„Среща между редовете“ – Мелиса Фъргюсън

Мечтата на Савана най-накрая ще се сбъдне! Клер Донован, главният редактор на най-успешното издателство на любовни романи, се интересува от нейния ръкопис.

Има само един проблем. Савана работи в друго престижно издателство, където на този тип литература не се гледа с добро око. Принудена е да скрие ръкописа си на работа, а когато се връща за него, я чака изненада. Не само, че някой е открил скривалището ѝ, ами си е позволил да драска критики между редовете.

Тя няма намерение да се вслушва в анонимния си редактор. Но когато коментарите на Клер съвпадат с неговите и се оказва, че Савана има само 6 седмици да пренапише текста, преди да загуби шанса си, тя няма избор, освен да го помоли за помощ. Но кой ли е той?

Савана подозира всички в иначе спокойния им офис, който неочаквано започва да се тресе от интриги и различни слухове. Новият ѝ колега Уил също е сред заподозрените. Привличането между двамата нараства, а съдбата на нейния роман е на път да се реши...

В тази свежа, оригинална и забавна история Савана ще осъзнае, че има още много какво да учи за писането... и за любовта.

Мелиса Фъргюсън е автор на романтични книги. Живее в Тенеси със семейството си. Любимото ѝ хоби е да превръща приятели и познати в герои в своите книги без тяхно знание.

Откъс

Ще ме уволнят. Това е. Аз, Савана Кейд, ще загубя работата си заради един глупав лист хартия.
Защо ми трябваше да нося ръкописа на работа?
Защо не натиснах „Изпрати“ тази сутрин и да приключа?
Докато в агония чакам, арктически сините му очи пробягват по редовете, сякаш изобщо не ме забелязва, не забелязва и колко притихнали са всички. С изключение на една малка бръчка между веждите, лицето му е съвършено безизразно. Очите му скачат от дума на дума, от ред на ред.
Мобилизирам мускулите на цялото си тяло и успявам да протегна ръка, чиито пръсти молят за листа хартия.
Никакво внимание. Продължава да чете.
В стаята цари мъртва тишина.
Погледите на всички са вперени в нас – в него и в мен.
Къде ли другаде да бъдат? Това е моментът на обезглавяването.
Аз съм следващата, чиято глава ще отхвърчи.
С периферното си зрение виждам Маги (Лукавата на „Пенингтън“, осем години), която ме наблюдава с огромните си скръбни очи, които казват: „Винаги ще те помня, теб и времето, когато си деляхме йогурт в кухнята.“
Как да го понесе човек?
– Какво става? – изпуква гласът на мисис Пенингтън.
Гласът ѝ очевидно разбива магията и Уилям Пенингтън примигва.
Той вдига очи и за първи път ме поглежда. Лицето ми, като на всяко добро момиче от Юга, не знае как точно да реагира на директен поглед, освен да се усмихне, и за мой ужас усещам как устните ми започват да се разтягат едва забележимо.
Спрете, нареждам аз на устните си, при което те застиват и бавно, не без усилие, се връщат в първоначалното си положение.
Чудесно! Сега пък се държиш и като луда, за да му направиш впечатление.
Той мигва отново с напълно безизразно лице.
Настъпва кулминацията. Моментът, в който, без преувели­че­ние, ще се реши бъдещето ми в това издателство. Защото ми­сис Пенингтън не само не харесва комерсиалната литература. Ненавижда я. Дамският роман, според нея, е най-долната фор­ма. Това е, което, според мисис Пенингтън, четат в най-нис­кото ниво на ада, описан от Данте. Също както мрази и ро­зово „Москато“, момичета, увити в шалове и с чаши лате, под звуците на кънтри.
И ето ме, застанала отпред с моята „литературна гибел“.
Стоя пред властния ѝ син – напълно непознат, довлякъл се от големия град, за да размаха топора – с вяла, неуверена усмивка.
Дали пък да не си помисля как да си прибера нещата от кабинета?
Той ми подава листа все така безизразно.
– О, благодаря – едва чуто мълвя и го поемам.
Пълна тишина.
– Нищо – провиква се той най-сетне през рамо и се обръща. – Някакъв лист на пода. И така... – издига той гласа си с тон на началник и тръгва по пътеката, – ... както вече казах...
Изпращам с поглед Уилям Пенингтън, който се връща в центъра на стаята, заслушана във властния тон на гласа му, докато изрежда мрачните числа и трагедиите, които чакат всички ни, ако не изпълним ролите си както трябва. Промъквам се до мястото си до Лила и след няколко секунди хвърлям поглед към листа, който той прочете.
Мигом разбирам, че и последната ми надежда, че може да не е схванал за какво става дума, бива изпепелена.
Погледът ми попада най-горе в центъра, където се виждат в спретнат таймс ню роман шрифт думите: РАБОТНО ЗАГЛАВИЕ: ЖАДУВАМ ЗА ТЕБ. Името в курсив в горния десен ъгъл е Холи Рей.
Зачитам се в параграфа отдолу и неволно стисвам челюсти: „Когато той плъзна ръката си върху рамото ѝ, сякаш времето спря, сетне пръстите му обгърнаха шията ѝ, докато двамата все така стояха под клена, а тихият шум на колите наблизо...“
Няма място за съмнение.
Уилям Пенингтън вече знае.

На книжния пазар от юли 2022 г.
Обем: 280 стр.
Преводач: Теодора Давидова
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-695-0
Корична цена: 18 лв.