Цитати на Фрида Кало, които не са разкривани досега

В световната история има много примери за забележителни жени, които винаги ще вдъхновяват поколенията. Фрида Кало е една от тях. Загадъчна, с буен нрав, талантлива художничка с драматична съдба. Винаги е вълнуващо да се връщаме отново и отново към нейната житейска история, защото всеки път откриваме по нещо ново.

Днес в рубриката ни „Притчи, мъдрости, цитати“ споделяме вдъхновяващи цитати на Фрида Кало от книгата „Фрида. Завладяващата биография на великата художничка“, която става основа за едноименния филм от 2002 г., номиниран за „Оскар“ в 6 категории, включително за най-добра актриса на Салма Хайек, и спечелил 2 от тях.

Цитатите са извадени от писма, които тя е писала до различни хора. Авторката на биографията на Кало – Хейдън Херера, получава достъп до тях и ги разкрива публично за първи път.

Не пропускайте да се докоснете до първата ѝ изчерпателна биография „Фрида. Завладяващата биография на великата художничка“.

„Влюбих се в Диего на седемнайсет. Родителите ми не одобряваха това, тъй като той беше комунист, а и смятаха, че прилича на един дебел, дебел, дебел Брьогел. Казаха ми, че това е все едно да се венчаят слон и гълъбица.“

                                                                    * * *

„Защо учиш толкова много? Каква тайна търсиш? Животът скоро ще ти я разкрие. Вече знам всичко, без да чета и пиша. Неотдавна, допреди няколко дни, аз бях дете, което се разхождаше в свят от цветове, от твърди и осезаеми форми. Всичко беше загадъчно и усещах, че има нещо скрито. Играех си, като се опитвах да отгатна какво е то. Само ако знаеше колко е ужасно внезапно да осъзнаеш всичко. Все едно мълния осветли земята. Сега живея на планета на болката, прозрачна като лед. Сякаш научих за секунди всичко наведнъж. Моите приятели, моите спътници бавно се превръщат в жени, а аз остарях за миг и всичко днес е безинтересно и понятно. Знам, че няма нищо отвъд; ако имаше нещо, щях да съм го видяла...“

                                                                    * * *

„В живота си преживях две тежки катастрофи. Първата се случи, когато ме блъсна трамваят... Втората катастрофа беше Диего.“

                                                                      * * *

„Трябва да съм била на шест, когато се сприятелих с въображаемо малко момиче, горе-долу на моята възраст. Запотих с дъх стъклото на прозореца на тогавашната ми стая, която гледаше към улица „Аленде“, и нарисувах с пръст врата... Изпълнена с възторг и нетърпение, влязох през този въображаем вход. Преминах през ширнало се поле и стигнах до една мандра, наречена „Пинсон“... Влязох вътре през „о“-то на „Пинсон“ и се спуснах стремглаво към вътрешността на земята, където винаги ме бе чакала моята въображаема приятелка. Не си спомням нито лика ѝ, нито цвета ѝ, но знам, че беше весела. Много се смееше, без да издава и звук. Беше пъргава и танцуваше, все едно е перце. Повтарях всичките ѝ движения и докато танцуваше, ѝ разказах за моите тайни проблеми. За кои точно? Не си спомням. Но беше способна да узнае всичко за мен само по гласа ми... Когато се върнах при прозореца, влязох през същата врата, нарисувана на стъклото. Кога? Колко време бях прекарала с нея? Не знам. Може да е минала секунда, може да са минали хиляди години... Бях щастлива. „Изтрих“ вратата с ръка. След това се затичах към най-отдалечения край на къщата, затичах се от радост, че имам такава тайна. Виках и се смеех под едно кедрово дърво, удивена, че съм сама с моето огромно щастие, с яркия спомен за малкото момиче. Минаха трийсет и четири години, откакто преживях това вълшебно приятелство, и всеки път, когато си спомня за него, то се съживява и заема все по-голямо място в моя свят.“

                                                                      * * *

„Понеделник, 26 октомври 1925 г. Алекс, Точно днес получих писмото ти. Макар да го очаквах много по-рано, значително облекчи болките, които изпитвах. Само си представи – вчера, в неделя, в девет сутринта ме приспаха с хлороформ за трети път, за да отпуснат сухожилието на ръката ми, за което вече ти писах, че е стегнато. Но въздействието на хлороформа отмина към десет часа и аз крещях от болка до шест вечерта, когато най-после ми сложиха инжекция седол. Лекарството отслаби мъничко мъките. После ми дадоха кокаин, от който болките изчезнаха за известно време, но цял ден ми се гадеше. След това стана зелено, зелено и бях в ужасно настроение. Само си представи, когато Мати дойде да ме види в събота вечер, майка ми получи пристъп и аз първа я чух да крещи. В просъница обаче за момент забравих, че съм болна, и понечих да стана. Изпитах такава страшна болка в кръста, по-ужасна, отколкото можеш да си представиш, Алекс. Накрая повиках Кити. Всичко това ми се отрази много зле, все пак съм много изнервена. И така, разказвах ти за вчера. Цяла нощ не правих нищо друго, освен да повръщам, и бях страшно разстроена.“

                                                                    * * *

„Висшето общество в САЩ ме отблъсква и изпитвам известен гняв към всички тези богати хора, тъй като съм виждала хиляди в крайно ужасяваща мизерия, без нищо за ядене и без подслон. Това ме впечатли най-много. Страшно е да видиш как богатите се забавляват денонощно, докато хиляди хора умират от глад... Въпреки че много се интересувам от всичко, свързано с индустриалното развитие на Щатите, смятам, че американците са напълно лишени от усет и добър вкус.“

Снимка: Издателство „Кръг“