Жени в големия град

Саркастично-ироничния скептицизъм на познанието – епизод 2396 – “И богатите ходят боси (през лятото)” (по хуманитарно-хигиенични съображения към населението, пуснат под заглавие “Чорапите стават миризливи след третия ден”)

Да-а-м, проблемът беше сериозен. Хименита напълно осъзнаваше факта. Стоеше на прозореца на малката си стая в уютния пансион на госпожа Долорес и кършеше пръсти в опити за нещо като гоблен.

Прах, жега и не съвсем приятни миризми изпълваха улиците на Каракас. Зле облечени момичета се хихикаха (“кокетно”) зад ъгъла в отчаяни опити да привлекат вниманието на хамалите от магазина на Чико. Между другото, тези яки момчета бяха много на мода – харчеха се като “топли” български мутри в ранно-демократична пост-комунистическа България.

– Хименита Консуела Алехандра Сесилия Кончита Гарсиела Дела Монтего! – пискливият, раздразнителен глас на лелята на Хименита прекъсна размишленията на девойката. – Къде си се дянала, бе момиче?

– Тук съм, лельо Розалия – Хименита отговори с подобаващо почитание на единствената си жива роднина – все пак, тя я беше отгледала от малко Хименинче, приютила я бе, когато родителите й трагично загинаха в пожар на необезопасения строеж, на който работеха като кранисти. (Макар, че Хименита тайно подозираше, че истинските й родители са всъщност наследници на рода Сантиаго и трето поколение аристократи, и бе попаднала в бедно семейство по прищявка на латиноамериканската съдба, поради която нейната зла сестра близначка бе призната за единствено дете.)

Та ...

– Тук съм, лельо Розалия, на прозореца.

– А, ето те къде си, цял следобед те търся, пак ли си се отвяла в мечти – лелята не дочака отговор на този подчертано риторичен въпрос и подхвана обичайната си плеяда – Ох, дете, време ти е вече ... Отказваш да се захванеш със семейния бизнес (бел. авт. леля Розалия тук има предвид краниството), отказваш и да се ожениш, какво ще те правя такава! Инатлива! То това твоето живот ли е, дето го живееш?

Хименита нямаше много време да поразмишлява над “екзистенциалните” си стандарти, защото леля Розалия продължи да изказва притесненията си относно продължаването на рода и традицията:

– Виж другите момичета и взимай пример! Розита и Анхелита вече забременяха за втори път от мъжа на доня Мария. А първите бебета си ги размениха още в болницата по невнимание! Барбарисита едва не се самоуби заради любимия си Хосе, който вече три години ухажва безуспешно щерката на богаташа дон Ернесто. Хорхе пък онзи ден плака под прозореца на Карлита и я моли да го прибере обратно след като проигра семейното наследство на комар... Кога и за тебе ще чувам, че си така влюбена? Това е истинският живот. Кога и на теб ще ти се случват тези неща? Ох, стара съм вече ... ще дочакам ли първото ти дете, чийто баща е неизвестен, защото се е възползвал от младостта и невинността ти? ... Хименита, ти слушаш ли ме въобще?

Леля Розалия изфуча и като пусна две-три проклятия по адрес на магиите, които тегнат над къщата й, помоли се на Девата от Гуаделупе да й даде най-после хепи фин и изхвръкна из стаята.

Хименита остана сама и се загледа в иглата. Това беше проблемът, за който и тя отдавна мислеше. Не можеше и не искаше да се влюбва, не можеше и не искаше това, което искаха всички (от нея). Какво можеше да направи – животът на общността, в която живееше, й изглеждаше така жалък. Жени, които вярват в приказките за сватби и вечни любови – можеше ли тя да е такава? Влюбените мъже пък й изглеждаха толкова жалки, изглупели, тичащи подир някаква фуста, готови да зарежат всичко в името на една безсмислица. Хименита не ги разбираше. Нещо повече, отвращаваха я – хора, които не ценяха достатъчно себе си, това бяха те. Тя искаше деца, може би ... Но не и съпруг. Не си се представяше като любящата, нежна и грациозна доня Незнам-си-коя-си. Понякога й се струваше, че живее в един безкраен сериал с хиляди очакващи погледи, вперени в нея – кога най-после ще направи нещо вълнуващо?

Тя не искаше емоции – харесваше съществуването си, беше си добре, далеч от блянове, мигове на залюбвания, раздели, сватби и самозаблудителни обещания. Когато ходеше до хлебарницата на Гучо, купуваше каквото тя прецени (макар че собственикът все се опитваше да я накара да вземе от мазните му, миризливи мекици), решаваше как да прекара времето си сама, преценяваше кога да се излежава и кога да работи, животът й принадлежеше. Защо да го дели? Какво по-хубаво би могло да го замести? Измислени взаимосвързани емоции? Хм, колко смешно наистина ... И как си вярваха всички.

Хименита пусна телевизора на Канал 5 и се загледа в поредното лъскаво ток-шоу, което разнищваше проблемите на модерните домакини, които не успяваха да угодят на шкембестите си мъже. И както си седеше на фотьойла с недовършен гоблен в скута, Хименита скокна изведнъж, тегли им една майна и замина за Манхатън – в името на “Космополитън”, еманципацията и секса за една нощ!

18.02.08

* * * * * * * * * * *

“Колко тъжно!" беше възклицанието на най-добрата ми приятелка, след като й бях прочела новия си емоционално-нихилистичен разказ. Противно на очакванията ми (или може би точно защото имах някакви очаквания) нейната обичайно нестандартна оценка и мнение намираха явно несъответствие между темата и финала. Защо, аджеба, ми беше да отричам на героинята така жестоко възможността да бъде ползотворна част от малкото си макар и хумористично общество? Защо я обричах на тъжно и самотно съществуване? Толкова ли беше лошо да живееш в собствения си латиносериал, че трябваше да я местя в американска продукция на HBO?

Явно повлияна от “сентенциите” и “приключенията” на момичетата от Сексът и градът, бидейки лудата фенка на сериала (и в последствие на филма, макар той да не оправда съвсем очакванията ми), реших да поема критиката градивно. В тазседмичната статия ще пусна в действие аналитично-философските си наклонности в опит да навляза в една нетолкова позната територия – психиката на днешната жена. Поради невъзможността за пряк достъп до който и да е друг мозък освен моя собствен (което ме оставя само с наблюдения относно мотивацията и амбициите на околните), този опит за самоанализ ще бъде и най-близкото до успех, на което мога да се надявам.

И така, по темата, време е да се замисля коя съм аз, какво очаквам от взаимоотношенията си с противоположния пол и каква роля всъщност играят мъжете в динамичния живот на еманципираната модерна жена?

Шарлът Йорк – за идеализма, Чаровния принц и патриархата

Колко далеч сме склонни да стигнем, за да задържим обекта на желанията си? Да си сменим прическата, навиците, жилището, местоработата, религията? До каква степен сме склонни да направим компромис в името на общото ни бъдеще с “голямата любов”? Отговорите на тези въпроси често предопределят успешността на връзките ни.

Една Шарлът, красива, грижовна и любяща съпруга, макар и леко невротична на моменти (традиционното представяне на Холивуд за модерните жени в опит за стереотипизация и намаляване на “опасното влияние” на женската природа), та Шарлът (без-)спорно олицетворява опитоменото женско начало в патриархалния свят. Нейните мечти са свързани със създаването на здрав дом и отглеждането на семейство. Идвайки от заможен род, тоест, финансово осигурена, на Шарлът не се налага да се тревожи за оцеляването си. Според много учени и изследователи, материалната осигуреност и спокойствие е първата и най-важна предпоставка, даваща възможност за анализ на философски теми и откриване на важни максими и идеали. По-просто казано, когато не се чудиш откъде ще си намериш ядене, имаш време да мислиш за устройството на света и своето място в него (да ме прощава Маркс!). В заключение на дългите размисли, Шарлът установява, че имаме две големи любови и макар Чаровният принц не винаги да е на бял кон и с телосложението на бог Аполон, има смисъл да вярваме в щастливия завършък на нашата собствена приказка. Нещо повече, реализацията на модерната жена не се изразява задължително в еманципация, финансова и емоционална независимост (неща, за които на Шарлът така или иначе не й се налага да воюва). Напротив, Шарлът адвокира различието в мненията и по конкретно представя един доста по-консервативен възглед за отношенията между половете.

Наистина, добре е, че имаме право да избираме. В един свят когато мъжете и жените имат легално равни права, в свят, в който трансгресията на половите различия става все по-ярка и ни безпокои все по-малко, героинята на Шарлът предлага едно алтернативно завръщане към по-традиционни семейни модели. Жената като майка и домакиня е изборът за реализация на Шарлът. И в повечето случаи този избор избягва конфликтните ситуации. (Защото макар да казваме, че сме с равни права и различията между половете все повече се размиват, когато става въпрос за изграждане на семейство, малко мъже са готови на компромис със своя статут на закрилници и продължители на рода.) Не случайно след като се омъжва за Хари, проблемите на Шарлът (с мъжете) като че ли се изпаряват. Докато краткото й съжителство с Трей олицетворява бракът като празна институция, като обвивка и прикритие пред обществото на техните лични проблеми и неврози, Хари идва, за да ни възвърне вярата в семейството като правилно функционираща обществена структура. Шарлът е намерила любовта и е готова да заеме подобаващата й се роля.

Изниква обаче малък проблем. Какво става с жените, които не са готови на компромиси със себе си? Има ли мъже, които са способни да живеят до и да се радват на успехите на силната жена? Какво се случва, ако не си удобната за женене Шарлът?

Фемботът в действие – Миранда Хобс

Както казах, имаме право на избор. И като героинята ми Хименита, не на всички е писано да искат традиционните дом, семейство, деца и гоблен в скута. Без да навлизам в спорове кое по-точно осмисля живота, ще разгледам възможността за реализация извън консервативните разбирания.

Какво се случва, ако си готова да живееш в мъжкия свят и да играеш мъжките игри без да търсиш някакво равноправие? Страда ли личния ти живот от това, че приоритетите ти изключват стандартните разбирания за женственост и майчинство?

Връзката на Миранда и Стийв е доказателство, че фемботите (термин използван наскоро във списание Космополитън, който удобно пасва на темата) застрашават мъжествеността на половинките си. Фемботите са жените, които са върховни професионалисти, знаят как да използват слабостите на опонентите си и как да се абстрахират от собствените си емоции, за да постигнат успех. Как се отразява обаче това на личния им живот? При една от разделите си със Стийв, Миранда заключава: “Късаме, защото съм успяла [жена]?!". Факт е, че мъжете трудно понасят деленето на сила. Факт е, че жените могат и започват да изземат все повече от ролите на мъжете. Факт е, че жените, които го правят, често остават самотни поради отказа си да играят ролята на “беззащитни сърнички” или да правят компромиси с целите си. Иронично или не, фамилията на Миранда е отпратка към един от най-скандалните философи в историята, Томас Хобс. Неговата теория за индивидуализма и войната на интересите добре пасва при описване на взаимоотношенията между силните жени и мъжете. Дали за тях ще има захаросан финал с мъж, който е готов да отстъпи или ги очаква тотална война?

Сексът като оръжие – Саманта Джоунс срещу БГ мутресите

Саманта беше казала, че ако жените правеха достатъчно свирки, щяха да управляват света. Е, в нашите балкански условия често сме свидетели на безкомпромисността и безочието в използването на секс като средство за преуспяване. Но доколко контролират ситуацията мутресите?

Разлика със Саманта е, че макар тя да използва ума и сексапила си, за да постигне целите си в един иначе манипулиран от мъжете свят, в крайна сметка тя успява да запази контрола. Към крайната цел с всички възможни средства? Но не и на цената на собствената ти стойност като индивид.

Саманта е странна симбиоза между Шарлът и Миранда – двете крайности. Саманта не се страхува да е уязвима, но също и да играе ролята на такава, за да постигне това, което иска. Тя самата отрича моногамията, семейните ценности и бракът. Въпреки това намира сигурност и спокойствие в обвързването на съществуването си с мъжете. И докато Миранда отрича трагичността на реалистичния си образ, този на самотната преуспяваща жена, Саманта разбира добре нуждата от партньор и цената, която успеха взема над личния живот. С други думи, Саманта е умекотената Миранда, тази, която е готова да признае зависимостта си от мъжете без да се притеснява, че тази зависимост я компрометира, но и без да изисква хепи енд . Само че не на всеки му се отдава да смекчи амбицията.

Кари Брадшоу в търсене на перфектното несъвършенство

Ах, Кари, Кари, Кари ... Модната икона, прототипът на модерната жена, творецът в търсене на щастието и Мъжа на живота си ... Толкова обвързана с мъжете ... Мъжете като картофки, мъжете като пантофки, мъжете като недостижима цел, мъжете като тузари и готини типове, с които си прекарваме добре. На пръв поглед Кари е най-уравновесената от четирите дами. Все пак, тя разказва историята, тоест, има властта да взема автономни решения. Но под повърхността на еманципирана тридесет и няколко годишна нюйоркчанка се оказва една от най-уязвимите героини. Нейната подчертана женственост, изразена в неспирни шопинг терапии, обсъждане на клюки с момичетата, относителна пасивност в професионално отношение и безспирното й тичане в опит да угоди на мъжете си постепенно отнемат от чара на героинята. Кари е блян, мечтата на всяко момиче, за това каква иска да бъде. И същевременно възможно най-непрепоръчителния модел за подражание. През сериала (а също и във филма) Кари е тази, която постоянно бива “спасявана”: от приятелките си, когато късат с Тузара, Тузара, когато заминава в Париж с руския художник Александр Петровски... Кари прави компромис след компромис със себе си и желанията си до момента, в който няма друг изход/изкупление освен да бъде спасена.

Това ли искаме всъщност? Красивият принц на белия кон, който да дойде и да ни избави от несъвършеното ни съществуване, за да не се налага да потискаме нежната си женска природа, а да се наслаждаваме на безметежно щастие? Не звучи лошо, и все пак ...

Ах, Кари, Кари ... с голямото цвете, красивите обувки за 400 долара, перфектната коса, обичаната, тази, която се вписва навсякъде, парти-момичето, душата на купона, перфектната приятелка и гадже, тази, която родителите на половинката ти биха обожавали ... Кари, Кари ... Тази, която аз никога няма да бъда.

Без съжаление, без перфектности.

* * *

* * * От конкурса Жените, сексът и градът