Автобиографичната книга на Матю Пери излиза на български език

Мемоарите на световноизвестния актьор Матю Пери са преведени на български език. Книгата „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ се разпространява от издателство РИВА. В мемоарите си звездата откровено споделя за връзките си, пристрастяването и преживяванията си на снимачната площадка на най-популярния ситком на всички времена „Приятели“.

„Здравей, казвам се Матю, макар че може да ме познаваш под друго име. Приятелите ми ме наричат Мати. И би трябвало да съм мъртъв.“

Така започва завладяващата история на известния актьор Матю Пери, който ни отвежда по пътя от детската си амбиция за слава до пристрастяването и възстановяването след животозастрашаващ проблем със здравето.

В една необикновена история, която само той може да разкаже – и по сърдечния, забавен и познат начин, по който само той може да я разкаже – Матю Пери разкрива историята на разбитото семейство, в което е отгледан, желанието си за признание, което го е довело до славата, и празнотата вътре в него, която не може да бъде запълнена дори от най-големите му сбъднати мечти.

Той описва подробно мира, който е открил в трезвеността и как се чувства, спомняйки си за „Приятели“, споделя истории за своите колеги и за други звезди, които е срещнал по пътя.

Самоосъзнат и със запазената си марка хумор, Пери изобразява ярко битката през целия си живот със зависимостта и това, което я подхранва, въпреки че привидно има всичко.

„Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ е незабравим мемоар, който е едновременно интимен и отварящ очите, както и ръка, протегната към всеки, който се бори с пристрастеността. Непоколебимо честна, трогателна и забавна – това е книгата, която всичките фенове чакаха.

Откъси от книгата:

Тогава ми се случи нещо, което се случва само на знаменитостите. Веднъж Марта Кауфман дойде и ми каза, че би било добре да изпратя цветя на Джулия Робъртс.
За най-ярката звезда във Вселената ли ставаше дума?
–     Добре, става. Защо? – попитах.
Оказа се, че са ѝ предложили да участва във втория сезон, в епизода след мача за Суперкупата1, но тя казала, че би приела само ако участието ѝ е свързано със сюжетната линия на моя герой. Нека повторя – тя би приела само ако участието ѝ е свързано със сюжетната линия на моя герой. (Дали пък годината ми не беше добра, а?) Но първо трябваше да я очаровам.
Дълго и усилено мислих какво да напиша на картичката. Исках да звучи професионално – от една знаменитост към друга. (Е, от малка знаменитост към далеч по-голяма.) Но исках да е и нещо по-кокетно, за да се уравновеси казаното от нея. Все още се гордея с крайното си решение. Изпратих ѝ три дузини червени рози, а в картичката пишеше:
 
Единственото по-вълнуващо от възможността да участвате в предаването е това, че най-сетне имам повод да ви изпратя цветя.
 
Не е зле, нали? Може и да ме беше страх да спя нощем, обаче когато се налагаше, можех да сипя чар. Само че работата ми съвсем не бе приключена. Отговорът ѝ гласеше, че ще склони да участва в сериала, ако съумея успешно да ѝ обясня квантовата физика. Еха! Първо си общувам с жената, за която е изобретено червилото, а сега трябва и да залягам над книгите.
На следващия ден ѝ изпратих статия по въпросите на корпускулярно-вълновия дуализъм, съотношението на неопределеност и квантовото заплитане – и това беше само донякъде метафорично. След много години Алекса Джънгъл, сценарист на „Приятели“, разказа пред The Hollywood Reporter: „Джулия харесваше Матю от самото начало, защото той е много чаровен. По факса течеше голям флирт. Тя му задаваше въпроси от типа на „Защо трябва да изляза с теб?“ и всички сценаристи се събирахме, за да му помогнем да измисли отговор. И без нас щеше да се справи, но ние бяхме от отбор „Матю“ и работехме в негово име, за да се получи.“.
В крайна сметка усилията ни свършиха работа. Джулия не просто се съгласи да участва в сериала, но и ми изпрати подарък – кравайчета, много, много кравайчета. Разбира се… защо не? Тя все пак беше Джулия Робъртс…
И така започна тримесечното ежедневно ухажване по факса. Това беше преди ерата на интернет и мобилните телефони. Цялото ни общуване протичаше чрез факсове: много, стотици факсове. Отначало се движехме из периферията на романтиката – пращах ѝ стихотворения и я карах да назове офанзивната тройка на „Лос Анджелис Кингс“… такива работи. А не е като да не бяхме заети и двамата – аз се снимах в най-известния сериал в света, а тя – във филма на Уди Алън „Всички казват, че те обичам“ във Франция. (Разбира се.) Но по три-четири пъти на ден седях до факса у дома и наблюдавах как машината бавно разкрива поредното ѝ послание. Толкова се вълнувах, че понякога, когато излезех вечер на купон и флиртувах с някоя привлекателна жена, прекъсвах разговора и бързах към вкъщи, за да видя дали няма нов факс. В девет от всеки десет случая имаше. В писмата ѝ личеше интелигентност - бяха толкова умни – начинът, по който съставяше изречения, виждането ѝ за света, изразяването на неповторимите ѝ мисли… всичко беше пленително. Нерядко четях факсовете по три-четири, понякога и по пет пъти, ухилен над хартията като някакъв идиот. Сякаш я бяха пуснали на тази планета, за да кара хората да се усмихват, а сега – конкретно мен. Изглеждах като петнайсетгодишно хлапе на първа среща.
И никога до този момент не бяхме разговаряли, камо ли да се бяхме срещали.
Рано една сутрин всичко се промени. Факсът, който получих от Джулия, звучеше романтично. Обадих се на един приятел и казах:
–     Загазих. Ела веднага и ми кажи дали греша.
Когато дойде, му показах факса и той заключи:
–     Да, прав си. Очевидно си загазил.
–     Какво се предполага, че трябва да отговоря?
–     Ами… как се чувстваш?
–     Да го духаш! Просто ми кажи какво да напиша.
И така, с моя Сирано съставихме и изпратихме също романтичен факс. След това се спогледахме и застанахме до машината – двама мъже, зяпащи един апарат.
След десетина минути пронизителният звук от факса – тракането, бръмченето и свистенето от Космоса – изпълни апартамента ми.
Пишеше: „Обади ми се“, а отдолу беше написан телефонният ѝ номер.
Вдигнах телефона и набрах Джулия Робъртс. Бях дяволски напрегнат – както при първото си гостуване на Летърман. Но разговорът протече леко – разсмях я, човече,  и то какъв смях! Личеше си, че е много интелигентна, изключително умна. Бързо разбрах, че е сред тримата най-добри разказвачи, които бях срещал някога. Историите ѝ всъщност бяха толкова добри, че по едно време я попитах дали не си ги е записала предварително.
След пет часа и половина, когато привършвахме разговора, осъзнах, че вече го няма напрежението. След това нямаше спиране – петчасов разговор днес, четиричасов утре. Влюбвахме се – не бях сигурен доколко, но се влюбвахме.
Беше ясно, че сме дълбоко поразени един от друг.
Един четвъртък телефонът ми отново звънна.
–     Ще бъда у вас в събота в два следобед.
Щрак.
Туйто.
Как въобще знаеше къде живея? Ами ако не ме хареса? Ами ако факсовете и телефонните разговори са ѝ били много приятни, но не ме иска в истинския живот?
Защо не мога да спра да пия?
И ето че в два следобед в събота на вратата ми се почука. Дишай дълбоко, Мати. Отворих, а там, усмихната, стоеше Джулия Робъртс.
Мисля, че казах нещо от сорта на:
–     Ааа, тази Джулия Робъртс!
 
 ****
 
И така, когато навлязох дълбоко в петото си десетилетие, наистина исках да имам приятелка – някой, на когото да разчитам и който от своя страна да разчита на мен. Една вечер бях излязъл с няколко приятели, за да отпразнуваме поредния път, в който бях постигнал цяла година въздържателство. Моят все още добър приятел Дейвид Пресман ме запозна с Лора, сестрата на приятелката си. Бяхме ходили на мач на „Доджърс“ заедно, но за мен нямаше нито мач, нито стадион, нито продавачи на хот-дог – светът се бе свил до едно красиво лице под бейзболна шапка. Опитах се да извадя стария чар на Пери – бих направил всичко, за да ме забележи, – но тя бе прекалено заета да демонстрира великолепната си същност и остроумието си пред другите. Не се впечатляваше от това, че съм бил Чандлър, и макар да беше съвършено любезна с мен, усещах, че няма джиджи-биджи.
По пътя към вкъщи си изнесох реч.
„Да, разочарован си, но не всяко момиче може да те харесва, Мати.“ Успокоих се, но не я забравих. Със сигурност щяхме отново да се засечем.
И се засякохме.
Този път компанията бе решила да играе тенис на маса в хотел „Стандард“ в центъра на Ел Ей. Е, не съм чак Форест Гъмп, но се оправям с хилката. Ако си гледал последния епизод на деветия сезон от „Приятели“, знаеш, че съм най-малкото достатъчно добър, че да пия Пол Ръд. Бях чул, че Лора може да намине, така че едното ми око бе залепено за вратата.
И най-сетне тя дойде. Като че ли я донесе торнадо – цялата беше енергия и майтапи.
–     Всички тук трябва да се гръмнат – каза Лора и – БУМ! – ме халоса в лицето като тухла от любопитство. Вече бях готов. И така започна вечер, която приличаше на ръкопашен бой, но с шеги. Оказа се, че новият обект на обичта ми е комедиант и успешен телевизионен сценарист. От самото начало беше ясно, че темите ни за разговор никога няма да се изчерпят.
Първата ни среща беше на Нова година. Един приятел бе устроил пижамено парти и я поканих. След това връзката ни се разви постепенно – тя внимаваше, а аз бях готов да направя каквото е необходимо. Но обичта ни се задълбочи. Всичко беше наред… е, ама нищо не е съвсем наред в моя свят, нали помниш?
Влиза Роум.
Бях въздържател от две години и процъфтявах в „Анонимните алкохолици“, бях здрав, спонсорирах хора и пишех сериал. Бях щастлив и дори доста мускулест, смея да твърдя. (Смея, разбира се – ходех на фитнес и каквото там трябва!) На една среща на АА в Западен Холивуд ме помолиха да разкажа историята си, а на техни молби не се отказва. Залата беше претъпкана с правостоящи (мисля, че се бе разчуло, че аз ще говоря). Тогавашната ми история не бе достигнала дълбочината на тази от последните няколко години, така че освен споделянето, направих и няколко смешки. По едно време погледнах към кухненския бокс и видях една жена да си показва главата през прозорчето, подпряна на лакти. Приличаше на прелестна порцеланова кукла и бе зашеметяващо красива. Изведнъж в стаята останаха само двама души. Лекцията ми бе насочена изцяло към Роум. Това се превърна в една от най-добрите ми речи, защото красотата ѝ беше толкова пленителна, че исках да знае всичко за мен. Исках да знае всичко.
Когато след това пушехме отвън заедно, с нея започнахме да си говорим и да флиртуваме.
–     Какво ще правиш сега? – попита ме тя.
–     Прибирам се, за да пиша. Внезапно се превърнах в писател.
–     Е – каза Роум, – от мен става отлична муза.
–     Сигурен съм – отвърнах, след което се обърнах и си тръгнах, напълно завладян от това вълшебно същество.
По пътя към вкъщи си изнесох реч:
„Ами Лора? Да, разбира се, великолепната Лора, в която с всеки изминал ден все повече се влюбвам. Само че сега има и Роум. Какво да правя? Забрави за Роум и продължи да изследваш онова с Лора, което се развива страхотно. Нали така? Какво би направил един нормален човек при тези обстоятелства?“
Но Роум ме беше омагьосала.
Въпреки речта си, в този момент направих ключова и смъртоносна грешка. Не осъзнавах, че е такава – дали някой въобще знае, че греши, докато го прави? Ако беше така, вероятно нямаше да допускаме грешки.
Грешката беше огромна: започнах да излизам и с двете.
Това е нещо, което не бих препоръчал при каквито и да било обстоятелства на когото и да било, още повече, ако си Матю Пери.
Реших, че не съм задник, понеже не бях казал нито на Лора, нито на Роум, че сме във връзка, – но имаше частица от мен, която знаеше, че върша нещо нередно, защото ми пукаше и за двете и независимо как изглежда, не исках никой да бъде наранен, включително и аз. Та с Лора ходехме заедно на мачове на „Кингс“, смеехме се и си прекарвахме страхотно, макар и малко целомъдрено. Ухажването ни напредваше бавно, но в крайна сметка и двете свалиха забраната за секс и се оказах напълно въвлечен в две връзки едновременно. Беше невероятен, но абсолютно неразрешим и ненормален казус.
Споменах ли, че бях лудо влюбен и в двете? Даже не знаех, че това е възможно. Стигна се дотам, че прочетох няколко статии онлайн, от които научих, че такива неща действително се случват. Според написаното чувствата ми и към двете жени бяха истински. С Лора се обявихме за гаджета; не и с Роум, но все пак бях загазил.
Какво щях да правя? Времето, прекарано с тях, ми беше еднакво приятно. Обичах ги. Това продължи около шест месеца, докато не се вразумих и не реших да избера едната. Трябваше да престана с тези глупости и да взема решение. Роум беше страстна, еротична, забавна, умна, но имаше нездрав интерес към смъртта, който ме объркваше. Лора говореше за филми и по-лековати неща. С нея се чувствах по-уютно, отколкото с Роум.
Избрах Лора.
Проведох един особено труден телефонен разговор с Роум. Отначало бе спокойна, после спря да бъде спокойна, след което крещя по мен два часа на паркинга на „Барнис бийнъри“ на булевард „Санта Моника“, докато се опитвах да поднеса извинения. Едва ли може човек да бъде по-ядосан, отколкото бе тя в онзи ден.
Но вече ме познаваш – знаеш, че не мога да ставам все по-близък с някого, но именно това се случваше във връзката ми с Лора. Страхът дълбаеше вътре в мен. Да скъсам с Лора, би било лудост – тя имаше всичко. Ние имахме всичко. Бяхме най-добри приятели. Само че интимността ме плашеше. Отново бях убеден, че ако ме опознае малко по-добре, ще види онова, в което вярвах – че не съм достатъчен, нито имам значение. Тя щеше скоро да го открие и да ме напусне. Това щеше да ме унищожи и никога нямаше да се възстановя.
Имаше и още една възможност – можеше да остана във връзката, но тогава трябваше да се върна към наркотиците и да поддържам леката си зависимост. Това щеше да ме пази от страха, да ми позволи да разруша стените около себе си и да стана още по-близък с нея.
За мен връщането към наркотиците водеше единствено до хаос. И все пак – невероятно – избрах да го направя пак, за да се справя със ситуацията с Лора. Просто за да мога да остана във връзката, започнах да взимам по едно хапче на ден. Отначало работеше отлично, но наркотиците винаги печелят. Шест месеца по-късно вече бяхме затънали в лайна. Лора скъса с мен, а аз трябваше отново да започна да взимам субоксон и да се нанеса в рехабилитационен център. Пак се страхувах, че умирам. Роум все още викаше по мен при всеки удобен случай, а Лора беше наранена и тревожна. А, и си беше тръгнала.
Между другото, в списанията пишеше още нещо за влюбването в двама души едновременно – че винаги свършва по един и същи начин.
Губиш и двамата.
И така, живеех в санаториум в Малибу на осем милиграма субоксон. Макар да е стабилен медикамент за детоксикация – най-добрият – както повтарям за енти път, е най-трудният наркотик за отказване. Дори започнах да мисля за самоубийство. Това не е съвсем точно казано – имах самоубийствени чувства, но също така знаех, че се дължат на лекарството, така че не точно мислех за самоубийство – ако ми следиш мисълта. Просто трябваше да стисна зъби през дните, в които имах такива чувства, да не правя нищо и да зная, че в някакъв момент ще се почувствам по-добре и вече няма да искам да се самоубивам.
За да се откажеш от субоксона, трябва да намаляваш приема му с по милиграм на седмица, докато не стигнеш до нулата. По този начин се чувстваш ужасяващо зле за два дни, но после свикваш с новата доза – в конкретния случай: седем милиграма – и щом се стабилизираш, намаляваш още. Самоубийствените чувства започват чак когато стигнеш два милиграма.
Когато стигнах два милиграма, направих може би най-егоистичното нещо, което някога съм правил. Ужасяваше ме мисълта за това как ще се чувствам и не исках да преминавам през това сам. Затова купих цветя за триста долара, отидох в дома на Лора и я помолих да се върне при мен. Седнахме на дивана в хола ѝ и започнахме да обсъждаме подробностите относно евентуалните последици. Ръководен изцяло от страха си, ѝ казах, че искам да се оженя за нея и дори да имаме дете.
И тогава се случи нещо невъзможно. Както си седяхме, чух входната врата да се отключва… и влезе Роум.
Чакай, кой е влязъл?
Как може тези две жени да са в едно помещение? Какво ли не бих дал, за да имам машина на времето, да се върна в онзи момент и да кажа: „Какво ще кажете за една тройка?“. Но това не беше момент за майтап. Ченето ми увисна до пода.
–     Ще полея цветята – каза Роум, качи се по стълбите и изчезна.
–     Мисля, че трябва да се погрижа за нея – рече Лора и ме остави сам във всекидневната. Когато си дадох сметка, че няма да се върне, си взех двумилиграмовата зависимост и си я отнесох обратно в Малибу.
Оказа се, че Роум и Лора се срещнали на сбирка на АА, разбрали кои са и бързо се сприятелили. Повечето от разговорите им, както се сещаш, са се въртели около това какъв задник съм аз.

1 Най-голямото спортно събитие в календара на САЩ. Сериалите често му посвещават по един епизод на година. – Бел. прев.