Калина Донкова. Снимка: Bulgaria ON AIR.
Калина Донкова е журналист и продуцент на предаването „Директно“, което се излъчва в ефира на Bulgaria ON AIR. Калина произхожда от семейство на журналисти, като баща ѝ Георги Донков и дядо ѝ Калин Донков са уважавани професионалисти в своята област. Вдъхновението да последва баща си в професионалния му път се появява за Калина още като дете. През годините е работила в различни медии, а към момента е отдадена на предаването „Директно“, в което среща зрителите с вълнуващи гости всеки ден. За предизвикателствата в професията, за каузите, които подкрепя като журналист, за наградите и вдъхновението, разговаряме с Калина Донкова.
Как се появи интересът ви към журналистиката? Какво ви накара да обикнете тази професия и да я изберете за своя?
Може би съм била около 3-годишна. Оттогава са първите ми ясни спомени как гледам новини. На власт беше Жан Виденов, а основната тема беше курсът на долара. Някъде по това време кръщавах куклите си на Желю Желев и Жан Виденов, което осъзнавам, че не звучи като интересно детство, но днес, когато вече съм на 30, намирам обяснение. (смее се).
Произхождам от семейство на журналисти, баща ми Георги Донков ме взимаше с него на работа в редакциите и нюзрумите, където просто попивах и сякаш се виждах на мястото на неговите колеги. И някак вариантите пред мен бяха само два – да намразя професията или да я обикна. Е, обикнах я, дори болезнено, въпреки опитите на цялото ми семейство да ме разубеди да се занимавам с това, надявайки се, че поне аз ще имам малко по-спокоен живот. Винаги съм знаела, че ще правя това и дори не съм си задавала въпроса дали искам да уча и да работя нещо различно.
Истинската любов към журналистиката обаче дойде, когато в пълна степен осъзнах, че можеш да бъдеш полезен, думите ти да имат значение за някого, да бъдеш коректив и мост между обществото и институциите например, че работата ти е в състояние да помага. И за щастие, 13 години по-късно, аз продължавам да вярвам във всичко това и да усещам онова напрежение, което те движи напред, както и удоволствието от работата си.
Калина с баща си Георги Донков.
Наскоро получихте награда за журналистика от Голден Феми Филм Фестивал. Тази награда се връчва за особен принос в генерирането на позитивните послания към обществото и активно отношение към темата за домашното насилие. Като продуцент на предаването „Директно“ по Bulgaria ON AIR давате гласност на тези проблеми и сте активна по темата за домашното насилие. Какво означава тази кауза за вас?
Да, изключително благодарна съм за тази награда и за мен е много важно да кажа, че тя не е само моя. С водещия на предаването Димитър Абрашев винаги сме гледали в една посока и за нас тези общественозначими теми са еднакво важни. Отличието е за целия екип на „Директно“ и ни показва, че от работата ни има смисъл.
Темата за домашното насилие за мен показва онази тънка струна на обществото ни, която сякаш ни е страх да натискаме, защото ни е страх какво ще последва. Страхът на съседите на насилниците и потърпевшите, страхът на самите пострадали от домашно насилие, който се преплита с престъпното безхаберие на българските институции за проблема.
Пострадалите от домашно насилие у нас се чувстват сами и изоставени. Не само от институциите, но и от обществото като цяло. Ако ги нямаше неправителствените организации, които вършат къртовска работа, за да могат да достигнат и да помогнат на възможно най-голям брой потърпевши, вероятно щяхме да си говорим за много по-голям брой пострадали и загинали жени.
Медиите трябва да говорим за това, да не спираме да говорим. Да търсим отговори и решения, да оказваме натиск на властите, да изискваме. Но да знаем как да го правим. Тези теми не са сензация, те не са рейтинг. Никога не трябва да забравяме огромната отговорност, която имаме към хората, на които говорим, към всяка страна в проблема. Да браним фактите и да пазим достойнството и неприкосновеността на жертвите. В личен план работата ми по такива теми ме кара да се чувствам полезна и да изпитвам удовлетворение, да вярвам, че има смисъл.
Продуцентът Калина Донкова и водещият на „Директно“ Димитър Абрашев.
Какво мислите, че все още ни липсва като общество, за да намалим броя на жертвите и да обърнем негативните тенденции?
Последните години у нас в политически и обществен план са много показателни за несигурността и разделението сред хората. Безкрайното недоверие в институциите, убеждението, че тук никога няма да се случи нищо хубаво, са взели превес. Донякъде основателно, донякъде не. Това се отразява на всеки един аспект от обществения живот. Както и неизкоренимото вярване, че е по-добре да не поглеждаш в паничката на другия и проблемите на другите не те засягат.
Иска ми се да спрем да си затваряме очите, да започнем да виждаме и чуваме проблемите на другите, не само своите собствени. Не искам да звуча поучително и песимистично, но когато в едно общество липсват състраданието, съпричастността и осъзнаването, че си част от едно цяло, а не самостоятелна единица, последствията в дългосрочен план са пагубни.
Гражданите трябва да изискваме повече както от себе си, така и от институциите. Да бъдем непримирими към нередностите и страданията на околните. Едва тогава ще видим напредък. Това е валидно не само когато говорим за домашно насилие. Имаме безумно дълбок проблем с войната по пътищата. Бездействието ни се измерва в човешки животи и докато водим дебата за размера на наказанията за насилниците или нарушителите на пътя, за това кой, как и дали прилага тези наказания, забравяме за собствената си отговорност. Тази отговорност, която започва още в семейството.
Освен продуцент на предаването „Директно“, понякога сте и негов водещ. Също така често сте водещ на конференции и дискусии, излъчени в ефира на телевизия Bulgaria ON AIR. С какво се различава работата пред и зад камера? В коя роля се чувствате по-удобно?
Често сравнявам сегашната си позиция с времето, в което бях активен репортер на терен. И съм изключително благодарна за тези години, защото те ме научиха на безценни рефлекси и създадоха в главата ми онази банка за информация, която днес толкова ми помага пред и зад камера.
Ролите ми на продуцент и водещ се различават, но си помагат една на друга. Често, когато съм в студиото и водя разговор, се обажда инстинктът ми на продуцент и обратното, което усещам като много полезно. Мисля, че съм успяла да свържа двете неща и смятам, че работи/(усмихва се). Но отговорността е еднакво голяма.
Ще прозвучи като клише и с основание, но работата ми в апаратната, ми носи такъв адреналин, от който не ми се отказва. Напрежението на живия ефир, на събитията, които се случват в последния момент и от теб зависи да ги предадеш на зрителите бързо и достоверно, е нещо, което определено ме храни. Разбира се, има го и на мястото на водещия. Всяко е хубаво по различен начин. Затова и съм намерила начин и съм благодарна за възможността да съчетавам двете неща.
С кои личности бихте направили интервю, ако можехте? И какви въпроси бихте им задали?
Никога не съм мислила за това. Дори като дете не съм имала кумири. Всеки човек има какво да каже и от всеки събеседник можеш да извадиш ценни и интересни думи.
Кои са най-големите предизвикателства, с които се срещате в професията? Какво бихте искали да се подобри в медийната сфера в България?
Към днешна дата определено виждам вълната от дезинформация, фалшиви новини и конспирации като огромно предизвикателство. Не само пред журналистическата професия, но и в обществен аспект. Живеем във време, в което отсяването на информацията е от ключово значение. Днес всеки смята, че може да е журналист. С развитието на социалните мрежи и различните платформи, всяка новина е ексклузивна, всичко се случва на момента, а радиата и телевизиите, да не говорим за вестниците, изоставаме. И за много хора става трудно да се ориентират в потока от информация, кое е истина, кое е лъжа и на какви източници да се доверяват.
И когато говорим за фалшиви новини, онлайн пространството е пълно със стотици сайтове, които генерират неистини, а това категорично рефлектира върху облика на цялата професия. Да си спомним за ковид – от вируса, който е изкуствено създаден, до ваксините, които ни чипират или убиват. После дойде войната в Украйна и машината за дезинформация сякаш заработи с още по-високи обороти. Тези публикации имат за цел да създават страх и да подсилват вече съществуващите такива у хората, създава паника, която после е трудно да опровергаеш.
Въпреки всичко това обаче ние сме длъжни да отстояваме истината и да не забравяме, че фактите са свещени. Това се опитвам да предам и на по-младите стажанти и колеги, които идват при нас. Да тренират инстинкта си за истината, да проверяват всяка информация.
Иска ми се повече медии в България да отворят свои fact check бюра. Това със сигурност ще подобри медийната среда и ще има отражение върху нашите зрители, слушатели и читатели.
Известният поет и публицист Калин Донков е ваш дядо. Какво бе неговото влияние върху избора ви на професия? Кои са най-ценните съвети, които ви е давал в професионален, а и житейски план?
Истината е, че дядо има влияние най-вече върху вкуса ми за поезия. Което никак не е малко. Помагали са ми донякъде историите от практиката му на журналист, реални истории за времена, в които не съм имала шанса да работя и съвсем различни от днес. Без интернет, когато да разработиш една история, е отнемало много повече време. Това, което най-силно се е запечатало в мен и което се опитвам да следвам, е да пазя името си чисто и да не изневерявам на фактите, дори това да ми коства загуби.
Човекът, който оформи представите ми за журналистиката е баща ми. Принципите, които ми предаде, за съжаление днес все по-рядко се срещат и винаги ще съм му благодарна, че възпита у мен морал, дисциплина и професионална хигиена, които ме държат будна и ми позволяват да заспивам спокойно. Няма ден, в който да не му споделям или да не се допитвам до него за темите, по които работя. Вече свиквам и с това, че той също се съветва с мен за някои неща (смее се).
Какво обичате да правите в свободното си време, как релаксирате? Имате ли хоби?
Аз съм страстен фен на футбола. Не мога без любимия си „Левски“ и това е фундаментална част от живота ми. От дете ходя по мачове и на стадиона успявам да забравя поне за малко за всичко, което ми тежи. Разтоварвам се, когато ходя пеша. Обожавам да пътувам и с човека до мен обичаме да обикаляме градовете, които посещаваме, пеша, използваме възможно най-малко транспорт. Книгите и музиката, както за повечето хора, са бягство за мен.
Вашето пожелание към читателите на Az-jenata.bg?
Да бъдат будни, да не подминават нередностите и да бъдат активна част от обществото.