„Предизвиквам те“ – Никол Сноу

Да работя за него е просто едно малко предизвикателство... или поне така си мислех.

Той е взискателен и властен, а аз нараних безобразно егото му... но незнайно защо той все още ми предлага работата на мечтите ми.

Коул Ланкастър е прекалено красив, за да е истински. И тотален шеф от ада. Но напълно отдаден баща за своята дъщеря, която единствена го кара да се усмихва.

Сигурна съм, че мога да се справя с постоянното му мръщене и ледени погледи в офиса, предвид щедрата заплата... Какво като не може да ме понася?!

Но понякога и аз греша. И изведнъж, на бизнес пътуване до едно райско кътче, пред мен се разкрива един тотално различен Коул.

Един мъж с голямо сърце и ослепителна усмивка.
Един мъж, който докосва душата ми с всяка своя целувка.
Един влудяващ мъж, пълен с тайни...

Иска ми се вкусът ми за мъжете и кафето да не беше еднакъв... Харесвам ги силни, горещи и ужасно сложни.
Когато приех работата, не подозирах за рисковете.
Ами ако това щуро предизвикателство ме накара да се влюбя?

Никол Сноу е автор на бестселъри в класациите на Wall Street Journal и USA Today. Открива страстта си към писането на романтични истории, докато скучае в заседателни зали и по време на обедните си почивки. Продадени са над милион копия от нейните романи. Известна е на българските читатели с „Предложението“.

Откъс

Натоварена с няколко термоса, пълни с последното изпечено от мен кафе, се отправям към лагера за бездомни, на няколко пресечки от жилището ми.
Обещала съм на Уайът – гения, който ми разкри магията на кафето, печено на жар, а после го разработих – и на приятелката му Медоу, че ще занеса закуска. Чудесна възможност да предложа на малката им аудитория последното ми постижение.
Там заварвам вече опъната маса, с подредени понички и сандвичи. Изваждам термосите, картонените чаши и схемите за оценки, едва тогава търся с поглед Уайът.
– Ето, опитай това, искам да чуя мнението ти.
Широката му усмивка наднича през наскоро подрязаната черна брада и той налива от кадифената на цвят течност в картонена чашка. Следя как я вдига, помирисва съдържанието и бързо поглъща сериозно количество. Естествено, се закашля.
– Горещо е, по дяволите – възкликва той. – Изгорих си идиотския език. Май нищо не остана от вкусовите ми рецептори...
Развеселена, Медоу го смушква шеговито.
– Кафе, нищо повече. Ти какво очакваше?
– Не и трета степен изгаряне – промърморва той.
– Почти никога не варя на повече от осемдесет и пет градуса. Много лесно излитат газовете на кафето и може да навредят на аромата.
Той присвива очи, подухва известно време течността в чашата и отново отпива.
– Температурата е важна, така ли?
– Изключително. Най-важните етерични масла остават непокътнати и е по-добре....
– Много е добро. Превърнала си моята грубо подхвърлена идея в истинско злато – допълва той и ми намигва, при което Медоу завърта мълчаливо очи. – Измисли ли му име?
– Засега го наричам „Един ден разходка по Западния бряг“. Сложих и малко дървесина от авокадо в жарта.
– Правилно. Заради етеричното масло – усмихва се Уайът и поглажда брадата си.
Медоу се обляга на рамото му.
Така се радвам да видя, че отново е добре.
Сякаш беше вчера, когато береше душа в болницата и не знам какво щеше да се случи, ако не беше мъжът на най-добрата ми приятелка, мъжът на Дакота...
– Печенето е супер бавно – пояснявам аз. – Почти цяла нощ пекох. Хвърлих и няколко динени семки при зърната кафе, за да придам допълнителна дълбочина на вкуса.
– Сега разбирам защо е по-сладко от обикновено – изчуруликва Медоу и си открадва глътка от неговата чаша. – Трябва ум, за да се сети човек.
– Щеше ми се да предам духа на Западния бряг в една чаша. С всяка следваща глътка се потапяш в Южна Калифорния, пътуваш по Тихоокеанското крайбрежие, през Орегон та чак до щата Вашингтон.
– Еха – въздъхва Медоу.
Взимам празна чаша, за да ѝ налея кафе, но тя ме спира.
– Нека ти налея още.
– О, не, има толкова много хора тук. Аз лесно ще си взема кафе, но те няма как.
Добро сърце е това нейното и все така се ужасява да не загуби чувства след трудните години живот на улицата. Наливам ѝ щедра доза.
Вдигам поглед и забелязвам познатото плешиво теме и брадата на Уейн. Махвам му енергично.
Уейн заключва колелото си на близката стоянка и приближава тичешком.
– Как си, Елиза? – приветства ме той с усмивка. Няма и следа от заради теб останах без работа.
– Добре – отвръщам аз малко плахо.
Много ми се иска да попитам как е завършила сцената от предишния ден. И колко неприятности е имал след излизането ми. За щастие има бодър вид, дано това да е добър знак.
Налага се да отложим разговора за по-късно, защото към масата вече прииждат обитатели на лагера. Медоу предлага сладкиши и сандвичи, а аз наливам кафе.
С всяка чаша подавам молив и лист, на който да отбележат мнението си.
– Благодаря ви, че се отбихте. Бихте ли отбелязали харесвате ли кафето ми?
– Разбира се, мила. Обзалагам се, че си го бива – жената пред мен взима чашата и молива и листа.
– Ако нещо не ви харесва... Или което може да стане по-добре, напишете ми. И ще се постарая за следващия път.
– Това, което ни носиш, винаги е добро – награждава ме тя с щедрата си беззъба усмивка.
– Ще ми се да стане още по-добро, за да мога да убедя някого да ми плаща за това – имам за миг усещане за дежа вю. В съзнанието ми изниква за секунда разговорът с Гадняра Коул Ланкастър от предишния ден, който се опитвам да изтикам някъде назад.
С периферното си зрение забелязвам как Уейн се стяга от последните ми думи, сякаш не може да повярва на ушите си.
Гадно!
Изглежда, наистина съм му създала проблеми.
– Хората ще ти се отблагодарят, миличка. Това тук може да вдигне на крак и най-грохналия старчок.
Усмихвам ѝ се с умиление. Малко се натъжавам от искреността ѝ, тя вероятно е на възрастта на баба ми. Къде може да са внуците ѝ и защо са я оставили да живее на улицата? Това е най-тъжната част от идването ми тук два пъти в месеца.
Жената си тръгва с кафето и няколко понички и насочвам вниманието си към следващия на опашката, като не забравям и листа за мнение.
Мнозина сигурно се питат защо си правя труда да търся мнението на бездомници, които сигурно с радост биха приели всичко, което им предложиш. Истината е, че мнението им е също толкова валидно, колкото и на всеки друг.
А може би повече.
Бездомните са откровени. Може би когато не ти е останало нищо материално, което може да загубиш, защо да не отговориш честно?
Уейн идва до мен, за да ми помогне като налива поне кафе в чашите. Въобразявам ли си, или продължава да е все така стегнат и някак притеснен?
Първата вълна клиенти отминава и можем да спрем за малко.
– Как си? Онзи костюмар не те уволни, нали? – със затаен дъх питам приятеля си.
Ако това се е случило, вината ще е изцяло моя.
– Не... Не точно – уклончиво отвръща Уейн и се ухилва широко, виждайки колко съм смутена. – Истината е, че кафето ти направи силно впечатление на най-големия началник.
За какво говори?
– Моето кафе ли?
Уейн кимва.
– Как за бога? О, по-дяволите! Чак сега се сещам, че забравих буркана с кафето, което бях сварила у дома, нали?
Устните на Уейн леко трепват в хитра усмивка.
– На всеки може да се случи, особено след всичко това, което той изля върху теб.
– Стига бе! Не ми казвай, че негово благородие е благоволил от висотата на положението си да ... Да го опита? – самата мисъл, че онзи корпоративен мишок с безценния му костюм и очи на зла вещица е отпил от кафето ми на жар, ме докарва до истинска лудост. Изобщо не разбирам защо. Откъде накъде ще опитва?
Може би защото за мен кафето ми е нещо много лично.
Засега тази напитка си е само за мен и за няколко избрани от мен приятели, както и да стопли стомасите на отчаяни хора като тези тук. Със сигурност обаче не е за скъпо облечени типове, които влизат да пият кафе така вкиснати, сякаш целият свят им е виновен...
Кафето е печено на жар и се предполага да доставя радост. А не си и представям дори, че Нацупения знае какво е това.
– Точно така – изкисква се Уейн, поклащайки глава. – Хлапето го видя и първа отпи. Той побърза да я последва. Да ти кажа правото, струва ми се, че иска да ти предложи... Не знам... Възможност. Да го плати? Да работиш там? Не съм сигурен, Елиза. Първо иска да говори с теб.
Направо ми се зави свят.

На книжния пазар от 28 март 2023 г.
Обем: 440 стр.
ISBN: 978-954-389-724-7
Издателство: „Ера“
Корична цена: 20 лв.