Да бъдеш просто себе си...

Страхувам се от времето, от хората, от всичко на този свят – от промените и дългите протяжни еднообразни дни, от светлината на слънцето и от това да остана в сянка, от силата на времето и от лудостта на момента, но страхът е слабост, която рядко мога да си позволя... Поредното турско кафе, поредната цигара и мисълта за Него, която не ме оставя да скучая – тя е моя верен спътник, с който пътувам в колата, пия кафе с приятелки или просто се наслаждавам на пролетта . Моята малка слабост се крие в ината ми, който вълнува и заинтригува всеки и ме прави колоритна, цветна. Не ми е нужен Той, за да бъда себе си. Всъщност неговото присъствие ме прави непоносима, изважда на показ моето тъмно аз, а това не ми е необходимо (така се опитвам да убедя себе си). И все пак сутрин се събуждам, хващам с ръка телефона, набирам познатия номер, който знам наизуст и после внезапно се спирам и затварям – имам потребност да чуя гласа му в ухото си, но хубавото на невъзможната любов е несбъдването, а разминеш ли се веднъж с някой връщане назад няма. Не ми се страда, аз вярвам, че всичко хубаво все още предстои и че нещата се случват по най-добрия, за нас начин и все пак една голяма липса гризе душата ми и дълбае дупка, която може да се запълни само с чаша нежност и два три оръфани спомена – бледи, но все пак преживени. Отварям своята галерия, а от стените ме гледат две топли очи, съхранили щастието на едно общо минало...

Тази вечер съм поканила една млада поетеса да представи новата си стихосбирка – всеки има нужда да облагороди душата си в хубава компания. Очаквам няколко весели посетителя, стари познати, любители на хубавите картини и поезия. Днес не е по-различен ден от всички останали, макар да ми се струва по-слънчев. Пак си правим компания с мисълта за Него, аз я виждам как наднича в огледалото зад гърба ми. Искам да бъда господар на себе си и на своите постъпки. Понякога е трудно да си силен и противостоиш на своите желания, но винаги дава резултат. Предпочитам една стара любов без сбъдване да топли леглото ми, една луда мисъл да кара сърцето да бие пред няколко горчиви истини от направени грешки, захвърлени във времето.

Не ни е необходим никой, за да сме щастливи – ние намираме в живота това, което сами влагаме в него, колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-щастливи ще бъдем. Аз ще запазя мисълта в архива със старите снимки и писма, но няма да следвам глас, който не води наникъде, а ще бъда просто себе си.

* * *

* * * От конкурса Жените, сексът и градът