"Лято на острова" от Джени Хейл

За автора

Джени Хейл е автор на летни и коледни романи. През 2017 г. Hallmark Channel адаптира книгата й „У дома за Коледа“ в пълнометражен филм.

През 2019 г. е екранизирана и книгата „Коледни пожелания и бисквитени целувки“, пожънала огромен успех сред българските почитателки на романтични четива. На топъл прием у нас се радват и останалите заглавия от авторката - „Винаги ще има Коледа“, „Всичко започна на Коледа“, „Коледа в Силвър Фолс“, „У дома за Коледа“ и пет летни романа „Обичай ме заради мен” „Лятната къща“, „Лято край Брега на светулките“, „Къща край брега на светулките“ и

„Лято край морето“.

В ексклузивно интервю за БНР, „Нощен Хоризонт“ Джени Хейл споделя:

Като дете живеех с мисълта, че порастваш, намираш си работа, която харесваш като цяло, ставаш родител. Вече като възрастна открих, че ми харесва да преподавам и че го правя добре. Бях начална учителка в продължение на 18 години. И изведнъж в главата ми се появи идеята да напиша книга. Реших да го направя. Нямах много опит в това. Ето защо започнах да се интересувам от процеса на писане на една книга. Така започна моята нова кариера, която се разви дотолкова, че спрях да преподавам.

Понякога хората си казват – О, трябва да напиша книга, да направя това, или онова, без да мислят, че наистина могат да постигнат това, което искат. Според мен, тази е причината хората да не следват мечтите си – защото не смятат, че е възможно. Аз обаче съм убедена, че всичко е възможно. За тези, които са готови да положат достатъчно усилия.

Тази увереност, че всичко е възможно Джени Хейл вплита и в своите романи. А с наближаването на летните отпуски, ИК „Хермес“ ще зарадва феновете с новата й книга - „Лято на острова“.

За книгата

Всичко, което е останало на Меган от обичния ѝ дядо, е къщата му на остров Хатерас край бреговете на Северна Каролина. Тя дълго отлага завръщането си там, защото все още скърби за загубата на най-близкия си човек, но накрая решава да се изправи срещу сенките от миналото. Меган се надява на острова да открие отговорите на въпросите, които не ѝ дават мира, за да повярва в себе си и да се осмели да превърне страстта си към кулинарията в професия.

Още първата вечер на приказния остров с бял пясък и тюркоазени води тя се запознава с бизнесмена Тоби. Той вечеря с дядо си, който страда от деменция и решава, че Меган е неговата любима, холивудската звезда от близкото минало Хестър Куин. Но дали е възможно актрисата и Меган наистина да имат нещо общо или визуалната прилика е чиста случайност? Разравяйки миналото, младата жена разкрива неподозирани тайни за семейството си, които ще преобърнат живота ѝ.

Тя все повече се сближава с Тоби, но дали може да му има доверие? Или възмутителните слухове, които се носят за него из острова, ще се окажат истина?

Откъс  

Меган извади старите велосипеди от бараката зад къщата и отстъпи назад, за да ги огледа. За нейна изненада не бяха много ръждясали за десетте години бездействие. Прокара пръсти по кошниците отпред, които с Папи пълнеха с хляб, зеленчуци и морски дарове от местния пазар.

– Гумите изглеждат добре – заяви Тес, като се наведе и притисна палец към една от тях. – Струва ми се, че все още имат достатъчно въздух.

– Стига да не са изгнили – поправи я Меган и ги огледа за цепнатини. – Ако възникне някакъв проблем, островът е малък, можем да повървим пеша, а после да се върнем да ги приберем. – Качи се на тъмнозеленото колело на дядо си и се заклати леко, опитвайки се да запази равновесие.

Велосипедът на Тес се наклони неуверено към нейния, докато приятелката ѝ успее да го овладее.

– Накъде? – извика тя.

– Беше толкова отдавна, нямам представа къде отиваме. Просто ще се оглеждаме за отворено кафене.

Караха една зад друга в единия коловоз, смесица от жилава трева и пясък, обграден от двете страни с вретеновидни палми и борови дървета, между които се мяркаха къщички в различни цветове, докато стигнаха до кръстовище със знак „Стоп“. Основата му беше обрасла с твърда морска трева, която се полюшваше от лекия бриз.

Тук винаги е ветровито, бе казал Папи. Не можеш да живееш в Аутър Банкс, ако не обичаш безмилостния вятър.

Докато се оглеждаше в двете посоки, почти можеше да се закълне, че го чу да добавя: „Какво искаш, Меган?“ Затаи дъх и се заслуша в свистенето на бриза с надеждата да чуе още нещо.

– Сега накъде? – отново попита Тес.

– Надясно – отвърна тя, докато шумоленето на вятъра отстъпи място на крясъка на чайките над главите им и бръмченето на двигател на приближаваща кола. Въртяха педалите, докато не забеляза познатото кафяво бунгало с неонова табела, на която пишеше „Изгубена любов“. Размаха ръка, за да привлече вниманието на Тес. – Пристигнахме.

Спряха, подпряха велосипедите на дървената облицовка на постройката и влязоха вътре. Еклектичният интериор се състоеше от стари снимки в рамки, дълги стъклени витрини със сувенири и бар в дъното на помещението.

– О, това е кафене и малък музей – възкликна Тес, пленена от стара пощенска картичка в прозрачна кутия. – Тук пише, че е първата, стигнала до острова от пътник на Титаник. Изпратил я, преди да се качи на борда – прочете тя.

Меган се приближи и се загледа в наклонения почерк. Ще се върна, както всички ние, в морето. Вероятно изпратилият я е имал предвид завръщане на острова, но зловещата ирония не ѝ убегна.

– За кого е? – попита тя.

Тес поклати глава.

– Не мога да разчета. А ти?

– Не се чете – обади се жената зад бара и пъхна химикалка в късо подстриганите си леко посребрени къдрици. – Но погледнете втория ред преди подписа.

Меган присви очи, опитвайки се да различи думите. Ще се срещнем на нашето място. Ще дойда рано.

– Уау – прошепна тя, като се обърна към барманката и се запита кого ли този човек беше оставил да чака.

– Имаме много реликви... всички свързани с изгубена през годините любов. – Жената посочи към стената с черно-бели снимки на двойки. – Никой не знае кои са тези хора – поясни тя, – но ги открихме тук, на острова.

– Откъде ги вземате? – попита заинтригувана Меган, напълно забравила за кафето. Избеляла страница от списание привлече вниманието ѝ и тя се приближи към нея.

– Намираме ги в стари, изоставени къщи или в магазините за втора употреба в града. Това например пристигна съвсем скоро. – Тя размаха пръст към страница от дневник, затисната под стъкло.

– Годината е 1942-а. – Меган надникна над рамото на Тес, опитвайки се да разчете завъртения женски почерк върху листа, който изглеждаше като откъснат от тетрадка.

Ню Йорк е ужасяващо огромен за момиче, но се справям. Градът е това, което съм аз. Наслаждавам се на светлините, шума и оживлението. Но от време на време, сякаш от нищото, ме връхлита липсата му. И ме удря право в корема. Обичам го. Винаги ще го обичам. И проклинам силите, които ме накараха да избирам между своя живот и неговия.

– Това е невероятно – промълви Тес. – Сякаш мога да я усетя...

– Аз също – прекъсна я Меган. – Животът наистина може да обърка нещата, нали?

– Мммхх – съгласи се другата.

– Хайде да си вземем кафе – предложи тя, преди да започне да разсъждава над начина, по който животът се беше отнесъл към нея. – Две латета, ако обичате.

– Разбира се. – Барманката натисна няколко бутона на касата.

– Допада ми идеята за стари писма и други реликви – отбеляза Тес. – Ами ако престанеш да се съобразяваш с вкуса на дядо ти и преобразиш къщата в ретро стил?

– Нека засега се съсредоточим върху чистенето – засмя се Меган. – Все още ни чака много работа...

– Ей, ти случайно да не си внучката на Джон? – попита барманката, привличайки вниманието ѝ.

– Да – кимна тя и повдигна учудено вежди.

– Разбрах веднага, щом спомена хижата му. На нашия малък остров мълвите се разнасят бързо. Хората забелязаха, че лампите в къщата светят и всички тръпнехме в очакване да видим кой се е нанесъл.

Меган си помисли, че едва ли някой беше забелязал тъмния ѝ, празен апартамент в Ню Йорк.

– Дядо ти ми показваше твои снимки, когато се отбиваше. Идваше тук редовно още откакто отворихме кафенето – каза жената, като отново пъхна химикалката зад ухото си и прибра непокорна къдрица заедно с него. – Това беше първата ми работа и той винаги търпеливо ме изчакваше да изпълня поръчката му. Всеки път пиеше черно кафе с няколко капки мляко. Но никога не се застояваше. Винаги бързаше за риболов. Имаше разрешително, нали?

– Да – потвърди Меган. – През лятото водеше туристи на еднодневни екскурзии.

– А, да! Сега си спомням. Беше много популярен сред семействата и всички говореха колко добре се отнася с децата.

Споменът как Папи я преследваше, размахвайки пръсти като Франкенщайн из целия двор, а тя пищеше и се криеше, мина през съзнанието ѝ като на филмова лента и я изпълни с щастие.

– Да, наистина беше страхотен.

Барманката кимна с разбиране.

– Между другото, казвам се Клоуи.

– Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Меган, а това е Тес.

– И аз се радвам. – Тя извади две картонени чаши от пакета до нея и драсна нещо върху едната от тях. – Някакви подправки към латетата?

Меган прегледа набързо менюто, все още мислейки за дядо си.

– О, имате английски тофи*? Ще взема от тях. За мен без кофеин.

*Традиционни карамелени сладкиши. – Б. пр.

– А за мен с карамел – каза Тес и застана до приятелката си.

Жената записа предпочитанията им върху чашите, зареди машината за еспресо и натисна бутона за пяна.

– Обзалагам се, че много ви липсва – подхвърли тя.

– Така е – отвърна Меган. Нещо ѝ подсказваше, че тази липса никога няма да бъде запълнена.

• обем: 256 стр.
• цена 16,95 лв.
• ISBN 978-954-26-2262-8
• превод: Пепа Стоилова
• Издателска къща „ХЕРМЕС“ ООД