„Нека да ти нарисувам“ – Джанис Маклауд

На 34 години, неудовлетворена от работата и самотна на личния фронт, тя е закотвена в голяма рекламна агенция вместо да следва мечтата си да пътува и твори. Но един на пръв поглед обикновен ден променя всичко. Джанис решава да напусне работа. Изненадващо това не се оказва толкова плашещо за изпълнение. С малко математика и много решителност тя се отървава от излишните вещи, спестява достатъчно и си купува две години свобода в Европа.

Джанис пътешества из Франция, Шотландия, Англия, Италия, среща се с интересни хора и черпи вдъхновение от историята, изкуството и пъстротата, която я заобикаля... А в Париж се намесва съдбата и тя среща любовта. Въпреки езиковата бариера Джанис се впуска във вихрен парижки романс и скоро осъзнава, че никога няма да се върне към дванайсетчасовите работни дни.

Намаляващите ѝ средства обаче я принуждават да търси начин да спонсорира мечтите си. Така Джанис създава серия рисувани писма, които изпраща по пощата на хиляди абонати, жадуващи да получат нещо красиво. И щастливият край на нейната приказка се сбъдва.

В духа на „Под небето на Тоскана“ и „Яж, моли се и обичай“ това е вдъхновяващият мемоар за пътя на една жена от забързаното ежедневие в Калифорния до намереното блаженство в Париж. Написана непринудено сякаш е разговор между приятелки на чаша кафе, със свежи нотки на остроумие и мъдрост и с приятния щрих на включените авторски писма, това е книга за всички, които се осмеляват да нарисуват живота, за който мечтаят.

Откъс

– Влюбена съм в месаря – казах на Самър.
Седяхме пред „Шекспир и компания“ – английска книжарница на левия бряг, точно под сянката на парижката катедрала Нотр Дам.
– Не си поплюваш. Мислех, че си вегетарианка.
– Бях. Сега съм в Париж.
В Париж започнах да се сбогувам с предишното и да съзирам новото си аз. Случи се през пролетта на 2011-а. Наскоро бях напуснала работата и живота си в Лос Анджелис и бях планирала тримесечно пътуване из Европа – шест седмици в Париж, три седмици във Великобритания, останалото време в Италия.
– Той влюбен ли е в теб? – попита Самър.
– Не сме разговаряли – поколебах се. – Но онзи ден си поръчвах кафе в сладкарницата срещу магазина му и очите ни се срещнаха. Вчера му казах „Bonjour“ и той ми каза „Bonjour“. А тази сутрин му казах „Bonjour“, а той отговори: „Bonjour, mademoiselle“.
– Напредваш! – засмя се Самър и ме потупа по рамото, сякаш ми е най-старата и близка приятелка.
Всъщност се срещнахме пред багажната лента на летище „Шарл дьо Гол“ преди няколко дни. Самър се приближи до мен и ме попита дали съм пътувала с влака до центъра на града. Отговорих ѝ, че не съм, но ще се справя някак. Тя си грабна куфара от конвейера и каза, че ще тръгне с мен. След един час във влака решихме да се пощураме заедно из града през седмицата, докато е тук. Париж е голям град. Прецених, че няма да е зле на първо време да не съм сама.
Самър изглеждаше твърде шумна и безцеремонна, но в Париж харесваш повече дори хората, които не харесваш. Пътуваш ли, се вкопчваш в познатото и загърбваш обичайните съображения и задръжки. Сприятеляването по пътя е смесица от симпатия и капитулация. Тази приятелка изглеждаше като вечна участничка в турнето „Руса амбиция“. Дългата ѝ руса коса с изкуствени кичури се спускаше съвършено над гърба ѝ, големите ѝ сини очи бяха подчертани с дълги изкуствени мигли, а гланцът ѝ за устни сияеше под топлото пролетно слънце.
– Защо не го заговориш? – попита ме тя, докато оглеждах­ме книгите, изложени на стелажа пред книжарницата. Самър искаше да си купи книга, подпечатана с прословутото лого на книжарницата, като сувенир.
– Няма как. Ако ми отговори на френски? Ако каже повече от „Bonjour, mademoiselle“, ще ми се върже езикът.
В основното училище и в гимназията в Канада учехме френски, но говорех на него само със съучениците си, чийто майчин език беше английският, и четяхме единствено текстовете от учебника. Във Франция всеки може да ти каже всичко, а аз не бях готова за всичко.
– Как изглежда? – поинтересува се Самър, прелиствайки френска готварска книга.
Моят приятел месарят приличаше изумително на Даниъл Крейг. Имаше светлокестенява коса и сини очи като на мистик или безумец. Ръкавите на раираната му риза бяха навити над лактите и разкриваха крайчеца на татуировка. Всяка сутрин той вдигаше шиш с пилета от грила над скарата и го облягаше върху тезгяха. Изнизваше пилетата едно по едно с дълга вилица и ги натрупваше на пирамида върху топлия плот. После той и сексапилните му дънки се навеждаха, за да разбъркат картофите, които се печаха в дъното на фурната и попиваха мазнината, капеща от пилетата. Приключеше ли, се изправяше, подпираше се на стената, поглеждаше към мен и се усмихваше.
А аз усещах как ме облива пот.
– И мен. – Самър размаха книгата като ветрило. – Къде е това кафене?
Намираше се на Рю Муфетар – най-старата търговска улица в Париж. Оттам наблюдавах парада от хора и кучета, точещ се край магазините по павираната улица. В едната посока виждах две винарни, два рибарски магазина и пазар за плодове. В другата – две пекарни, две закусвални и още един пазар за плодове. А точно срещу мен – месарския магазин със синеокия, светлокос Джеймс Бонд.
– Не мога да го заговоря – казах. – Едва успявам да си поръчам кафе на френски.
* * *
През първата ми сутрин в кафенето келнерът дойде да вземе поръчката ми.
– Café latte, s’il vous plaît – заекнах.
– Café crème – поправи ме той.
Кимнах и се изчервих. Това беше първата от хилядите езикови тънкости, които научих в Париж. Кафе латето е горе-долу същото като кафе крем, но не бях в Италия или в „Старбъкс“. Стив Мартин се шегуваше, че французите имат различна дума за всичко. И тук тя не е лате, а крем.
Седнала със своето кафе крем, извадих дневника си и за­поч­нах да пиша. Беше март 2011-а. Водех дневника от четиринайсет месеца. През онзи ден обаче за пръв път нямаше какво да напиша.
Погледнах към месаря. Той погледна към мен.
Изчервих се. Той не се изчерви.
Взех химикалката и започнах:
„Скъпи мосю Буше,
Де да можех да говоря на френски!
Иска ми се да ти задам толкова много въпроси. Какво те е довело тук, пред месарницата, да продаваш пилета по цял ден? Изморяват ли се краката ти? Гърбът? Ръцете? За какво мислиш? Какво е усещането всички да вървят край теб, а ти да стоиш на едно място? Когато поглеждаш към телефона си, съобщение от момиче ли очак­ваш? Къде отиваш в края на деня? С нея ли се срещаш? Казвал ли ти е някой, че приличаш на Даниъл Крейг?
Представям си, че си страстен привърженик на футболен отбор и приятелите ти са приятели, откакто се помниш и за цял живот. Представям си, че са добри хора. Изглеждаш ми добър човек.
Виждам как се усмихваш на децата. Привеждаш се напред, за да изслушаш дребничките старици. Ръкуваш се с мъжете. Поглеждаш ме.
Иска ми се да седнеш с мен в кафенето. Ти ще говориш на френски. Аз – на английски. Няма да се разбираме, но ще се усмихваме смутено.
Няма да бързаме. Ще имаме цял живот да сглобим един разговор. Ще бъде хубаво.
Бонсоар, мон ами мистерьо,
Джанис“
– Написала си писмо на месаря? – учуди се Самър, докато си проправяхме път през морето от хора в книжарницата. – Даде ли му го?
Поклатих глава. Не му дадох писмото. Прибрах го в дамската си чанта, платих си кафето и поех по парижките улици.
– Дай му го. Две седмици целувки край Сена не са за изпускане! – каза Самър. – Нали за това си дошла? И аз съм тук за това. Не бих отказала малък френски романс по време на парижкото си приключение.
Моите планове бледнееха пред нейните. Дойдох да направя красиви снимки за блога си и да упражня езиковите си умения. В резултат от тридневната практика можех да поръчам кафе крем на келнера и да казвам бонжур на месаря. Напредък? Въздъхнах.
– Дори не говорим на един и същи език. Всичко ще приключи както обикновено.
– Или не? – каза тя.
Такава възможност не ми беше хрумвала. Че може и да не приключи. Помислих си за писмото. Тогава не знаех, че писмото с въпроси към месаря ще доведе до много отговори.
По рафтовете и край стълбите имаше купища книги. Някои бяха нови, повечето – запазени антикварни издания според ети­кетите върху кориците. Имаше дори стари книги с автограф от авторите и посвещение на Джордж Уитман – първия собственик на магазина.
Джордж пристигнал в Париж след Втората световна война. Не изгарял от желание да се върне в Америка и постъпил в Сорбоната да изучава френски. Докато следвал, натрупал голяма сбирка от английски книги. Който е учил език в чужда държава знае, че трябва да загърби майчиния, за да попие новия. Често обаче това разпалва още по-силен стремеж да четеш книги на родния си език, да намираш приятели, които говорят твоя език, и да търсиш всевъзможни начини да отдъхнеш от умственото напрежение, когато изучаваш нов език. В крайна сметка Джордж събрал толкова много книги, че решил да отвори английска книжарница. Не след дълго преместил книжарницата си на брега на Сена, където се намира до ден днешен и от половин век посреща смутни души, усвояващи френски, и английски писатели.
Самър си купи книга за историята на бурлеската в Париж. Унесена в мисли за месаря, аз купих френско-английски речник.

На книжния пазар от 22 ноември 2022 г.
Обем: 240 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-708-7
Корична цена: 18 лв.