„Кайсиево сладко“ – 11 произведения на Нобеловия лауреат Александър Солженицин

Разкази, които настояват за живот – така Нобеловият лауреат Александър Солженицин възприема някои от произведенията си, писани през 90-те години. Част от тях са включени в сборника „Кайсиево сладко“, излязъл преди броени дни с логото на „Лист“. С него издателството отбелязва 105-годишнината от рождението и 15 години от смъртта на писателя, благодарение на когото светът разбира за жестоката действителност в съветските трудово-изправителни лагери.

Единайсетте истории на някогашния оцелял лагерник могат да се случат в една отделно взета страна, но касаят целия свят. В част от тях се оглежда и личната биография на Александър Солженицин, който понякога среща сред съвременниците си Праведника, но по-често се сблъсква с Мерзавеца. Както всички творби на Солженицин, тези разкази са не само предупреждение към човечеството, но и молитва за смазаните от тоталитарната държава души. В „Критични времена“ читателите ще открият по-различен поглед към личността на най-изтъкнатия съветски военачалник от Втората световна война Георгий Жуков. Историята в „Кайсиево сладко“ пък ще ги залее с горчилката на човешката низост.

Солженицин размишлява години наред над възможностите, които предлага жанрът „разказ в две части“. След като през 1990 г. завършва историческия епос „Червеното колело“, той се връща към сюжетите, отлежавали десетилетия.

„Този жанр направо настоява за живот. Виждам няколко подобни типа разкази. Най-простият е с един и същ герой, или двама-трима в двете половини на разказа, но разделени от времето – то може да е малко, но може да са минали и години. (Да, това е очевидна и неподозирана подробност, която се среща в много литературни сюжети.)“, разказва Солженицин в едно интервю.

Новоизлезлият сборник „Кайсиево сладко“ събира точно такива произведения на автора, станал икона на дисидентството в съветската епоха. Най-ранният от тях е „Матрьонината къща“, писан през 1959 г. Освен него селекцията включва и „Дясната ръка“, „Случай на гара Кочетовка“, „Захар Торбата“, „Колко жалко“, „Великденско кръстно шествие“, „Его“, „Критични времена“, „Новата младеж“, „Настенка“ и „Кайсиево сладко“.

Някои от разказите са излизали на български език в превод на Лиляна Минкова и Манол Наков, но повечето, писани след 1994 г., се публикуват за първи път в превод на Боряна Даракчиева.

„Солженицин е предизвикателство не само за превод, но и за читателя. Защото неговите творби настояват не толкова да се обърнем назад и да съдим за хората на миналото, колкото да погледнем в себе си и да се запитаме за бъдещето. Точно затова е труден автор, защото не ни позволява удобна дистанция, а ни изправя пред нашите собствени възможни грехове“, смята Боряна Даракчиева.