„Мечтатели“ – Никълъс Спаркс

Колби Милс е предопределен за бляскава музикална кариера... докато разтърсваща трагедия не секва стремежите му. Сега той е начело на семейна ферма в Северна Каролина и понякога свири в бар, за да избяга от рутината.

Когато вижда Морган Лий, светът му изведнъж се преобръща. Съдбовната среща кара Колби да се замисли дали отговорността, с която се е нагърбил, трябва да управлява живота му завинаги.

Морган е дъщеря на заможни лекари, завършила престижен музикален колеж с амбицията да се премести в Нашвил и да се превърне в звезда. Колби и Морган се допълват в романтичен и музикален аспект както дори не са си мечтали.

Бевърли е на съвсем друг вид емоционално пътуване. Тя бяга от съпруг насилник и се опитва да създаде нов живот за сина си. Парите ѝ свършват, а опасността сякаш дебне иззад всеки ъгъл. Бевърли взима отчаяно решение, което ще постави под съмнение всичко, в което някога е вярвала.

Съдбата ще събере тримата в мрежа от променящи живота връзки... карайки всеки да се чуди дали мечтата за по-добър живот може някога да пребори тежестта на миналото.

Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. Той е автор на световни бестселъри, между които „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Най-дългото пътуване“, „Всеки мой дъх“, „Виж ме“, „Желанието“ и много други.

Откъс

Бевърли беше още малка, на осем или девет години, когато отиде с майка си в Ню Йорк. Пътуваха с автобус почти през цялата нощ и Бевърли спа, отпуснала глава в скута на майка си, а когато се събуди, не можеше да повярва, че е възможно да съществуват толкова високи сгради. На автогарата завариха огромна тълпа. Бевърли никога не беше виждала толкова много хора на едно място, а беше само началото на пътешествие, което завинаги щеше да остане в паметта ѝ. Майка ѝ искаше пътуването да бъде наистина специално, ето защо направи списък. В Музея за модерно изкуство разгледаха подробно картината на Винсент ван Гог „Звездна нощ“, а в списъка отметнаха точката: Прочута картина от голям художник, след което ядоха пица за обяд. Следобед посетиха Музея за естествена история, където дълго гледаха какви ли не създания, включително кит и тиранозавър Рекс, чиито зъби бяха по-големи от банани. Наблюдаваха метеорити, видяха уникални диаманти и рубини, посетиха и планетариума, където с обърнати към небето лица съзерцаваха компютърно изображение на очертани с линии съзвездия. Бяха си само двете, Пътешествие на момичета, както го нарече майка ѝ, която цяла година спестяваше, за да правят неща, които само богатите правят, когато посещават Големия град. Това, което Бевърли нямаше как да знае, бе, че те двете никога повече нямаше да пътуват заедно. Щеше да настъпи момент, когато майка ѝ щеше да спре да говори, но по време на това пътешествие тя не млъкваше. Бевърли беше щастлива, защото усещаше топлата длан на майка си, когато си тръгнаха от музея и се отправиха към Сентръл Парк, където ги посрещна пъстрата палитра от оранжеви, червени и жълти листа. Есента беше в разгара си, пълновластен господар на времето, така че температурите бяха по-близо до зимните, отколкото до летните и заради студения вятър върхът на носа на Бевърли постоянно бе червен. Майка ѝ носеше в чантата си хартиени кърпички и една по една Бевърли ги използва, докато накрая те свършиха. Вечеряха на едно място, където келнерът беше облечен така, сякаш щеше да се жени. Думите в менюто не говореха нищо на Бевърли и майка ѝ обясни, че това е истински ресторант и макар храната да ѝ се видя съвсем нормална, на Бевърли ѝ се щеше да си бяха взели по парче пица. За да стигнат до хотела си след това, вървяха цял час. Когато пристигнаха най-сетне, пред вратата пушеха двама мъже, след което влязоха и майка ѝ плати сметката на някакъв мъж с мръсна фланелка. Стаята беше с две легла, по покривките се виждаха някакви петна и миришеше особено, като при запушен умивалник. Майка ѝ продължаваше да е много развълнувана и твърдеше колко е важно да преживееш истинския Ню Йорк. Бевърли обаче беше толкова изморена, че заспа почти веднага.
Следващия ден прекараха на „Таймс Скуеър“, където туристите непременно ходели. Бевърли не отделяше очи от присветващите реклами и огромните билбордове. Видяха хора, които танцуват, някои облечени като Мики Маус или напомнящи Статуята на свободата. Имаше реклами на театрални пиеси, но единствената, която Бевърли позна, беше тази за „Цар лъв“. Не можеха да отидат, защото билетите бяха скъпи като за богатите, ето защо прекараха деня в обикаляне на магазините за дреболии и сувенири, без да купуват нещо, с изключение на малко пакетче „М&М“, чието съдържание Бевърли раздели с майка си. За обяд си взеха две парчета пица, а за вечеря си купиха хот-дог от количка на улицата. В една странична улица на Бевърли ѝ се стори, че вижда филмовата звезда Джони Деп, пред когото имаше тълпа от хора, за да се снимат с него. Бевърли помоли и тя да се снима с него, но майка ѝ каза, че всъщност това е негова восъчна фигура.
Последната вечер в града посетиха Емпайър стейт билдинг и докато асансьорът летеше нагоре, ушите на Бевърли започнаха да пукат. Горе, на площадката за наблюдение, духаше силен вятър и хората се скупчваха един до друг, но Бевърли успя да се промуши между тях и си намери място, от което можеше спокойно да види града долу. До нея се оказа мъж, облечен в костюм на пират, чиито устни се движеха, но тя не чу нито звук.
Бевърли съзерцаваше сиянието на светлините по улиците и почти всяка сграда светеше отвътре. По небето нямаше облаци, но звезди не се виждаха и майка ѝ обясни, че това се дължи на ярките светлини на града, които пречат да се види блещукането на звездите. На Бевърли не ѝ стана ясно как така едни светлини може да скрият други, но нямаше време да попита, защото майка ѝ я улови за ръката и я поведе към друга част на площадката, откъдето можеше да се види Статуята на свободата. Майка ѝ казваше, че винаги е искала да живее в този град, нещо, което повтаряше може би за десети път. Най-сетне Бевърли попита защо не го е на­правила и отговорът, който получи, бе:
– Така е било писано.
Загуби от поглед пирата и се питаше дали той продължава да мълви онези думи, без никой да го чува. Сети се за приятелките си от училище Фран и Джилиън, и дали ще обикалят домовете на Хелоуин за бонбони. Може би, мислеше си Бевърли, би могла да се облече като пират, но по-вероятно е да бъде като миналата година – каубойка. Вече имаше приготвени от майка ѝ карирана риза, кобур, шапка и пистолет играчка. Знаеше, че ако поиска да бъде пират, ще ѝ отговорят, че не могат да си го позволят.
Майка ѝ не спираше да говори, отново и отново, но Бевърли вече не я слушаше. Беше се научила, че в такива моменти онова, което майка и говори, няма голямо значение. От друго място на площадката видяха Бруклинския мост, който изглеждаше като играчка. Стояха горе вече близо час, когато Бевърли вдигна поглед към майка си и видя, че по лицето ѝ се стичат сълзи. Поиска ѝ се майка ѝ да бе успяла да живее в Големия град.
Внезапно някакви хора се развикаха, други пищяха и започна блъсканица, Бевърли едва се закрепи на краката си. Стисна ръката на майка си и двете бяха повлечени от тъпата също като риби, попаднали в силно подводно течение. В такъв момент опиташ ли се да се спреш, рискуваш да те стъпчат, нещо, което дори Бевърли съзнаваше, ето защо се оставиха да бъдат повлечени. Тя виждаше единствено тела, лакти и размахани чанти. Писъците се засилваха, хората бързаха в една определена посока, повлечени от инерцията на тълпата. Най-сетне Бевърли и майка ѝ успяха да стъпят на краката си.
– Какво става?
– Не зная.
Над общия шум се чуваха викове: „Недей!“ и „Върни се!“, „Слез долу!“, „Спри!“, „Какво правиш?“ Тя не разбираше какво значат тези викове, а само, че се случва нещо лошо. Майка ѝ също го разбираше. Беше се надигнала на пръсти и се опитваше да надникне над главите на хората и изведнъж всичко застина. Вече нищо не се движеше – беше направо нереално. И миг по-късно писъците отново избухнаха, този път още по-силно.
– Какво стана? – чу Бевърли някой да пита.
– Той скочи – отвърна друг.
– Кой е скочил?
– Мъжът, облечен като пират!
В първия момент Бевърли дори реши, че не е чула добре. Та нали имаше прегради и бариери? Пък и защо ще скача? Къщите долу са толкова далеч.
Тя усети как майка ѝ стисва по-здраво ръката ѝ и я по­дръпва.
– Да вървим. Време е да си тръгваме.
– Наистина ли е скочил пиратът?
– Какъв пират?
– Онзи, дето стоеше до мен, когато дойдохме.
– Не зная – отвърна майка ѝ.
Минаха през магазина за сувенири и се насочиха към асансьорите, където вече имаше опашка.
– Успяха да го хванат, но никой не можеше да го спре – чу Бевърли да говори мъжът до нея.
Вече в асансьора тя продължи да мисли за пирата и за то­ва какво ли изпитва човек, докато пада надолу, все по-ниско и по-ниско, докато вече няма накъде да падаш.

На книжния пазар от 15 ноември 2022 г.
Обем: 288 стр.
ISBN: 978-954-389-707-0
Издателство: „Ера“
Корична цена: 18 лв.