„Предложението“ – Никол Сноу

Някои мъже са толкова странни... В един момент те нападат, задето си им взела последното канелено охлювче. А в следващия ти предлагат безумни подкупи, за да го откупят от теб...

Но върхът беше, когато открих, че това е новият ми шеф.

Не е смешно! Слабостта ми към сладкото ме предаде... но лошото е, че развивам слабост и към Линкълн Бърнс. Той е тотално студенокръвен тип с его до небето... и при това доста привлекателен. Споменах ли, че този влудяващ мъж управлява модна империя с фокус върху сватбените облекла? А на мен ми се повръща от сватби, откакто бившият ми ме заряза пред олтара...

Всичко в мен крещи да бягам. Но Линкълн ми предлага щедър бонус, на който просто не мога да откажа. И изведнъж се оказвам безвъзвратно въвлечена в неговия свят. Ожесточените ни кавги постепенно се превръщат в безсрамно флиртуване. А Бърнс крие тайни, които ме карат да настръхвам... по най-изумителния начин. И тогава идва скандалното му предложение...

О, как ми се иска канелените охлювчета да идваха с предупреждение... потъваш в един лепкав, сладък рай... докато не развиеш чувства към шефа от ада!

Никол Сноу е автор на бестселъри в класациите на Wall Street Journal и USA Today. Открива страстта си към писането на романтични истории, докато скучае в заседателни зали и по време на обедните си почивки. Продадени са над милион копия от нейните романи.

Откъс

пролетното слънце хвърля лъчи над Сиатъл и пронизва като меч унинието ми.
Тъжна съм и гладна. Опасна комбинация.
На този ден преди година един негодник захвърли и стъпка сърцето ми в калта, запали го с керосин и от него останаха само сажди. Струва ми се, че е изминала цяла вечност. Някои неща се преодоляват само донякъде... Някои неща просто не се забравят.
Дакота, стига с това самосъжаление. По-добре ти е без онзи долен тип. На хиляди километри от дома си и започваш нов живот!
Зяпам лакомствата във витрината на кафенето и ми олеква.
Наистина ми олеква! Може би вече преодолявам кошмара... Поне донякъде.
Зарязах малкия скучен град заедно със съжаленията и ми предстои интервю за страхотна работа. Ако не успея, ще продължа да търся, докато не си осигуря висока заплата и възможност да отделям време за писателските си умения.
Ако не бях избягала със сълзи и сополи миналото лято, нямаше да се озова в Сиатъл и да се наслаждавам на сладкишите във витрината, които са сякаш правени за мен. Щях да имам по-малко време за писане и щях да продължавам да работя в оная дупка, маскирана като маркетингова агенция.
Всяко зло за добро – може и с разбито сърце заради кретена Джей, но пък започнах напълно нов живот!
– Гладна ли сте, или само се любувате на сладкишите? Да ви предложа нещо? – пита баристата – мило момиче с детински смях.
– Моля? – Дакота, Дакота, събери си ума! – Ами... може ли едно канелено охлювче и малко лате нирвана с карамел?
– Готово! – Момичето грабва с щипките огромния сладкиш с глазура и ми го подава. – Имате късмет! Последният! Не ни стигна канелата и направихме по-малко охлювчета днес.
Вярно, че съм късметлийка!
Да можеше късметът ми със сладкишите да се прехвърли на лотарийните билети или на издателите с димящи пури, които се прехласват по поезията ми... Кой знае, може и да случа на някой свестен ухажор в „Тиндър“, който не се интересува само от секс.
Май се размечтах.
Днес Съдбата ме ощастливи с последното лепкаво канелено охлювче, което ще заобли с още стотина-двеста грама бедрата ми.
Добро начало, нали?
Плащам и казвам:
– Добре че взех последното. Ще го изям с удоволствие!
Зад гърба ми се чува гневен, плътен глас:
– Как така последното? Идвам три пъти седмично по едно и също време и винаги имате канелени охлювчета.
Ами сега!
Не само аз имам лош ден.
Обръщам се, за да видя изпълзелия от блатото огър, който беснее, че няма канелени кифлички.
– Съжалявам, но дамата преди вас взе последното. Странно, но напоследък канелата все не достига – обяснява баристата с извинителен тон.
– Искате да кажете, че няма нито едно канелено охлювче?
Мъжът е висок, снажен и бесен.
– Ами, няма... Както казах, доставката с канела... – Момичето се усмихва и опитва да се пошегува: – Ранно пиле... Заповядайте утре и ще ви запазим!
Огърът се вторачва в мен и от очите му заструяват смъртоносни лъчи.
Червен код: опасност.
Може и да е проклет като всеки огър, но пък е красив. Нещо като Антишрек! Коремна преса за завиждане и приятен тен вместо зелен шкембак ала брюкселско зеле. Толкова е привлекателен, че чак дъхът ми секва.
За първи път виждам очи с кехлибарения цвят на огряно от утринните лъчи уиски. Ако не ръмжеше като бесен върколак, можеше да бъде по-съблазнителен и от топлата кифличка в ръката ми. Красивите очи са в прекрасен контраст с тъмната коса, набразденото чело и изсечената като на антична скулптура брадичка.
Трябва да е на трийсет и няколко, а младежкото му лице не само издава знания и опит, ами и подхожда на стройното и яко като на бивш куотърбек тяло. Дрехите му са сякаш подбрани от гардероба на филма „Костюмари“. Отличителна, опасна и греховна комбинация „Гучи“.
Нечестива вампирска мечта на всяка жена. Или поне на мен. Когато си макар и много, много далечна роднина на Едгар Алън По, това е напълно разбираемо, нали?
Питам се дали този красавец не се е събудил с димяща чаша грубост в ръка, та затова е толкова смръщен и гневен? Тенденция­та да срещам свъсени сиатълски тузари с вид на сексапилни божества се затвърждава все повече. Да не би да има някаква магия в сиатълския дъжд?
Отгоре на всичко Антишрек стърчи над мен и демонстрира яда си, сякаш е в пълното си право да го прави, ако светът не е в краката му. Костюмът му струва половината от годишната ми заплата. Какво толкова, че ще се лиши от сутрешната си доза захар? Не че превкусните охлювчета не са повод да загубиш и ума и дума. Хадес ме гледа вторачено, а аз въртя възмутено очи и се отдалечавам на безопасно разстояние, за да чакам кафето си. Той плаща с карта на касата и се запътва право към мен.
Едва ли ще ми се кара... Не би трябвало. Спира и ме гледа все едно съм детеубийца. Изважда портфейла, измъква нова-новеничка банкнота, подава ми я, сякаш държи огън, и ръмжи като Шрек:
– Петдесет долара. Пет пъти повече заради недоразумението.
– Моля? – Не вярвам на ушите си.
Сочи бялата хартиена торбичка с кифличката от Рая и уточнява:
– Плащам за това тук.
– Как така?
– Така. Плащам за охлювчето, за което всички си умират, и чието истинско име е „Риджис“ по оригинална рецепта от Хартс Едж, Монтана.
Засмивам се. Точно така пише в рекламите за знаменития канелен охлюв, създаден по точната рецепта на героите Клариса и Лео Риджис от популярния трилър „Хартс Едж“.
– Искаш ли да ми го продадеш, или не? – пита нервно, а аз възкликвам:
– Бива те за реклама! Да не би агресивният маркетинг да ти е професия?
Така ами – защо иначе този модел на „Джи Кю“ ще се пени толкова заради едно охлювче?
Да не забравяме, че днес става една година от най-унизителния ден в живота ми и наистина се нуждая от охлювчето – иначе окончателно ще загубя вяра, че в този проклет свят е останала и капка добрина. Що за идиот би искал да купи охлювчето за пет пъти повече пари?
– На комедиен актьор ли ти приличам? – ръмжи Шрек и върти очи. – Петдесет долара! Изгодна сделка!
– Ти не си наред.
– А ти пък си много нормална! Плащам ти прещедро и вярвам, че се нуждаеш от тези пари повече от мен.
Изсмивам се презрително и чак скулите ме заболяват.
Ще му натрия носа! Ваше Охльовманиачено Величество, трогната съм от благоволението ви да разговaряте с простолюдието...
– Властелине на пастите, а какво бихте ми платили за ябълков пай?
Погледът му казва „Писна ми от тъпотии!“ и добре че в този миг чувам:
– Дакота! – Кафето ми е готово и най-сетне мога да се спася и да изляза на спокойствие, сред пролетната свежест, където пеят птички, цъфтят цветя и никой не беснее поради забавените канелени доставки.
Запътвам се към вратата и дочувам вече познатия ми глас:
– Стой! Дакота!
О! Устните му произнасят името ми странно прелъстително... Устните на същия този мъж, който предложи на мен, непознатата, невероятна сума за канелен сладкиш. Знам, че не бива да го правя, ала спирам и питам:
– Да? Какво?
– Не сме приключили.
– Не сме, защото нямаме сделка.
Преди малко се нуждаех от охлювчето, за да се натъпча с нещо сладко, а сега ми е необходимо като кислород. Ако унижа този неустоим, изпълзял от блатото огър, поне ще има за какво да се посмея. Както споменах на баристата, ще се насладя на охлювчето, но междувременно ще загърбя тъжните мисли и ще си напомня, че животът ми е по-хубав. Супермен ми предлага пари! Какво още бих могла да искам!
– Повярвай, че се нуждая от охлювчето повече от теб – казва той и ме хваща за рамото, като ме завърта към себе си.
Бутам ръката му и заявявам сърдито:
– Ако ме пипнеш още веднъж, ще те обвиня в кражба. Ела на себе си! Това е само едно канелено охлювче! Ела утре и си вземи колкото искаш! Луд човек...
Преследвачът е по петите ми и на улицата.
– Седемдесет и пет долара!
– Моля?
– Давам ти седемдесет и пет долара!
Отключвам катинара на велосипеда си и поклащам глава.
– Сто!
Боже мой, колко ли още ще предложи?
– Сто и петдесет!
Зяпвам. И ме полазват тръпки. Предложението започва да минава границите на ексцентричното и да навлиза в сферата на истинската лудост. Дано не ме замъкне в зловещото си леговище – вероятно пещера, натъпкана до тавана с охлювчета.
– Предлагаш ми сто и петдесет долара за кифличка? – Оставям латето в поставката за чаши до кормилото и чакам отговор.
Гледа ме смразяващо, но като че ли се досеща, че ще приема офертата, защото казва:
– Вземай ги и им се радвай. Ще разпуснеш, а може и да ти остане някой и друг долар.
Нарочно задържам погледа си върху лъснатите му кожени обувки. На друго място и в друго време бих ги опръскала с една-две глътки изплюто лате, но не и сега. Имам гордост и ще я запазя, докато се отдалеча достатъчно от този навлек.
– Драги ми цар Мидас, не всички благоговеем пред парите.
Той изпъва рамене и подхвърля пренебрежително:
– Ще рече?
– Ще рече, че си куку. Луд с диагноза. – Поглеждам към китките му, сякаш очаквам да видя гривна от психиатрична болница.

На книжния пазар от 25 октомври 2022 г.
Обем: 400 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-705-6
Корична цена: 18 лв.