„Пекарят, който създаваше истории“ от Карстен Хен

Да правиш хляб е изкуство, почти като танц. Замесваш ритмично тестото, движиш ръцете си, поклащаш бедра...

Бившата балерина Софи наблюдава с възхита работата на италианския пекар Джакомо. Но не е убедена, че мястото ѝ е в пекарната му. След внезапния край на танцовата ѝ кариера, животът на Софи сякаш е изгубил смисъл.

Коя е тя без танците? Кой ще я обича, щом вече не грее на сцената?

Постепенно обаче Софи открива много повече от временна позиция в малката пекарна: мъдростта на един необикновен хлебар, щастието от малките неща в живота и смелостта да се преобрази и да преоткрие себе си.

„Пекарят, който създаваше истории“ е красив, вдъхновяващ и сгряващ сърцето разказ, който задълго ще остане в съзнанието ни. Хен ни напомня да се приемаме каквито сме и умело ни посочва тайните съставки за добър живот.

Карстен Хен е популярен автор на повече от осемнайсет бестселъра. Романът му „Човекът, който разхождаше книги“ бързо завладя читателите у нас и по света.

Откъс

На около триста метра оттам Джакомо Ботура спеше неспокойно. Постоянно се обръщаше върху неравния матрак. Макар да беше пекарят на селото, той не сънуваше хлебчета и брашно, трохи и тесто. Сънуваше Калабрия, страната на своята младост. Както често се случва в сънищата, мястото му изглеждаше недействително, планинските вериги и морският бряг бяха като изтъкани от въздух. Обикновено сънуваше Калабрия, когато в магазина на семейство Нителс докарваха ухаещи италиански портокали и собствениците изнасяха щайгите навън, за да привлекат клиенти. Портокалите му напомняха за бергамотовите плодове, които бе събирал заедно с леля си Розарина.
Тази нощ Джакомо сънува как върви по каменистия път към овощната градина, кацнала високо над морето. Мъкнеше бутилки с вода и кошница с ядене. Когато най-сетне стигна под сянката на старите дървета, беше много изпотен. Сънува как къса киселите, леко горчиви плодове, докато в градината полъхва хладен ветрец и му разказва истории от близкия океан. В сънищата му в Калабрия винаги беше лято, но никога прекалено горещо, нямаше досадни комари, слънцето не изгаряше кожата му. Никой не му се караше, че работи бавно. Всички се усмихваха, макар че работата ги изморяваше.
След тези сънища се будеше добре отпочинал.
И днес стана същото: събуди се с усещането, че мирише бергамот. Отиде да се измие в малката си баня и посегна към оранжевия бергамотов сапун. Наслади се на кръглата му форма и неволно го оприличи на своите сънища за Калабрия: винаги свежи, безупречни, идеалната илюзия. Както обикновено, завърши утринния си тоалет с внимание към косата; среса я с гребена назад и подреди едрите вълни, за да са абсолютно паралелни. Помнеше колко се бе възхищавал на баща си за тази прическа. За съжаление не му се възхищаваше за нищо друго. Старият си отиде, без да се помирят.
Облече се в тъмното; полумракът беше много подходящ за старите мебели, които не обичаха да се будят рано. Когато се нанесе в това жилище, мебелите го очакваха, а той не беше от хората, които изхвърлят добри мебели - нищо, че не му харесваха. Не би откачил и стара картина само защото нарисуваният елен се е изправил пред прекалено синьо алпийско езеро и изглежда напълно нереален. Джакомо уважаваше занаятчийското изкуство. С времето окачи по стените снимки от старата си родина. Една снимка на любимия му футболен отбор, изрязана от вестник и сложена в рамка - от годината, когато спечелиха първенството след пауза от четиресет години. Още една снимка - всяка сутрин я милваше и ѝ шепнеше нежни думи. Нареди на етажерката десетина книги; кориците им издаваха, че ги чете често. Сменяше само онези вещи, които отказваха да му служат повече: скъсания абажур в малката кухня, пожълтелите завеси в дневната, пукнатата мивка в банята. Не купуваше скъпи неща. Кърпеше жилището си, все едно беше стар, изтънял панталон. Не обичаше да пилее пари. Не печелеше много, а и по-голямата част от доходите му отиваха в Калабрия.
Пекарната се намираше на партера. За да влезе в помещението, Джакомо трябваше да мине през задния двор. Беше му приятно да изминава десетте метра между дома си и работното си място дори когато валеше сняг или дъжд, или бушуваше буря. Времето беше много важно за него. Ако просто слизаше по стълбата, нямаше да усети какъв ще е денят. Трябваше да знае как е навън, за да опече добър хляб. Тестото усещаше какво е времето и се съобразяваше с условията. Десетте метра до пекарната бяха настлани с чакъл. Джакомо беше насадил в градинката растения от своята родина: сладник, очиболец, три вида люти чушлета и естествено, маслиново дръвче. Най-новата му придобивка беше млада клементина - специално за нея бе построил оранжерия. Nonna* (баба - ит.), му изпращаше растения от Калабрия, за да не забрави родината. Как би могъл да я забрави! Когато милваше растенията, усещаше целувките на nonna по челото му, милувките ѝ по бузите му.

На книжния пазар от 5 април 2022 г.
Обем: 224 стр.
ISBN: 978-954-389-679-0
Издателство: „Ера“
Корична цена: 17 лв.