25 истории, с които да си спомним за големия Стефан Данаилов

Учениците на Стефан Данаилов си припомнят годините с техния Мастър. Преподавател, родител, приятел, най-вече огромно сърце, което до последно не се умори да дава безусловна обич. Тази книга е посветена на него. Историите събра Александра Александрова по идея на Ива Папазова.

„Колко е лесно да бъдеш обичан“ (208 стр., цена: 19 лв., дизайн на корицата: Теодора Югова) обхваща 25 вълнуващи истории, разказани от талантливи и обичани български актьори, чиито изяви никога не остават незабелязани: Параскева Джукелова, Иван Бърнев, Асен Блатечки, Свежен Младенов, София Бобчева, Антоанета Добрева – Нети, Иван Юруков, Павел Иванов, Ралица Паскалева, Лидия Инджова, Александър Кадиев, Деян и Дарин Ангелови, Стефания Колева, Явор Вълканов, Ваня Щерева, Ненчо Илчев, Евгени Будинов, Никола Парашкевов, Ана Пападопулу, Валери Йорданов, Асен Данков, Радина Боршош, Севар Иванов, Евелин Костова, Башар Рахал.

„За Стефан може много да се говори, но той е изживяване. Стефан не може да бъде разказан. Той е широка душа, емоция.“ Стефания Колева

„Винаги ни учеше: „Живейте го тоя живот. Не слизайте от сцената и танцувайте, докато не падне завесата“. Ралица Паскалева

„Все ни повтаряше: ,,Не знам дали ще ви науча всички да бъдете добри актьори, но ще се опитам да ви науча да бъдете добри хора и да уважавате себе си и другите“. Ана Пападопулу

Александра Александрова (р. 1994 г.) е завършила журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и е магистър по специалността „Литература, кино и визуална култура“. Зад гърба си има няколко редактирани книги, част е от екипа на изд. „Колибри“ и кино-литературния фестивал Синелибри.

„Стефан Данаилов учеше студентите си не само как да бъдат добри актьори, но и добри хора. Как да завладяват сцената, без да изгубят себе си извън нея. Как да проявяват еднакво уважение към директора в театъра и към портиера и да бъдат щедри. Защото рано или късно животът ще се отплати. Вярвам, че всеки, свързан с актьорската професия или не, има какво да вземе от тази книга.“ Ива Папазова
 
Официалната премиера на книгата ще се състои на 29 август от 19:00 ч. в кино Кабана в столицата.

Събитието е част от проекта „Книги по ноти: литература, театър и музика“ на издателство „Колибри“ и се реализира с подкрепата на Столична община.

 
Откъс от книгата:

Ива Папазова, Александра Александрова - „Колко е лесно да бъдеш обичан“
25 истории от  учениците на Стефан Данаилов
 
Когато разбрах, че Мастъра си е отишъл, седнах на леглото и се разплаках. Макар че отдавна вече не бях негова ученичка, ме обзе чувството, че един етап от живота ми никога вече няма да се повтори. В деня на погребението се събрахме с класа. След поклонението седнахме в една бирария до Народния театър и цял следобед си разказвахме истории от времето, прекарано с него. Знаехме, че той би искал да бъде изпратен така: на маса с цялото меню и много смях. Дори си представяхме как ни се усмихва и казва: „Дѐца, животът продължава, горе главата!“. По-късно разбрахме, че и останалите му класове са направили същото. Изпитах тъга, че историите, разказани в онзи следобед, както и уроците на Мастъра, с времето ще избледнеят. Стефан Данаилов учеше студентите си не само как да бъдат добри актьори, но и добри хора. Как да завладяват сцената, без да изгубят себе си извън нея. Как да проявяват еднакво уважение към директора в театъра и към портиера и да бъдат щедри. Защото рано или късно животът ще се отплати. Вярвам, че всеки, свързан с актьорската професия, или не, има какво да вземе от тази книга.

Благодаря на колегите за това, че всеки от тях разказа честно и интимно за своя Стефан Данаилов. Такъв, какъвто винаги ще остане за тях.
И на Роси. За куража, който ми даде.
 
Ива Папазова
 
Параскева Джукелова (випуск 1988–1992)

Красивото лице, което винаги е там
 
Вкъщи имаше една от тези снимки, които по онова време бяха много модерни. С ликове на актьори, продаваха се и с автографи. Едно конкретно лице си спомням много добре. Ален Делон на българското кино – толкова млад, толкова красив. Образът му все се мотаеше у дома и непрекъснато изникваше отнякъде. Дори нямам идея кой е купувал тази снимка, не е била моя със сигурност. Разбира се, добре знаех кой е този човек, бях го виждала по телевизията. Тъй като съм от Панагюрище, не го бях гледала толкова често на театър или във филми. Честно казано, тогава за мен той беше просто красавецът на българското кино, един глезльо. Не гледах на него като на талантлив актьор… Възхищавах се повече на творци като Руси Чанев и Йосиф Сърчаджиев. В моето съзнание Стефан Данаилов не беше пример за актьор, на когото да се възхищавам.

В академията обаче разбрах каква невероятна харизма има този човек. Всички се прехласвахме по него. Така обаятелен, щедър и лек за общуване, невъзможно бе да му се разсърдиш. Отглеждаше ни, грижеше се за нас, черпеше ни, водеше ни по ресторанти. Широка душа. Помагаше и съдействаше на всеки, който не може да си намери квартира или е финансово затруднен. Правеше го без демонстрации и афиширане.

Виждаше се веднага, че е много искрен и има голямо желание да ни научи. Не се вземаше твърде на сериозно и притежаваше страхотна автоирония. Все се шегуваше със себе си и ни разказваше за различни ситуации, в които се е излагал и провалял. По този начин виждаш, че огромната звезда на българското кино всъщност е един наистина земен човек. Смешен, добронамерен и великодушен. Макар понякога да ни говореше с цинични изрази, не се засягахме. Непрекъснато пускаше майтапи, наричаше ни „патриотите“. Беше един от нас – колкото близо, толкова и далеч. Приятел, на когото се възхищавахме. И до днес не разбирам как успяваше да върши хиляди неща. Играеше, редом с това репетираше, снимаше, че и стана депутат. Момчетата много искаха да приличат на него, въпреки че не го признаваха. Всички бяха стефанданаиловци. На моменти ми се струваше малко прекалено, но мисля, че просто искаха да бъдат като него. Днес например виждам как някои актьори, които репетират с Мариус, започват да играят като него. Защото е много силен. Срещаш тази личност и буквално крадеш от талантите ѝ. Така че разбирам тези момчета, които тогава са били на по осемнайсет-деветнайсет години и са имали честта да се срещнат с този човек. Няма как да не пожелаят да вземат от него!

Стефан ни учеше на нещата от живия живот и живия театър. Когато започнах да водя „Понеделник осем и половина“, станах супер популярна, защото всеки понеделник бях на екран. За известно време се чудех как да се държа, защото хората вече ме познаваха. Чувах гласа на Мастъра: „Е, к’во как да се държиш, нормално, как?“. Истината е, че телевизията е тази, която изведнъж те прави разпознаваемо лице. А това да бъда земна и нормална вече е било заложено в мен.
 
Красивото лице се оказва великолепен актьор
 
Никога няма да забравя, че веднъж Стефан Данаилов трябваше да участва в „Тайната вечеря на дякона Левски“. Играеше Димитър Общи и бяхме поканени да го гледаме. Беше ни се оплакал, че посмъртно не може да запомни монолога – трудността му с наизустяването на текстовете бе всеизвестна. Монологът изобилстваше от имена, които нямат нищо общо помежду си, пък трябваше да се изредят. Реши си проблема с невероятна находчивост. Произнесе: „Казват, че Димитър Общи не можел да чете?!“, и след това извади лист и си изчете всички имена. Спаси се. Последва и впечатляващата роля на Лоренцачо в едноименната пиеса с режисьор Маргарита Младенова. Почти завършвахме, а той се бореше с килограмите си. Видяхме как пред очите ни се отказва от това да бъде хубавец и прави роля на един разплут човек. А тогава всички бяха с подозрението, че му дават роли само защото е хубавец. Излезе от амплоато си.
 
Ще се оправиш, моето момиче
 
За трийсетия си рожден ден се опитах да поканя хората от класа, но никой не дойде. През годините се поразпиляхме и не поддържахме сериозна връзка. Появи се обаче този, който най-малко очаквах – Стефан Данаилов. Беше много трогателно. Не бях от студентите, на които даваше кураж, и все ми казваше: „Ще се оправиш, моето момиче“. Според мен усещаше, че съм по-желязна и нямам нужда от толкова помощ.
 
The greatest Мaster
 
Един ден Стефан ни събра и трябваше да вземем решението как да се обръщаме към него. Никак не харесваше „другарю Данаилов“, сподели, че всички го наричат Ламбо, но пък трябваше да има някаква йерархия все пак. В онзи момент не беше нито доцент, нито професор. Беше си просто Ламбо. Тогава вървеше „Името на розата“ и обръщението към Шон Конъри беше Мaster. Някой го предложи и решихме, че това ще е.

И така се превърна в Мастъра. А ние – в неговите мастърчета.