„Проектът“ – Ви Кийланд

„Първата ми среща с Мерик Крофърд беше на интервю за работа.

Всъщност, технически, срещнах го двадесет минути по-рано в една пробна… Аз изкрещях. Той изкрещя. След кратък спор, докато аз бях по бельо, успях да затръшна вратата в разкошната му физиономия.

Вероятно можете да предположите, че откачих, когато разбрах, че той е потенциалният ми шеф. А интервюто завърши катастрофално. Така че бях шокирана да получа втора покана. Голямата изненада дойде щом разбрах причината – Мерик е избрал мен, защото съм най-малко компетентният кандидат. Явно бордът на директорите го е принудил да наеме човек на тази ненужна според него позиция.

Не ми се иска да работя за някого, който очаква да се проваля. Но ще е много забавно да го опровергая. Това ще е моят личен проект!

Това, за което наистина не съм подготвена, са желанията, които Мерик Крофърд предизвиква в мен.

Да се забъркаш с шефа си не е най-умното решение. Но знаете какво казват – по-добре да го направиш и да съжаляваш, отколкото да съжаляваш, че не си го направил...“

Романите на Ви Кийланд са преведени на 27 езика, от тях са продадени милиони копия и достигат челни места в повече от хиляда класации. Преди да се отдаде на писането, Ви Кийланд е била адвокат и е специализирала в областта на данъчното право.

Откъс

Мъжът, седнал срещу мен, продължи да се взира в моята посока. В един момент бръкнах в чантата си за нещо, с което да си повея, защото в метрото започваше да става ужасно горещо. Той погледна към телефона си и пак към мен на два-три пъти. Опитах се да не му обръщам внимание, но знаех какво точно предстои.
Само след няколко секунди той се наведе напред на седалката си.
– Извинете. Но нали вие сте онази булка? – Обърна телефона си и ми показа видео, чието съществуване мразех от все сърце. – Онази, която е развалила сватбата си?
Не за първи път ме разпознаваха, макар че от последната ми среща от този вид бяха минали поне един-два месеца и се надявах лудостта най-накрая да е свършила. Очевидно не беше. Хора, седнали отляво и отдясно от нас на влака, сега ме наблюдаваха внимателно и аз направих това, което беше необходимо, за да не ме засипят с въпроси в мига, в който призная истината: излъгах ги право в очите.
– Не, не съм аз. Но хората са ми казвали, че с нея сме като близначки. – Свих рамене. – Казват, че всеки човек си имал ня­къде двойник. Предполагам, че тя е моят. – Направих пау­за и добавих: – Иска ми се да бях аз. Тя е много корава, нали?
Мъжът отново сведе поглед към телефона си и го вдигна към мен. Стори ми се, че не вярва на нито една моя дума, но поне не настоя.
– О. Да, разбира се. Извинете, че ви притесних.
Още един час по-късно влакът най-накрая отново потегли. Никой дори не си направи труда да съобщи на какво се дължи спирането. Когато слязох, разполагах само с двайсетина минути преди следващото си интервю, а все още бях облечена с изцапаната с череши блуза. И... бях изтървала още няколко черешки отгоре ѝ, докато дъвчех и чаках влакът да тръгне. Затова хукнах по стълбите на метрото с надеждата да намеря нещо представително на път към интервюто.
На няколко сгради от мястото най-накрая намерих магазин и с мъжки, и с дамски дрехи на витрината. Продавачка със силен италиански акцент ми предложи помощ веднага щом влязох в бутик „Палома“.
– Здравейте. Блуза от кремава коприна ли ще искате? Или бяла? Или...
Аз поклатих глава и погледнах надолу.
– Всичко, което мога да облека с тази пола.
Жената огледа блузата ми. За своя чест не реагира. Само кимна и аз я последвах към един щендер, от който тя свали три копринени блузи. Всяка от тях щеше да ми свърши работа. Облекчена, попитах къде е пробната и продавачката ме поведе към задната част на магазина. Но когато някой се провикна към нея от касата, тя посочи към една врата и ми изръмжа нещо на смесица от италиански и английски. Стори ми се, че може да е След минутка ще ви проверя, но и да не беше, все тая. Не ми се стори важно.
В пробната се огледах в огледалото. Устните ми блестяха в яркочервено. Половината килограм череши, които бях изя­ла във влака, сигурно ги бяха изцапали.
– Мамка му! – измърморих и затърках устата си. Но цветът нямаше да излезе преди интервюто. За щастие, зъбите ми бяха пощадени. Тези проклети череши се оказаха истинско бедствие. Но точно сега нямах време да се занимавам с нищо друго, затова поклатих глава, съблякох съсипаната си блуза и взех една от трите блузи от закачалката ѝ. Преди да я облека, си помислих, че може би трябва да се поизмия. След пътуването в горещото метро не се чувствах особено свежа. Затова грабвах чантата си и изрових една стара мокра кърпичка от един ресторант за пилешки крилца, в който бях ходила преди няколко седмици. За щастие, беше още влажна. Вдигнах дясната си ръка да я избърша и във въздуха се разнесе аромат на лимон. Запитах се дали ще се прехвърли върху кожата ми. Любопитно наведох глава и подуших. И точно в тази поза се намирах, когато някой отвори със замах вратата на пробната.

На книжния пазар от 14 февруари 2023 г.
Обем: 360 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-719-3
Корична цена: 20 лв.