Ел Камино: Да обичаш пътя

Идеята за Ел Камино се въртеше в главата ми от повече от 6-7 години, до степен, в която си бях обещала, че когато защитя докторската си степен, ще се „наградя“ с една наистина дълга разходка по прашните пътища до Сантяго де Компостела. Приоритетите ми към онзи момент бяха други и Ел Камино остана за някой прекрасен момент, в който ще имам цялото свободно време на света. Разбира се, не се получи точно както го мислех. Животът в редакцията на Investor.bg и Bloomberg TV Bulgaria ме завъртя с пълна сила.

Винаги съм вярвала, че нещата се случват когато им е времето. Моето Ел Камино се случи пет години, след като станах доктор. Роди се на по бира с братовчедка ми, която се беше прибрала за кратко от Великобритания. Две минути след като една от нас подхвърли невинно „Ел Камино“ в разговора, вече вдигахме наздравица за първото ни съвместно приключение от години.

1 от 13 >

Снимка: Личен архив

Месец и половина по-късно отново си поръчах ледена бира, този път на летището в Порто, докато очаквах Светла да кацне, за да поемем към Сантяго. Бяхме се спрели на крайбрежния португалски маршрут, защото знаехме, че е наистина живописен, минава през Португалия и Испания и не е толкова натоварен, колкото популярния френски маршрут. Оказа се, че изобщо не сме сбъркали.

Много хора поемат по пътя в търсене на отговори, за саморефлексия, за да се отърсят от нещо, или най-простичко да потърсят себе си в една среда, която ти дава пълната свобода да го направиш. Неслучайно по лъчите на Ел Камино вървят толкова много хора, потеглили сами. Тук е моментът да призная, че не заминах на Ел Камино по религиозни причини, нито го считах за физическо изпитание. Заминах с идеята за приключение и за качествено време с безкрайно любим човек.

Подготовката

Да се подготвя за Камино изискваше да купя качествена екипировка – от дрехи за бягане, които съхнат бързо дори и в толкова влажен климат, до хубави туристически обувки, с които да се чувствам удобно през цялото време. Негласното правило гласи, че багажът трябва да е максимум 10% от собственото тегло, за да бъде поносим. Успях да се справя с тази задача и се озовах с раница от малко над 5 килограма. Още преди да сме тръгнали се наложи да разберем какво значи да живеем с абсолютния минимум. Носех 3 тениски, два клина, едни сандали, едни обувки за преход, хавлия, бельо, туристически чорапи, малко козметика и блуза с дълъг ръкав. Да бъдеш на Ел Камино означава да си носиш живота на гърба, буквално.

Тъй като нямахме цял свободен месец, решихме, че ще изминем пътя от Порто до Сантяго де Компостела, който отнема около 12-14 дни. И така, на 1 юни двете със Светла се прегърнахме за „здрасти“ на летището в Порто, без да знаем какво да очакваме от следващите две седмици.

Минимализъм в най-чистия му вид

Едно от най-хубавите неща на Ел Камино е, че те връща към най-простичките неща в живота – да живееш с малко, да хапваш вкусно, но не прекалено, да не оставаш без вода, да се движиш много, да си любопитен и да си отворен за всичко и всеки около теб. В моя случай спокойствието и бягството от ежедневието дойдоха в мига, в който стигнахме до океана в първия ни ден на път. Оттук насетне единствените важни неща в главата ми бяха къде съм в този конкретен момент, има ли къде да спим довечера и къде ще ядем. Абсолютно клише е, но няма по-освобождаващо усещане от това да си „тук и сега“.

За мен Камино не беше особено физическо предизвикателство, отчасти защото бягах редовно, преди да замина. Основното неудобство по пътя беше раницата, която в първите три дни сякаш се запечатваше на раменете ми. След това тялото ми свикна с нея, до степен, в която се шегувахме, че ще си легна с нея, когато се прибера в София, защото вече е част от мен. Така и не стигнах до момент на пълно физическо изтощение. Жегата и 98-процентовата влага бяха налице в някои от дните, но не бяха нещо непреодолимо.

Пътят

Магията на крайбрежния португалски маршрут се крие не само в това, че се преминава през две от любимите ми страни. Истината е, че нямаше разочароващи дни по отношение на маршрута. Почти всеки ден преминавахме покрай океана, през планини, малки и големи градове. Равните крайбрежни части се редуваха с понякога стръмни изкачвания в планината. Ароматът на океана изчезваше, за да навлезем в дебрите на гъсти евкалиптови гори, а след това да завършим деня в малко сгушено селце. Достатъчно беше да следваме жълтите стрелки.

В първата ни вечер след заминаването от Порто се озовахме в малко рибарско място, наречено Вила Ша. Това беше и първото ни потапяне в живота на местните, които се прибираха от риболов и стоварваха мрежите си на брега, докато ние очаквахме огнения залез над океана.

Уви, няма как да разкажа за всяко едно място, което посетихме, но в сърцето ми завинаги ще останат пъстрото градче Виана до Кастело, свободата по бреговете на Анкора, магическите вечерни светлини на А Гарда, великият дъжд, който ни валя на влизане в Байона, веселият ден, който прекарахме в Понтеведра, и още, и още. Успях да запечатам много от любимите си моменти с Huawei P60 Pro, който компанията ми беше предоставила за пътуването. Така имах свободата да правя както изключително ясни нощни кадри, така и снимки в най-светлите части на деня.

Онова, което спазвахме неотменно по целия път до Сантяго, беше да се опитваме максимално да избягваме туристическите заведения, да хапваме скромно и да сме максимално отворени към местните. Последното се случи съвсем естествено. Освен че почти всеки, който ни срещнеше, ни пожелаваше лек път с широка усмивка, нямаше португалец или испанец, който да не се радваше искрено на това, че сме на Ел Камино. Дори езиковата бариера не беше проблем да пием кафе с мила португалска баба, която ни покани да поседим при нея. Говоря за искрената радост на хора, които разбират колко пречистващо преживяване е това.

Голямата любов на Ел Камино: хората

Едно от най-красивите неща на Камино не са гледките, а десетките озарени от спокойствието и красотата хора, които срещахме всеки ден. Нещо, което ни направи впечатление още веднага, беше, че между всички, поели по Ел Камино, няма абсолютно никакви бариери в общуването. Шегувахме се, че сякаш всички сме на един голям лагер и отиваме в базата (Сантяго), за да празнуваме. Буквално всеки заговаря всекиго, или поне се поздравявате с красивото Bon Camiño в Португалия или Buen Camino в Испания.

Пътят беше така добър да ни срещне с невероятни хора. Тук е моментът да споделя за любимата ни полякиня Кинга, с която се срещнахме за първи път в Анкора, но няколко пъти след това се засякохме абсолютно случайно, докато не решихме, че Камино неслучайно ни събира. Така от средата на маршрута компанията ни от две нарасна до три. По пътя има много хора, които поемат сами в началото, но често намират сродни души и достигат Сантяго в компания. Не се оказахме изключение от правилото.

Междувременно срещнахме само една българка – усмихната дама, която правеше второто си Камино. Оказа се, че посетителите от България не са много. За сметка на това германските пилигрими са зад всеки ъгъл.

Моментът, в който разбрахме, че Ел Камино е място, на което да отвориш сърцето си за малките жестове, беше срещата ни с германката Сузане. Заговорихме се покрай объркване в маршрута и в крайна сметка ѝ показахме откъде трябва да продължи. В замяна получихме огромна усмивка и два малки подаръка – малка ръчичка и малка стрелка, които да предадем нататък. Ръката беше символ на това да не спираме да помагаме на хората около нас. Стрелката пък беше знак да продължим да следваме пътя си. Само ден по-късно услугата ни беше върната, а ръката и стрелката преминаха при три весели жени от Колорадо, които побързаха да ни подарят изработени от тях гривни.

Имахме и откровено весели истории с възрастна новозеландка и още по-възрастната ѝ австралийска свекърва, за които Ел Камино беше мечта от десетилетия. Ако има хора, които гребяха с пълни шепи от това преживяване, това бяха те. Въпреки напредналата си възраст, вървяха по 20 километра на ден, а вечерите си прекарваха в шумни компании, пиейки вино до малките часове. Това, че си на 80, не означава, че не можеш да живееш като на 20! Така и не научихме имената им, но вярвам, че са сбъднали мечтата си по най-добрия начин.

Срещнахме и студентката от Киев Анна, за която случващото се в Украйна разбираемо не ѝ даваше спокойствие дори и на Ел Камино. По отношение на хората пътят ни даде толкова много емоции и истории.

Финалът

В емоционален план най-трудният момент на Ел Камино дойде на 7 км преди Сантяго де Компостела, когато, слизайки от планината, пред нас се откри гледка към града и видяхме извисяващата се катедрала. Никога не си бях представяла, че тази толкова красива сграда може да ме върне толкова рязко в реалността и да ми каже, че всичко приключва съвсем скоро. Никоя от трите ни не искаше да стига до целта, ето защо, след като осъзнахме какво ни се случва, поплакахме и продължихме по финалната права.

Обичайно хората се прегръщат щастливи, достигнали просторния площад пред катедралата. Ние пристигнахме почти посърнали. Бяхме готови да поемем веднага в обратната посока към Порто.

На по чаша вино вечерта направихме и кратка равносметка. Пътят беше безкрайно щедър с нас – от силно слънце през бури и проливни дъждове, през объркани пътища до големи пътеки към сърца, хора и места.

В „Жестокото присъствие на времето“ Дженифър Игън пише колко важни са паузите в музиката – как всичко спира, поемаш глътка въздух, а след това емоциите те заливат с цялата музикална мощ на песента. Ел Камино е една от най-красивите и едновременно обезоръжаващи паузи, които човек може да направи в собствената си песен. Няма по-хубаво чувство от това да усетиш тази свобода, заобиколен от добри хора, сред природа и на път. Ако някога сте се колебали дали да отидете на Ел Камино, подарете си ги, защото няма изживяване, сравнимо с това.

Автор: Елена Кирилова

Снимки: Личен архив