„Куражът винаги е сам“ – Роберто Савиано

Тридесет години след екзекуцията на Джовани Фалконе, Роберто Савиано създава документалния роман Куражът винаги е сам.

Със силата на литературата и дълбочината на знанието, Савиано отдава почит на един герой, който въплъщава тихата сила на справедливостта. Той разказва неговата история, но добавя и детайли, събития, механизми и предистория, които не са известни или са потулени.

Роберто Савиано изгражда личен портрет на Джовани Фалконе, не на героя, не на символа на борбата с мафията. Той навлиза дълбоко в живота на един човек, който изпитва страх, съмнения, трудности и терзания, но в същото време трескаво, последователно и безкомпромисно следва своята цел. Цел, която го обрича на самота.

Авторът умело потапя читателя в атмосферата на онези години. Проследява събитията и връзките между престъпни семейства, финансови следи, политически зависимости, фигуранти, съюзници, врагове, убийства, международни контакти, мафиотски закони – документ след документ, информатор след информатор, разследване след разследване. За да стигнем до разкритието на Джовани Фалконе, че мафията съществува и е отлично организирана система. За да разкрием Коза Ностра.

Савиано разделя романа на кратки глави и изплита нишката на събитията. Всяка глава е придружена от солидно количество официални източници и свидетелства, за да е възможно най-близо до реалността. Ненадминатата способност на Роберто Савиано да трансформира данни и факти в живи картини, представени в контекст, превръща „Куражът винаги е сам“ в рядък пример за изчерпателно документално разследване и впечатляващо литературно произведение.

Смелият журналист, разобличил тъмните сделки на неаполитанската мафия в знаменития си документален роман „Гомор“, отново доказва, че най-големият враг на страха е словото. Осъден на смърт от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима битка за истината и справедливостта.

Откъс

24. НАПРЕД
Палермо, 1983 г.

Наивно е било от негова страна да вярва, че змийското гнездо, в което се е наврял, ще му отнеме само радостта; че ще му затвори очите за малките мигове на щастие, на които всеки има право, дори и най-големите клетници. Въпросът е, че сега нещата са се променили. Сега Джовани си дава сметка, че дори болката не е такава, каквато би трябвало да бъде. Дори раните не са вече истински рани, дълбоки, кървящи, които раздират кожата, но след това малко по малко се събират отново. Те са по-скоро малки и дразнещи сърбящи язви току под кожата, несмъртоносни наранявания, които обаче траят дълго и се влачат във вечността.
Искаше му се да заплаче, когато Роко загина. Да избухне в неудържим плач пред обезобразеното му тяло или на службата, проведена в сградата на съда. Но не. Него го нямаше. В онзи момент, когато дойде обаждането, съобщаващо за смъртта на Роко, Джовани беше в Банкок, за да разпитва Ко Бак Кин, едра риба в китайския наркотрафик, притекъл се на помощ на сицилианските групировки, когато бяха разкрити и затворени лабораториите в Палермо. Болката заседна в гърлото му. Връхлетя, без да го прониже. Като куршум, който влиза в тялото ти: върху неговото тяло обаче има само входна рана. Това олово ще остане в него завинаги.
В това се превръща животът му: в отсъствие. Докато образът му се появява все по-често във вестниците, изчезва от него. Отсъства от самия себе си. Отсъства от местата, отсъства от радостта, отсъства дори от болката. Да страда задочно, да страда половинчато. Да страда завинаги.
Какво е станало със съдията, който се веселеше шумно в заведенията и вдигаше наздравици в нощите на Трапани, когато беше изгряваща звезда? Може би онази звезда, веднъж родена, веднъж пораснала, също следва цикъла, който определя живота на небесните тела? В крайна сметка би било логично. Ако е вярно, че най-силната светлина достига до човешкото око много след избухването на една звезда, тогава всичко се връзва. Онова, което хората виждат по вестниците, показността, в която мнозина го обвиняват, гордият образ на един магистрат в разцвета на кариерата си, на един рицар, който се сражава срещу мафията, не е нищо друго освен отблясъка на вече изчезнала звезда.
– Попаднах долу на Чичо ла Ликата.
Джовани се удря по челото и просъсква половинчата ругатня.
– Спокойно, казах му: no comment. Казах му също, че трябва да си върви, защото нито аз, нито ти имаме време. Но той вече знаеше всичко, беше сто процента сигурен. Как, по дяволите, успява?
– И аз бих искал да знам. Знаеш ли колко пъти съм го питал? Писнало ми е!
– Е, добре де, все пак си върши работата.
– За съжаление я върши добре. Всеки път, когато публикува новина в „Джорнале ди Сичилия“, го питам за източниците му и всеки път ми отговаря: „Професионална тайна“. Разпитвал е мафиотите от Вилаграция повече от мен. Какво трябва да направя?
– Какво искаш да направиш? Нищо.
Нини Касара носи рипсено сако от велур. Има жив поглед и черна блестяща коса, загладена надясно с брилянтин. Взима една от двете чашки с кафе, които стоят на бюрото, и я вдига, все едно за тост. Джовани взима своята. Изпиват кафето, след това си запалват по цигара.
– Е – започва тихо Нини, – този Капонето?
Джовани се усмихва.
– По-корав е, отколкото изглежда.
– Това означава ли, че продължаваме?
– Разбира се, че продължаваме. Трябва да продължим.
Взима чашката и я обръща изцяло, гледайки към тавана, за една последна глътка кафе. Остава в мълчание за няколко секунди. Между тях се простира гъста мъгла от сив дим.
– Аз... – спира. Поглежда към прозореца, дърпа още веднъж от цигарата. – Не знам дали Роко е имал време да си помисли нещо, преди да...
– Да – прекъсва го Нини.
– В определен смисъл се надявам, че не е имал време, че си е отишъл, без дори да разбере. Без болка.
– Възможно е.
– От друга страна, се надявам, че е имал време. Защото, ако е било така, ако е имал един последен миг на ясно съзнание, ако е имал време да помисли за нещо друго освен за Агата, за Катерина, за Джовани, за Елвира... Ако е имал време да помисли за живота си, който беше работата му, нали? Животът му беше работата му...
– Разбира се.
– Ако е помислил за работата си, за нашата работа, значи е помислил, че всичко, което е направил, времето, което е посветил, саможертвата... Сигурно си е помислил, че всичко това ще продължи благодарение на нас и че може би смъртта му ще ни даде още една причина да продължим. Може би за него това е било утеха, е, сигурно не точно утеха, но...
– По дяволите... – Нини също поглежда към прозореца. Сега говорят, без да се гледат. Лицата им са облени изцяло от обедната светлина, но въпреки това са мрачни. – Джова, това тук стана същинска щафета. Всеки изминава по малко разстояние, предава документите на следващия и заминава при Създателя. Разбираш ли какво безумие е?
Фалконе отваря една папка, която стои пред него, пъха вътре няколко подпечатани и подписани листа, затваря я. Загасва цигарата в пепелника.
– Не.
Нини също смачква фаса си.
– Тогава да разлаем кучетата. Как се чувстваш, Джова?
– Ами... Как се чувстваш ти? „Микеле Греко + 161“ е твое постижение. Твое и на Лило.
Това, което показва Фалконе, не е скромност. Следователската работа, която стои зад дебелата папка, оставена сега върху една табуретка до бюрото, е впечатляваща. Това са дни и нощи на следене, поверителна информация, протоколи и снимки. Там е животът на Лило – полицейския агент Калоджеро Дзукето, който е обиколил надлъж и шир кварталите на Палермо със скутера си или с веспата на Касара на лов за бегълци. Именно Лило успя да установи първия контакт с Тотучо Конторно, превърнал се след това в поверителния източник Първа светлина. И същият този Лило, който познаваше като дланта си всяка улица и всяка алея – Лило, който знаеше килъри, дребни риби и бегълци, прякор по прякор, лице по лице, и беше способен да ги извади от всяко укритие; Лило, който прекарваше цели нощи в дискотеките и в закусвалните, в билярдните зали с наострени уши и вдигнати антени; Лило, който имаше информатори в кръговете на проституцията, на залозите, дори на зеленчуковия пазар – същият този Лило падна под изстрелите на наемниците на 14 ноември на улица „Нотарбартоло“, същата, на която живее Джовани. На двайсет и седем години Лило бе свален пред бар „Колика“ с пет пистолетни изстрела в главата.
Нини свежда поглед към коленете си. Джовани съжалява, че е споменал младия си колега. Раната все още е твърде прясна. Но в крайна сметка тя винаги ще бъде такава, каквато ще бъде за него и раната, оставена от Роко. Нини и Джовани биха могли да наредят едно малко лично гробище само с гробовете на приятели и колеги.
Досието „Микеле Греко + 161“ е енциклопедия на сицилианската мафия, и не само. Вътре има всичко: органиграмата на фамилиите от Палермо, издигането на корлеонците по време на мафиотската война, започнала две години преди това, убийствата, съюзите. В досието – за чието съществуване мафиотите вече са в течение, след като някой от съда им е подшушнал – се появява за първи път фигурата на Микеле Греко, Папата, като основен елемент, около който се въртят групировките. Фигурират имената на Лиджо, Риина и Провенцано. От доклада на Касара и Дзукето, по който бе работил Роко Киничи, преди да бъде убит, се появява най-вече една напълно непозната мафиотска картина, която е поредното доказателство за онова, което Киничи убедено е твърдял: мафията не е сбирщина от несвързани помежду си клетки. Структурата ѝ не е фрагментарна. Фактите и динамиката, които обуславят развитието ѝ, не са случайни. Съществува схема, има режисура. Съществуват също и съвсем конкретни цели.
– Не знам. – Нини се плясва по бедрата. – Откога се подготвяме за това?
– Откакто се помним. Добре го каза: това е щафета.
– Точно така, откакто се помним. Боя се само, че нещо няма да проработи.
– Аз имам вяра. Всички щафети рано или късно приключват.
– Е, да. Трябва само да видим как.
– Ами... Ако не продължим, никога няма да разберем.
– Тогава напред.
– Напред.
Джовани вдига слушалката на телефона и набира номер.

На книжния пазар от 29 ноември 2022 г.
Обем: 504 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-711-7
Корична цена: 30 лв.