„Северни стихии“ – Рагнар Йонасон

Два дни преди Коледа. Млада жена е намерена мъртва под скалите в изоставеното, отдалечено село Калсхамарсвик.

Дали е скочила сама? Или се е случило нещо много по-зловещо под фара със старата къща?

Зимата бушува и снегът се трупа безмилостно, заличавайки всякакви следи. На Ари Тор Арасон предстои особено трудно разследване, в което минало и настояще се преплитат и малцина са склонни да му съдействат. А когато работата го поглъща, личният му живот все повече страда.

Скоро полицаят прави шокиращо откритие: майката и по-малката сестра на жертвата са загубили живота си двадесет и пет години по-рано... на абсолютно същото място!

Разследващите започват бавно да разкриват мрачната история и заплетените тайни на селото и обитателите му, но броят на убитите не спира да се увеличава. Ари Тор и екипът му от участъка в Сиглюфьордюр трябва да побързат да заловят убиеца... преди следващата голяма трагедия!

Романите на Рагнар Йонасон са публикувани в 33 държави и са продадени в над 2 милиона екземпляра. Той е адвокат, банкер, писател и университетски преподавател. Превел е 14 от произведенията на Агата Кристи на исландски език. Носител е на редица престижни литературни награди.

Откъс

Включи осветлението и слабата крушка освети тясното стълбище със сив тапет на шарки от дървесни клончета. При по-внимателен поглед по зелените клонки се виждаха червени зрънца. Килимът беше износен, а дървеният парапет отдавна бе изживял времето си. Отнякъде повяваше слабо течение, достатъчно да я накара отново да се разтрепери.
Беше наясно, че в къщата има много други свободни стаи. Не се налагаше да се настанява в старата си мансардна спалня. Независимо от всичко, това си беше нейната стая, а и тя не беше от хората, които биха позволили на някакви си ста­ри духове от миналото да я държат будна. Беше много по-силна от подобни измишльотини. Обаче щом се изкачи до мансардата и застана пред затворената врата, се запита да­ли постъпва правилно. Дали не прави грешка? Изпитваше сму­щаващото чувство, че всичко това ще завърши зле. Дали нямаше да е по-добре да остави тайните да спят и да се прибере вкъщи?
Не беше късно. Лесно би могла да се обърне, да слезе долу и да се сбогува с Тора, казвайки ѝ, че е изникнало нещо в Рейкявик и трябва да тръгне веднага. Няма да се налага да измисля какво да казва на Оскар и Арнор.
Поколеба се за миг, преди да отвори вратата, огледа се. Вдясно бяха вратите към голямата спалня и малката баня. Зад гърба ѝ беше ъгълът, който им служеше за кухня и... обърна се бавно. Вратата към стаята на сестра ѝ беше затворена. За миг ѝ се прииска за влезе, само за миг, но реши да не го прави. Вместо това отвори вратата на своята стара стая.
Таванската стая не беше толкова голяма, колкото в спомените ѝ. Вече никъде не можеше да стои изправена. Въздухът беше задушен, със слаб мирис на мухъл, затова побърза да запали светлината и да отвори прозореца.
Така беше по-добре. Шумът от вълните нахлуваше през прозореца, познат и успокояващ. Тя надникна навън към скалистия ръб на брега. Тук, от същия този прозорец, беше видяла нещо, което не трябваше да вижда. Странно, но не беше болезнено да си го спомня, независимо че шокът от видяното тогава беше опустошителен.
Не се виждаше кой знае какво в настъпилия вечерен сумрак. Фарът на носа помагаше обаче. Тук никога не цари тъмнина, помисли си тя, но после се усмихна мрачно. В тази къща и на това място нямаше нищо друго освен мрак.
Къщата изглеждаше неприятно тиха. Тора сигурно беше слязла в апартамента си в сутерена. Вероятно трудно беше преживяла преместването, но Аста не можеше да изпита съчувствие към старицата.
Старото ѝ легло си беше на същото място. За щастие, макар че не беше наистина голямо, не беше и детски размер. Все още напълно облечена, тя остави лампата запалена и се излегна внимателно на него. То изскърца силно, както винаги. Аста се намести по-удобно, докато леглото стенеше под нея.
Беше изтощена физически, но умът ѝ вреше и кипеше, така че сънят явно нямаше да дойде бързо, затова тя пак стана, спомняйки си стръмната спираловидна стълба, която извеждаше от малкия мансарден апартамент – ако изобщо можеше да бъде наречен апартамент – и слизаше направо долу до задната врата и оттам навън. Опитвайки се да забрави умората си, тя се спусна по стълбището. За малките крачета отпреди много години това бяха много стъпала. Но сега изобщо не бяха проблем и само след секунди вече беше под тихо сипещия се сняг.
Отдалечи се от къщата и навлезе в мрака с бавни стъпки не заради снега под краката си, а заради тежестта на пороя от спомени. Пое дълбоко дъх и студеният въздух върна дори повече, внезапни и ярки сега – нощите, прекарани в малката мансардна стая с крясъците на чайките и грохота от разбиващите се вълни, които ѝ пречеха да заспи. Всъщност шумът на морето не беше толкова спомен, колкото всеобхватно присъствие, което сега ръмжеше в състезание с воя на вятъра.
Отново изпита усещането, че с идването си тук предизвиква съдбата. Опита се да се отърси от тревогата си и се насочи към фара.
Пътеката трудно се различаваше в тъмнината. Не че това имаше значение, Аста би намерила пътя и със завързани очи. И не се страхуваше от тъмното, никога не се беше страхувала. Въпреки това усещаше известно безпокойство, сякаш призраците от миналото я викаха, следваха... предупреждаваха.
Скоро фарът започна да се откроява постепенно в тъмнината пред нея, очертаващ се върху високата част на носа. Беше прекарала много време около тази висока постройка, понякога припичайки се на слънце под южната ѝ страна, но по-често в студената сянка на северната фасада.
Искаше ѝ се веднага да иде до фара, но Оскар и Арнор бяха още там, поправяха прозореца, а тя нямаше желание да ги среща. Затова сви към скалите вляво – стръмен каменен склон, който в течение на векове времето, вятърът и морето бяха превърнали в назъбени канари.
Без дори да се усети, се оказа на ръба му. Наведе се напред, сдържайки дъха си, загледана надолу, докато вятърът блъскаше лицето ѝ, а снегът жилеше кожата. Долу беше безжалостното море, осветено от фара, и тя мигновено усети присъствието на смъртта.
Силен порив едва не я събори от ръба на канарата. Отдръпна се назад, нямаше никакво намерение да свърши живота си тук. Независимо от това не се изплаши, зарадва се на усещането как кръвта пулсира във вените ѝ. Мисълта за смъртта внезапно ѝ вля прилив на енергия.
Морето винаги ѝ действаше хипнотично. Понякога бе седяла на ръба на скалния бряг и го наблюдаваше, понякога слизаше до плажа долу в залива. Когато вълните ставаха най-високи и яростни, просто не знаеше къде би предпочела да бъде. Цветът на бурното море беше бял и така, малко по малко, в очите на малкото момиченце бялото се превърна в цвета на яростта. Застанала близо до вълните в някоя дива буря, соленото море я изпълваше цялата – сякаш ставаше едно цяло с океана. Спомни си, че наблюдаваше омагьосана как чайките се борят с поривите на вятъра и с все сили се мъчат да се задържат във въздуха. Много често усещаше, че знае как се чувстват.
Накрая се обърна и тръгна обратно към къщата. Докато вървеше, хвърли един последен поглед към фара и видя, че Оскар и Арнор идват по същия път. Веднага я забелязаха и Арнор ѝ махна с ръка. Тя се поколеба, после също му махна и забърза напред.
Обратно в стаята си, дръпна завесите, нахлузи още един пуловер, за да се стопли, и се пъхна под юргана. Вече бе станало тъмно като в рог, но тя доста се въртя и мята, преди да успее да заспи.
* * *
Събуди се внезапно, несигурна колко време е спала, имаше чувството, че се бори за въздух. Отвори очи, но беше пълна тъмница. Изправи се стресната, дишайки накъсано, плитко. Беше прекалено топло, въздухът – тежък, задушен.
Свали пуловера и ризата си, избута юргана и седна за момент по бельо, после протегна ръка, дръпна пердето и отвори прозореца. Нахлу студен въздух и тъмнината изчезна, когато фарът заля стаята със светлина.
Отпусна се обратно в леглото, чудейки се за миг дали да извади мобилния телефон от джоба на дънките си, за да види колко е часът. Реши, че времето няма значение. Затвори очи, дишането ѝ пак се нормализира и успокои. Не беше свикнала да спи на отворен прозорец – не беше възможно в приземния ѝ апартамент – но сега свежият въздух дойде като спасител и най-накрая тя се унесе, спомените от миналото я оставиха на мира, позволиха ѝ да заспи дълбоко.

На книжния пазар от 18 октомври 2022 г.
Обем: 232 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-703-2
Корична цена: 18 лв.