„Под маслиновите дървета“ от Лусинда Райли

За книгата

Според едно поверие, който отседне във вила „Пандора“, ще се влюби...
Преди двайсет и четири години младата Хелена прекарва едно вълшебно лято в Кипър. Под сянката на маслиновите дървета тя среща първата си любов. Сега Хелена се завръща в наследената от кръстника ѝ вила „Пандора“, за да прекара лятната ваканция със семейството си. Но тя знае, че зад идиличната красота на острова са останали скрити тайни от миналото ѝ, които до този момент е пазила грижливо от съпруга си Уилям и сина си Алекс.

На трудната възраст от тринайсет години Алекс е разкъсван от порива да закриля майка си и отчаяното желание да разбере повече за биологичния си баща. Крехкото равновесие в семейството е нарушено, когато Хелена среща старата си любов. Миналото и настоящето се сблъскват, за да променят коренно живота и съдбата на обитателите на „Пандора“.

Откъс

Къщата се показва, докато заобикалям коварните дупки по пътя – имаше ги и преди десет години, но сега са още по-големи. След малко спирам колата и се вглеждам в „Пандора“. Всъщност не е толкова хубава, мисля си, изобщо не е като лъскавите снимки на ваканционни къщи, с които са пълни сайтовете за богаташки имоти. По-скоро, поне откъм гърба, изглежда солидна, практична, едва ли не строга – какъвто винаги съм си представял, че е бил предишният ѝ обитател. Изградена от светъл камък и квадратна като къщичките, които като момче строях от конструктора „Лего“, тя се издига сред сухата варовита земя, която, докъдето стига погледът, е покрита с нежния цвят на едва покарали лози. Опитвам се да наложа гледката върху виртуалната снимка в ума ми – направена и оставена за съхранение преди десет лета – и стигам до извода, че паметта ми не ме е лъгала.

След като паркирам колата, заобикалям здравите стени и излизам пред къщата, а от там – на терасата; именно тя отличава „Пандора“ от обикновеното, придавайки ѝ своеобразна грандиозност. Прекосявам я и тръгвам към балюстрадата, издигната точно там, където теренът започва плавно да се спуска, разкривайки пейзаж, покрит с още лозя, пръснати тук-там варосани къщи и групички маслинови дървета. В далечината искряща линия аквамарин разделя земята от небето.

Виждам слънцето да преподава майсторски клас, докато залязва – жълтите лъчи проникват в синьото, превръщайки го в умбра. Което е доста интересно, тъй като винаги съм мислел, че жълто и синьо правят зелено. Поглеждам надясно, към градината под терасата. Лехите с красиви цветя, които майка ми с толкова старание бе засадила преди десет години, не са били поддържани и лишени от грижи и вода, са станали част от сухата земя, изместени от грозни плевели с щръкнали шипове – от неизвестен род.

В средата на градината обаче стои маслиновото дърво и единият край на хамака, в който майка ми обичаше да лежи, все още е вързан за него, а конците приличат на стари, оръфани спагети. „Старото“ – така го бях кръстил тогава, понеже от различни възрастни бях чул, че наистина е такова. Напук на това, докато всичко около него е мъртво и се разпада, то сякаш е израснало на височина и великолепие – може би крадейки от жизнената сила на своите изнемогващи ботанически съседи, твърдо решено да оцелее още един век.

Наистина е красиво – като символ на победата над трудностите, гордо заявяващо борбата си с всеки милиметър от чворестия си ствол.

Сега се питам защо хората ненавиждат картата на своя живот, която се разкрива върху собственото им тяло, докато едно такова дърво – или пък избеляла картина или отдавна необитавана сграда – се радва на възхвала заради старостта си.

Докато мисля за това, се обръщам към къщата и с облекчение виждам, че поне външно „Пандора“ изглежда незасегната от липсата на грижи през последните години. Пред главния вход вадя железния ключ от джоба си и отварям. Тръгвам из мрачните стаи, затворени за светлината от кепенците, и осъзнавам, че съм емоционално вцепенен – и може би така е по-добре. Не смея да чувствам, защото това място може би повече от всяко друго пази нейната същност...

Половин час по-късно съм отворил кепенците на долния етаж и съм отвил мебелите в гостната. Застанал насред мъглявина от прашинки, искрящи на светлината на залязващото слънце, си спомням как, когато за първи път бях тук, си помислих колко старо ми изглежда всичко. И докато гледам провисналите кресла и овехтялото канапе, се питам дали също като маслиновото дърво след определен момент старото си остава просто старо и на външен вид спира да се състарява – както се струват на малкото дете побелелите му баба и дядо.

Разбира се, има едно нещо в тази стая, което се е променило до неузнаваемост – аз. Ние, човешките същества, завършваме по-голямата част от своята физическа и психическа еволюция през първите си години на тази земя – докато мигнеш, от бебе си станал напълно развит човек. Оттам нататък, поне външно, до края на живота си ние изглеждаме горе-долу по един и същ начин – просто някогашното ни младолико „аз“ постепенно се отпуска и става все по-малко привлекателно под зловредното въздействие на гените и гравитацията.

Колкото до емоционалната и интелектуалната страна на нещата... е, иска ми се да вярвам, че възрастта дава някои предимства, които компенсират бавния упадък на телесната ни обвивка. И сега, когато отново съм тук, ясно виждам, че това е така. Докато вървя обратно към антрето, споменът за Алекс, който бях някога, ме кара да се засмея. И да се почувствам неловко от онова тринайсетгодишно мое „аз“ – погълнато от себе си и много досадно.

Отварям вратата на „долапа“ – както обичах да наричам стаята, която обитавах през онова дълго и горещо лято преди десет години. Посягам да светна и осъзнавам, че не съм подценявал миниатюрните ѝ размери – всъщност стаята като че ли се е смалила още повече. Влизам с целия си 185-сантиметров ръст и се чудя дали, ако затворя вратата и легна, ще трябва да провися краката си през прозорчето, все едно съм Алиса в Страната на чудесата.

Поглеждам към лавиците от двете страни на този клаустрофобичен проход и виждам, че книгите, които толкова старателно подреждах по азбучен ред, са все още там. Инстинктивно вземам една – „Награди и феи“ от Ръдиард Киплинг, и прелиствам, за да намеря известната поема в нея.

Докато чета стиховете на „Ако“ – мъдрите думи на баща до неговия син, ми се доплаква за юношата, който бях тогава, отчаяно копнеещ да намери баща. А когато го намери, да осъзнае, че вече има такъв. Когато връщам Ръдиард на мястото му, забелязвам до него книжка с твърда корица. Това е дневникът, който майка ми ми подари за Коледа няколко месеца преди първото ми идване в „Пандора“. Всеки ден в продължение на седем месеца пишех в него прилежно, а като се знам какъв бях тогава – и бомбастично. Като всички на тази възраст вярвах, че идеите и чувствата ми са уникални и революционни – че друг преди мен не бе мислил така.

Поклащам тъжно глава и като старец въздишам при спомена за наивността си. Не бях взел със себе си дневника, когато се прибрахме в Англия след онова дълго лято в „Пандора“. И ето че десет години по-късно отново го държа във вече порасналите си ръце. Мемоарите от последните няколко месеца на живота ми като дете, преди да бъда принуден да порасна.

Вземам дневника и излизам от стаята, за да се кача горе. Докато крача из тъмния задушен коридор, без още да съм решил в коя стая да се установя по време на престоя си тук, вдишвам дълбоко и тръгвам към нейната стая. Събрал цялата си смелост, отварям вратата. Сигурно си въобразявам – няма как да не е така, все пак са минали десет години – но съм убеден, че долавям аромата на парфюма, който тя носеше някога...

Бързо затварям вратата, все още неспособен да се изправя пред спомените, които като от кутията на Пандора са готови да ме връхлетят от всяка стая, и се оттеглям на долния етаж. Навън е непрогледен мрак. Поглеждам си часовника, добавям два часа разлика и осъзнавам, че тук вече е почти девет – а празният ми стомах ръмжи от глад.

Разтоварвам колата и прибирам покупките от селското магазинче в кухненския килер, после вземам малко хляб, сирене и една много топла бира и излизам на терасата. Седя, заобиколен от тишина, чиято чистота само от време на време прекъсва по някоя сънлива цикада, и се питам дали бе добра идея да пристигна два дни преди другите. Все пак самовглъбеността ми е специалност – дотолкова, че наскоро някой ми предложи да се занимавам с това професионално. Е, поне тази мисъл ме кара да се засмея. За да се разсея, отварям дневника си на първа страница, където пише:

Скъпи Алекс, честита Коледа! Постарай се да водиш този дневник редовно. Сигурно ще ти е интересно да го прочетеш, когато пораснеш.

С много обич, мама

– Е, мамо, да се надяваме, че си права – усмихвам се тъжно, докато прелиствам страниците със самомнителна проза и стигам до началото на юли. И на мъждивата светлина на крушката, увиснала над главата ми от тавана на перголата, започвам да чета.

• Обем: 464 стр. Корична цена: 19,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2251-2
• Превод: Снежана Милева
• Издателска къща „Хермес“ ООД