„Коко в хотел „Риц“ от Джоя Дилиберто

За книгата

Името на Коко Шанел се е превърнало в синоним на стил и елегантност, но легендарната модна дизайнерка има и тъмна страна. Към края на Втората световна война в окупирания от немците Париж двама войници от Френската съпротива я отвеждат от апартамента ѝ в хотел „Риц“ и я подлагат на кръстосан разпит. Обвиненията в държавна измяна са породени от аферата ѝ с немския офицер Ханс Гюнтер фон Динклаге, но по-голямата част от този противоречив период от живота ѝ остава забулен в мистерия. До този момент. За разлика от десетки французойки, които са задържани и подложени на унижения, модистката е пусната на свобода. Но какво в действителност се е случило по време на този разпит? И дали наистина си е сътрудничила с нацистите, за да спаси един от най-близките си хора? Изпълнен с любопитни исторически подробности и емоционални истини, „Коко в хотел „Риц“ е роман за избора, който една необикновена жена прави, когато залогът е твърде висок. И за последствията, които определят бъдещето и оставят отпечатък върху цялото ѝ наследство.

Откъс

ПАРИЖ

30 август 1944 г.

Когато на вратата се позвъни в осем и половина в онази гореща, ленива утрин, Коко знаеше, че са дошли да я арестуват. Можеше да се запита за миг дали на прага не стои някой друг, например перачката с чистите чаршафи или пиколото с ръкавица, изпусната във фоайето. Тя обаче знаеше.

Макар че килимът заглушаваше стъпките им, тя усети как се приближават по коридора на „Риц“. Коко и нейната животинска интуиция. Знаеше – заради бясното дрънчене на звънеца, заради припряното тракане на токчетата на прислужницата и заради шумното отваряне на вратата. Знаеше.

Угаси цигарата си в пепелника. Изненадващо за самата нея, тялото ѝ потръпна. Тя запали нова цигара и се окопити. Стаята беше топла, белите лъчи на утринното слънце падаха косо през прозорците, а във въздуха се носеше задушлив мирис на цветя; преплитаха се ароматите на „Шанел № 5“, тютюн и розовите рози, поставени в кристални вази върху масите.

До този момент не бе предполагала, че ще бъде арестувана, макар че една от познатите ѝ, актрисата Арлети, бе задържана, защото бе живяла с високопоставен офицер от Луфтвафе. Арлети, която бе толкова известна, че не се нуждаеше от второ име, демонстрираше открито връзката си, посещаваше премиери в киното и операта с любовника си и го придружаваше на банкетите в германското посолство. Коко и нейният любовник предпочитаха усамотението и рядко се осмеляваха да се появяват на места, където можеше да ги разпознаят.

Сега тя се разтревожи, след като надникна през вратата на спалнята и видя войниците – двама млади мъже от Френските вътрешни сили – да стоят насред апартамента ѝ с мрачни лица и оръжия, затъкнати в коланите. Шпац вече бе напуснал Париж заедно с изтеглящите се германци. Коко беше сама, както много пъти през живота си, със славата, парите и тайните си, които държаха всички на разстояние.

Докато ровеше в скрина за чисти чорапи, Коко изреждаше наум доказателствата за своята невинност: бе затворила модната си къща преди идването на германците и бе оставила отворен само бутика, където се продаваше парфюмът ѝ. Никога не бе присъствала на забава или обяд в германското посолство. За разлика от Арлети и приятелите си Жан Кокто и Серж Лифар тя избягваше най-модните нощни заведения и театри, посещавани от окупаторите. За четири години не бе гледала нито едно представление на балета на Парижката опера – въпреки поканите на Лифар, директора на трупата, който по време на едно пътуване до Берлин подари на Хитлер филмов запис на свой танц. Вярно, комендантът ѝ бе позволил да остане в „Риц“. Какво доказваше това? Единствено, че бе по-умна от повечето хора. Знаеше как да получи онова, което искаше. Големият хотел бе неин дом, откакто бе напуснала апартамента си на улица „Фобур Сен Оноре“ през 1933 г. В „Риц“ откри безупречното обслужване, за което копнееше, а също уюта и сигурността на семейния живот, който така и не бе познала.

Мъжете, разбира се, бяха дошли за нея заради Шпац. А това не беше честно, тъй като германският ѝ любовник не бе истински нацист, нито хладнокръвен убиец. Все пак майка му беше англичанка, а той бе прекарал една трета от живота си в Париж. Защо да изпитва угризения заради Шпац? Във всеки случай нямаше да се крие в гардероба или да скача през прозореца. Не беше страхливка.

На вратата на спалнята тихо се почука. Коко я открехна и видя прислужницата.

– Мадмоазел, какво да правя? – прошепна момичето.

– Помоли ги да ми дадат минутка, за да се облека – отвърна Коко. – Ако ме отведат и не се върна до два часа, кажи на управителката на бутика да се обади на Уинстън Чърчил.

– Министър-председателя?

– Да. Личният му номер е в тефтера на бюрото ми.

Коко затвори вратата и се зае да прехвърля закачалките в гардероба си. Избра костюм № 2 от тъмносиньо трико – по-непринуден вариант на модел № 1, който носеше на работа. От кутията за бижута на тоалетката извади три перлени наниза и отворена гривна, инкрустирана със скъпоценни камъни и емайл. Сложи перлите на шията си, а гривната – на китката си. После се замисли върху бижутата. Нямаше нужда да привлича вниманието върху доброто си материално положение, затова напъха перлите и гривната в едно чекмедже.

Коко беше на шейсет и една, но изглеждаше по-млада благодарение на умело боядисаната си тъмнокестенява коса и добрата си костна структура. Въпреки възрастта и множеството любовни връзки в миналото тя не бе напълняла; всъщност бе отслабнала. Все още можеше да облече дрехите, които бе създала след Първата голяма война: тесни поли, сака без яки, вечерни рокли с тънки презрамки и свободни туники без ръкави.

Коко придаде решително изражение на лицето си, приглади полата си и отвори вратата на спалнята. В преддверието стояха двама невзрачни младежи, облечени в кафяви панталони и прости бели ризи. Тя зърна лъскавите пистолети, затъкнати в коланите им. На ръкавите си носеха ленти, избродирани с инициалите „ФВС“ и Лотарингския кръст; това бе символът на Френските вътрешни сили – хаотична група от борци от Съпротивата, войници и цивилни граждани, които бяха грабнали оръжието след изтеглянето на германците.

– Габриел Шанел, елате с нас – каза по-високият момък. Страните му бяха обсипани с младежки пъпки, но хубавата му кестенява коса вече бе започнала да оредява.

– По чия заповед? – попита тя с по-силен глас, отколкото възнамеряваше.

– На народа на Франция и на жертвите на фашизма – отвърна вторият момък. Той беше нисък и набит, имаше гладки розови бузи и къдрава кестенява коса и изглеждаше дори по-млад от партньора си.

Прислужницата хлипаше, захлупила лице в ръцете си.

– Можете ли да се идентифицирате? – настоя Коко. Никога нямаше да видят нея да плаче.

– Трябва да дойдете с нас – повтори по-високият младеж.

– Кой ви даде нареждания?

– Ако не дойдете доброволно, ще ви отведем насила.

Коко сключи ръце, за да прикрие треперенето им.

– В какво ме обвинявате?

Високото момче отговори сурово и решително:

– В държавна измяна.

Коко взе чантата си от масичката в преддверието и излезе от апартамента си с вдигната глава. Стараеше се да изглежда величествено трагична като Жана д’Арк, но бе разтърсена до мозъка на костите си.

• Обем: 320 стр.
• Корична цена: 17,95 лв.
• ISBN: 978-954-26-2227-7
• Превод: Цветелина Лакова
• Издателска къща „Хермес“ ООД