„Лунна светлина“ от Сандра Браун

За книгата

След участието си във войната Тачър Хътън се завръща у дома с надеждата отново да си изкарва прехраната като миролюбив каубой. Той скача от товарен влак в движение, за да избегне саморазправа с разгневените мъже, чиито пари е спечелил на покер предишната нощ. Но се натъква на още по-голямо предизвикателство. Озовава се в градчето Фоли в Тексас, но жената, която среща по пътя си, изчезва безследно и той се превръща в основния заподозрян. Намесата на корумпирания кмет, местната мадам и красивата вдовица Лоръл допълнително утежняват положението му.

Лоръл Плъмър се надява да започне нов живот далеч от властните си родители, но плановете ѝ рухват, когато съпругът ѝ се самоубива пред очите ѝ. Останала без доходи, тя се включва в бизнеса с „лунна светлина“ – алкохолни напитки, които се произвеждат и продават незаконно по време на сухия режим в САЩ. Бързият ѝ успех обаче я превръща в мишена за безмилостната конкуренция, която е готова на всичко, за да я неутрализира.
Двамата с Тачър ще се окажат от двете страни на оспорваната война между контрабандисти, в която кръвта се лее като уиски и залогът е прекалено висок.

За автора

Сандра Браун е автор на над седемдесет бестселъра, влезли в класацията на „Ню Йорк Таймс“ и продадени в над 80 милиона екземпляра по цял свят. Тя е единственият писател, който е имал 3 заглавия в класацията по едно и също време. Пише професионално от 1981 година. Произведенията ѝ са преведени на 34 езика.

Писателката печели признанието на критиците, удостоили я с наградите „Уелдънбукс“ и „Далтън“, с наградата на „Романс Райтърс ъв Америка“ за постижения в жанра, с отличителния знак на успеха на „Американ Бизнес Уименс Асосиейшън“, с наградата за изключителни литературни постижения и наградата „Ей Си Грийн“.

Откъс

При звука на гласа му тя се извърна и го изгледа с широко отворени очи, притиснала ръка към гърдите си, в които дъхът сякаш бе спрял.

– Съжалявам. Не исках да те изплаша.

Тачър свали шапката си. Тя се съвзе колкото да затвори уста. Докато бързаше да прибере разветия чаршаф, единият му край се провлачи по земята, което я накара да се намръщи. Напъха чаршафа във ведрото с вода, което явно ѝ служеше като корито за пране. Избърса мокрите си длани в полата и погледна зад него към пътя. После се обърна към него:

– Кой си ти?

– Казвам се Тачър Хътън.

– Как стигна дотук?

– С влака.

– На километри оттук няма гара. Защо е спрял влакът?

– Не е спирал. Скочих.

Понеже ѝ беше ясно какво означава това, тя вдигна ръка, засенчи очи и го изгледа още по-подозрително.

– В тази пустош?

– Беше по-малкото зло.

– Какво беше другото?

– Мъжете, с които бях в товарния вагон, не ми мислеха доброто.

Признанието не спечели симпатиите ѝ.

– Ясно. – Изгледа втренчено цицината на слепоочието му и превързаната ръка. Изправи рамене и му махна да продължава нататък. – Е, оцелял си. Върви си по пътя.

– Вървя няколко километра вече, а твоята къща е единственият признак на цивилизация засега. Кой е най-близкият град?

– Фоли.

Беше чувал за него, но никога не бе ходил там. Но и не беше пътувал много преди войната.

– Колко е далеч?

– Осем километра.

Той потупа с шапка по крака си и погледна през рамо към пътя.

– Осем, значи?

– Поне.

– Сигурно няма скоро да ходиш дотам. – Погледна към колите.

– Не. Може би е трябвало да си останеш във влака.

– Налагаше се да скоча.

– Колко мъже бяха?

– Във вагона ли? Трима.

– За какво ти имаха зъб?

– Подразниха се, че им взех парите.

– Откраднал си им парите?

Тачър поклати глава.

– Спечелих ги на карти.

– Измамил си ги?

– Не.

Тя издаде подигравателен звук, изразявайки съмнение.

– Истина е. Добър съм в това.

Все така скептично смръщена, тя вдигна ръка и му посочи пътя.

– Върви на север около пет километра. На кръстопътя тръгни на изток. Това е междущатският път, който води право в града, и е главната му улица.

– Благодаря.

– Няма за какво. Тръгвай си.

– Може ли да пийна глътка вода преди това?

Тя погледна за миг към бараката, явно се поколеба, но после наклони глава.

– Отзад е.

Тачър остави платнената си торба на земята и сложи сакото и шапката си върху нея. Тя го поведе покрай курника, който изглеждаше сравнително нов. Вътре имаше две кокошки, сгушени в гнездата. Петелът, който крачеше наперено отвън, се наежи и ги предизвика, като войнствено запляска с крила. Тя му извика да се маха, ако не иска да се озове в тенджерата.

От задната страна на бараката имаше дървена пейка по цялата дължина на стената. Върху нея имаше ведро с вода, а на пирон над него висеше очукан метален черпак.

– Налей си.

– Благодаря.

Той взе черпака от пирона, потопи го във ведрото и го поднесе към устата си. Водата беше топла, но му се услади. Искаше му се да я изгълта наведнъж, но се насили да пие бавно, за да я огледа.

Роклята ѝ беше твърде широка, което показваше, че я е наследила от жена с по-едро телосложение или тя самата е била по-едра преди. Но фигурата ѝ нямаше никакви недостатъци. Беше го забелязал, когато вятърът прилепяше прекалено широката рокля към стройното ѝ тяло.

Косата ѝ беше с цвета на пчелен мед, по-светла отпред край лицето и пристегната в кок ниско на тила. Вятърът бе измъкнал кичурчета от него, което, изглежда, я дразнеше, защото постоянно се опитваше да ги прибере.

Всъщност тя цялата излъчваше безпокойство. Беше напрегната повече и от опнатото въже за простиране на дрехите. Преди да си доизпие водата, тя изгуби търпение:

– Трябва да си довърша прането.

Той пресуши черпака и го окачи обратно на пирона.

– Много благодаря.

– Моля.

Тя му обърна гръб и тръгна обратно. Тачър я последва. Приближаваха ъгъла на бараката, когато се появи петелът и с гневен кряк се опита да клъвне ръката ѝ.

Тя се отдръпна рязко и се блъсна в Тачър. Той инстинктивно я хвана над лакътя.

– Успя ли да те клъвне?

– Този път не.

– Но го е правил.

– Неведнъж.

Петелът атакува отново. Тя потръпна.

– Махай се! – извика Тачър.

Доказал превъзходството си, петелът наперено се отдалечи.

Тя се освободи от ръцете на Тачър, но извърна глава и заговори през рамо:

– Проклета птица. Трябва да му извия... – Намръщи се и се обърна към него. Отначало Тачър си помисли, че петелът е успял да я клъвне, но тя не се мръщеше заради собствената си ръка, а заради неговата. Когато я беше хванал за ръката, кърпата се бе развила и бе открила раната му.

Тя пое ръката му в своята, докато оглеждаше раната, като нежно притискаше плътта от двете ѝ страни.

– Трябва да се погрижиш за това. Може да стане...

Вдигна очи към лицето му и млъкна, осъзнавайки колко близо стоят един до друг, колко неподвижен е той и колко внимателно гледа лицето ѝ. Дръпна рязко ръката си, после се завъртя и с развети поли свърна зад ъгъла на бараката, скривайки се от погледа му.

• Обем: 496 стр.
• Корична цена: 17.95 лв.
• ISBN: 978-954-26-2236-9
• Превод: Илвана Гарабедян
• Издателска къща „Хермес“ ООД