото на ангелите“ го виждаме. Разбираме и как някои модели на поведение се предават от поколение на поколение.

Именно семейните взаимоотношения – добри и лоши, са в центъра на книгата. Но също така пиша за прошката и за надеждата за едно по-добро бъдеще, защото тя ни дава сили да продължаваме напред.

И имаме една изпълнена с атмосфера къща, която сякаш е отделен персонаж в историята.

Да, в някакъв момент всеки герой търси утеха и опора у дома – в Марчмънт Хол. Какво значение носи домът за вас?

Концепцията за „дома“, за търсенето и връщането у дома има основополагаща роля в литературата, защото е нещо изконно човешко. Конкретно Марчмънт Хол има донякъде готическо присъствие в романа – едновременно приютява героите, но може да се превърне и в техен затвор. Осъзнах, че много често персонажите ми се отправят на пътувания в търсене на метафоричния „дом“ вътре в тях или в преследване на хората, които ги карат да се чувстват у дома, където и да са.

А защо избрахте действието да се развива в Монмътшър, Уелс?

Обикновено местата, за които пиша, ме откриват сами. Преди много години посетих Монмътшър и се влюбих в дивата красота на това място. Смятам, че е един от най-очарователните райони във Великобритания.

Книгата обхваща период от 40 години. Какво беше чувството да пишете за миналото и за модерните времена?

Обожавам факта, че можех да пиша и за двете и да представя промените в обществото – особено за жените. В крайна сметка, написах две истории в една книга. Докато пишех за миналото, имах чувството, че някой ми разказва случващото се. А накрая всичко някак се преплете и се получи завършена история. Надявам се читателите да я харесат!

Откъс от Дървото на ангелите

Бъдни вечер, 1985 г.

Марчмънт Хол,

Монмътшър, Уелс

1.

Дейвид Марчмънт хвърли поглед към пътничката си, докато управляваше автомобила по тясната алея. Снегът валеше все по-обилно и опасно заледеният път беше станал още по-коварен.

– Остава още малко, Грета. Изглежда, ще пристигнем точно навреме. Предполагам, че до сутринта алеята ще е непроходима. Нещо струва ли ти се познато? – попита той колебливо.

Грета обърна лице към него. По бялата ѝ кожа все още нямаше бръчки, въпреки петдесет и осемте ѝ години, а огромните сини очи бяха най-впечатляващата черта на лицето, което Дейвид от край време определяше като кукленско. Възрастта не беше помрачила яркия им цвят, но в тях вече не проблясваше вълнение или гняв. Светлината, която някога ги озаряваше, отдавна беше изчезнала и сега бяха безизразни и невинни като на неодушевена порцеланова кукла, подобие на истинската жена.

– Знам, че съм живяла тук. Но не помня нищо, Дейвид. Съжалявам.

– Не се тревожи – успокои я той, разбирайки колко я разстройва това положение. А и осъзнаваше, че ако самият той можеше да заличи от паметта си зловещата, опустошителна гледка на родния му дом след пожара – задушливият мирис на овъглено дърво и дим го преследваше и до ден днешен – със сигурност би го направил. – Разбира се, „Марчмънт“ скоро ще бъде напълно възстановен, ремонтът е в доста напреднала фаза.

– Знам, Дейвид. Каза ми го миналата седмица, когато дойде на вечеря. Приготвих агнешки котлети и изпихме бутилка сансер – добави тя, сякаш се оправдаваше. – Каза, че ще отседнем в голямата къща.

– Точно така – съгласи се спокойно Дейвид. Разбираше, че Грета изпитва непрестанна нужда да изрежда точните подробности от скорошни събития, макар всичко случило се преди инцидента да бе напълно изтрито от паметта ѝ. Докато караше по заледената алея и гумите трудно запазваха сцепление заради лекия наклон, Дейвид се запита дали беше добра идея да я доведе тук за Коледа. Честно казано, той се изуми, когато тя най-после прие поканата му. Години наред беше опитвал да я убеди да се махне поне за кратко от апартамента си в Мейфеър, но тя неизменно и категорично отказваше.

Най-после, след три години изтощителни ремонти, за да възвърне имението поне отчасти предишното си великолепие, той сметна, че е настъпил подходящият момент. И поради някаква съвсем необяснима причина Грета бе на същото мнение. Поне Дейвид беше спокоен, че в къщата ще бъде топло и уютно. От друга страна, нямаше никаква представа какви емоции ги очакваха – и двамата – при тези обстоятелства...

– Вече започва да се стъмва – отбеляза Грета с равен тон. – А едва минава три часът.

– Да, но се надявам да е достатъчно светло, за да можем поне да зърнем „Марчмънт“.

– Където съм живяла.

– Да.

– С Оуен – съпруга ми, твоя чичо.

– Да.

Дейвид знаеше, че Грета просто е запаметила подробностите, които ѝ се губеха. Сякаш се явяваше на изпит. А той беше учителят, който я изпитваше. Лекарите го бяха предупредили да избягва споменаването на травматични събития, вместо това само да назовава имена, дати и места, които биха могли да се превърнат в ключа към възвръщането на загубената ѝ памет. От време на време му се струваше, че зърва проблясък на разпознаване при някоя случайна фраза. За жалост, не беше сигурен дали не е просто нещо, споменато наскоро, а не реално пробудил се спомен. След всички тези години лекарите, които в началото бяха сигурни, че паметта на Грета постепенно ще се възстанови, тъй като не бяха открили поражения при многобройните скенери на мозъка ѝ, сега говореха за „селективна амнезия“, причинена от травмата. Според тях Грета не желаеше да си спомни.

Дейвид намали заради опасния завой на пътя. Знаеше, че след секунди ще се озоват пред портите на „Марчмънт“. Въпреки че той беше законният собственик на имението и беше похарчил цяло състояние за възстановяването му, всъщност просто се грижеше за къщата. Сега, когато ремонтите почти бяха приключили, Ава, внучката на Грета, и съпругът ѝ Саймън се бяха преместили от постройката на пазача в „Марчмънт“ Хол. А след смъртта на Дейвид имотът щеше да премине законно в ръцете на Ава. Моментът не би могъл да е по-подходящ, тъй като двамата със съпруга ѝ очакваха първото си дете след няколко седмици. А Дейвид се надяваше, че с идването на новороденото на бял свят последните няколко злополучни години от историята на семейството най-после щяха да бъдат забравени.

Това, което усложняваше ситуацията допълнително, бяха събитията, случили се, след като Грета беше загубила паметта си... събития, които ѝ беше спестил, защото се тревожеше как ще ѝ се отразят. В края на краищата, ако тя не можеше да си спомни началото, как би могла да се справи с последствията?

Като цяло той, Ава и Саймън винаги бяха нащрек, когато говореха с Грета.

– Виждаш ли го, Грета? – попита Дейвид, след като мина през портата и „Марчмънт“ изникна пред очите им.

Къщата, датираща от времето на кралица Елизабет, се очертаваше грациозно на фона на вълнистите хълмове, които преливаха във величествените върхове на Черната планина отвъд. В ниското река Уск се виеше в широка долина, а полята от двете ѝ страни проблясваха поради прясно навалелия сняг. Червените тухли на старинните стени се издигаха в тройни фронтони по протежение на фасадата, а прозорците отразяваха последните розовеещи лъчи на зимното слънце.

Въпреки че старите дървени греди – сухи като слама – бяха погълнати от гладните пламъци на пожара и в резултат покривът беше разрушен, външният скелет на къщата беше оцелял. Както му бяха обяснили пожарникарите, това се дължало отчасти на късмета да завали проливно около час след първата искра. Природата беше спасила Марчмънт Хол от пълно унищожение. Поне му беше останало нещо, което да възстанови.

– О, Дейвид, много по-красиво е, отколкото на снимките, които ми показа – ахна Грета. – И с натрупалия сняг прилича на коледна картичка...