„Изобретяването на звука“ – Чък Паланюк

Фостър е загубил дъщеря си Луси преди 17 години, но не спира да я търси. Нова шокираща следа може да го отведе до разкритието на ужасяваща истина.

Мици е известна в Холивуд с изумително автентичните звуци, които осигурява за филмовите продукции. Тя използва същата тайна техника като баща си, за да създава търсените ефекти и записва смразяващи кръвта писъци, които звучат толкова истински, че карат всички да настръхват...

Сблъсъкът на Фостър и Мици заплашва да разбие наглед перфектната бляскава фасада на Холивуд, под която се крият много насилие и липса на всякаква човещина.

Чък Паланюк, автор на култовия роман „Боен клуб“, ни представя един смущаващ и мрачен свят, в който страданието е превърнато в стока, а изкуството притежава опасна власт. „Изобретяването на звука“ е най-новият напрегнат, дързък и провокативен шедьовър на Паланюк, който за пореден път експериментира смело, размива жанровете и преминава всякакви граници.

Откъс

Вместо на адвокат, Фостър се обади на водача на групата за психологическа подкрепа Роб.
Полицаите дори не бяха истински полицаи. Бяха работили само като летищна охрана. Колкото до Фостър, той просто погали онова момиченце, а това едва ли можеше да се нарече престъпление. Задържаха го зад касата за самолетни билети. Седеше на сгъваем метален стол. Една цяла стена беше заета от автомати за продажба на закуски и напитки. Ръката му кървеше и на палеца се виждаше малък отпечатък от зъби във форма на полумесец.
Само един полет, полетът на момиченцето, беше задържан, за да може да даде показания.
Той помоли фалшивите полицаи да му върнат телефона и им показа екранна снимка. Принудиха се да признаят, че между човека от интернет и днешния перверзник има някои прилики. Перверзникът, който беше с малкото момиченце.
Единият фалшив полицай, мъжът, попита откъде е взел това изображение, но Фостър не си спомняше.
Другият фалшив полицай, жената, му каза:
- По целия свят изчезват деца. Това не ти дава право да отнемаш чуждото.
От своя страна, Фостър искаше да попита нещо за регистрирания си багаж, самолетът му за Денвър отдавна беше излетял.
Дали натоварват багажа, ако пътникът не се е качил? Дали кучетата, обучени да намират бомби, бяха подушили куфара му? Никъде по света човек не иска да остави хубав куфар да се върти непотърсен на поточната линия. Някой със сигурност ще го вземе, ще се престори, че чете името си на етикета, и ще духне през вратата.
Колкото до Фостър, помисли си, че сега едно питие щеше да му дойде добре. Нещо по-силно и може би няколко шева на ръката.
Преди схватката беше гаврътнал няколко мартинита в бара на чакалнята. За първи път видя момиченцето, докато чакаше третата чашка. Това, което привлече вниманието му, беше кестенявата коса на Лусинда, подстригана по-късо, отколкото си спомняше, така че едва достигаше слабичките ѝ рамене. Момиченце на същата възраст, на която беше Лусинда, когато изчезна преди седемнайсет години.
Отначало той не се и замисли. Действа напълно инстинктивно. Фостър знаеше как се обработват изображенията, за да отразят промените, настъпващи с възрастта. Изображенията на изчезнали хора, които се отпечатват по кутиите с прясно мляко. Компютърно състаряваха образите на децата всяка година, докато достигнат пълнолетие, а после – на всеки пет години. Експертите използваха снимки на майката, лелите и всякакви други роднини от женски пол, за да съставят приблизителен образ. Така във всеки супермаркет, където влезе, лицето на Лусинда му се усмихваше от рафтовете за млечни продукти.
Фостър беше сто процента сигурен, че момиченцето на летището е именно Лусинда, докато не се оказа, че не е тя.
Това, което възбуди подозренията му, беше перверзникът, който я държеше за ръката и я водеше към вратата за качване в самолета. Без да губи нито секунда, Фостър хвърли няколко банкноти на масата и хукна след тях. Извади телефона си и почна да превърта запазените изображения, галерията му със злосторници, пикселизирани лица с уникални татуировки на врата.
Или снимки анфас на изпотени насилници на деца.
Отрепката, която водеше момиченцето, много приличаше на истински смотаняк, апатичен, рошав наркоман с джапанки. Фостър ги заобиколи, като се накланяше ту на една, ту на друга страна, за да ги снима от различен ъгъл.
Пред тях служителката на вратата проверяваше пътниците, преди да ги пусне в ръкава за качване в самолета.
Отрепката показа два билета и двамата с момиченцето минаха през вратата. Те бяха последните пътници, които се качиха на борда.
Задъхан от тичане, Фостър стигна до служителката и каза:
– Извикайте полиция!
Тя препречи пътя му към ръкава. Даде знак на свой колега, застанал на платформата, вдигна ръка и каза:
– Господине, не може да минете.
– Аз съм частен детектив – заяви задъхано Фостър.
Той вдигна телефона си и ѝ показа не особено качествена снимка от екран на рошав мъж с изпито лице и хлътнали очи. Смътно в далечината чу да оповестяват началото на качването за полета му.
Самолетът чакаше отвън. През прозорчетата на пилотската кабина като в рамки се виждаха пилотите. Наземният екип натовари последните куфари от регистрирания багаж и затвори товарните люкове. След минута ръкавите за качване щяха да се приберат.
Фостър блъсна служителката на вратата, приложи май повече сила, отколкото искаше, и тя падна. Хукна през ръкава към самолета и закрещя:
– Вие не разбирате! – не говореше на никого конкретно. – Той ще я изнасили и ще я убие!
Стюардесата тъкмо затваряше вратата на самолета, но Фостър я изблъска с лакът и нахълта вътре. Препъвайки се, мина през отделението за първа класа, като не спираше да крещи:
– Този човек разпространява детска порнография! – размахваше телефона си. – Той погубва деца!
От проучванията си знаеше, че трафикантите на деца не се различават от нормалните хора. Те са навсякъде около нас. Стоят до нас в банката. Седят до нас в ресторанта. Фостър едва бе разбълникал повърхността на това блато, когато такива отрепки започнаха да го ухажват, да му пращат гнусни видео и да се опитват да го завлекат в покварения си свят.
Няколко пътници все още стояха и чакаха на пътеката, за да седнат на местата си. Последно на опашката беше момиченцето, което все още държеше мъжа за ръката. Когато Фостър изкрещя, двамата погледнаха назад. Всички пътници погледнаха първо него, а после мъжа и момичето. Нещо във външния вид на Фостър – може би синият костюм, приличната му прическа или очилата, придаващи му интелигентен вид – спечели хората на негова страна.
Той посочи телефона си и извика:
– Този човек е похитител! Ръководи международна мрежа за детска порнография!
С мътни очи и рошава коса, обвиняемият успя да измънка само едно:
– Грубо, човече.
Момиченцето заплака и това като че ли потвърди обвинението. Няколко кандидат-герои разкопчаха предпазните си колани и се изправиха, скочиха и се нахвърлиха върху пещерния човек, чиито приглушени протести никой не чуваше. Всички закрещяха едновременно и онези, които не участваха в задържането на отрепката, държаха телефоните си високо над главите си и снимаха видеоклипове.
Фостър коленичи на пътеката между седалките, пропълзя до плачещото момиченце и каза:
– Хвани ме за ръката!
Тя изпусна ръката на негодника и пред безпомощния ѝ поглед той изчезна под купчина от тела. През сълзи, момиченцето проплака:
– Тате!
– Той не ти е баща! – изграчи Фостър. – Не помниш ли? Отвлече те в Арлингтън, Тексас – знаеше подробностите по случая наизуст. – Няма да те нарани повече.
Протегна ръка и стисна мъничката ѝ длан в своята лапа.
Момиченцето отвори уста в беззвучен писък от болка и ужас. Тълпата боричкащи се пътници държаха пещерния човек тотално притиснат на пода.
Фостър прегърна момиченцето и като го галеше по главата, не спираше да повтаря:
– В безопасност си, сега си в безопасност!
С периферното си зрение забеляза, че някои пътници държат телефоните си и го снимат – един объркан мъж с тъмносин костюм, един невзрачен човек, коленичил на пътеката на самолета и стиснал за ръката момиченце с рокличка на цветя.
В този момент радиоуредбата избуча:
– Говори пилотът. Охраната ще дойде всеки момент. Моля всички пътници да останат на местата си.
Момиченцето плачеше – може би защото и Фостър плачеше. Тя протегна свободната си ръка към един кичур от рошавата коса на перверзника, едва видима под купчината тела.
Фостър обгърна мокрото ѝ от сълзи личице с дланите си и се вгледа в невинните ѝ кафяви очи.
– Повече няма да бъдеш секс робиня. Стига толкова.
За момент всички се наслаждаваха на топлите чувства от споделения им героизъм. Всичко се предаваше на живо в интернет. После, в неколкостотин клипа в „Ютюб“, хората можеха да гледат как служител на летищната охрана държи Фостър в мъртва хватка.
Очите на момиченцето горяха със странна желязна решителност.
Задъхан, той я увери:
– И няма нужда да ми благодариш, Сали.
– Казвам се... Кашмир.
И след тези думи тя завъртя главицата си и заби зъби в палеца му.

На книжния пазар от 23 август 2022 г.
Обем: 232 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-698-1
Корична цена: 18 лв.