Жени сред вълци

Зейналата паст на градския пейзаж е проточила влагата си от офиса до дома ми и аз се хлъзгам безропотно по безцветната пързалка на злободневието в очакване на принца. Изминавам всеки ден все същия път, с все същите ритуали с тоалета, кафето, забързаните токчета и неспокойния поглед, който облизва познатата диаспора за нещо вълнуващо и непознато. Понякога навличам кожата на Кари, мятам русолявите къдри на въображението си и пришпорвам деня. Друг път се намазвам с невинния чар на Шарлот и подкупващата ми усмивка спъва много забързани силуети. Миранда в мен неспокойно анализира обърканата ми душа, разпъва на кръст плахата ми сетивност и размахва пръст под размазания ми грим, докато силата на Саманта ме превръща в мишена за прегладнели глутници мъже, в очакване някой да им позволи да мечтаят, да ги провокира и сбъдне еротичните им блянове.

Шарлот

“Дали ще се измъкна от капана на този мускурлив следобед. Заклещена съм в тясната килия на делника и гледам със завист свободния полет на първите глухарчета. Очакването ... пълзя на колене и лакти по пътя на надеждата, дори ох, дори си повтарям наум вълшебни мантри и сърцето ми живее извън ритъм. Очакването е болест, при която се опитваш да прочетеш в очите, в жестовете и в знаците наоколо диагнозата си. Но не, няма табели, има само нажежена, наелектризирана, надървена тишина. И аз срещу нея като апостроф, като контрапункт, като сфинкс, онемяла от нерви и без реакция, просто тънката жичка, която ме свързва с живота е глътката въздух. Нали дон Мигел Руис ни учи да й се наслаждаваме всеки ден, за да сме щастливи и заредени с любов. Ето вдишвам, задържам, на пресекулки издишвам. Щастие... обаче набързо претупвам автотренинга и пак впервам очи в телефона.

Очакването... като наказателно постановление . Вдигната ръка нагоре на господаря – не знаеш дали ще замахне или ще погали с нея. И изобщо не се сещаш, че имаш колене да удариш в пода и да се молиш. Вместо това твърдоглава, изтерзана, темерутска тишина.

И аз като криво огледало руша хармонията на покоя. Защото съм рошаво кълбо напрежение, търкулнато в скута на следобеда... дали ще се разплете докрай накъсано от ноктите на вечерта или ще го навие някой и прибере на топло?

Очакването... като еквилибристика в цирка на деня. Ще заслужиш ли аплауси с баланса върху въжето с лъскавите си одежди с пера и пайети или просто ще изсвисти във въздуха падащото ти тяло. Не знам защо сърцето ми не тупти, а тиктака, прозорецът ми е потен, вместо да е око за света, а радиото бучи, вместо да пее. И любовта ми се бави, докато я чакам, тя някъде безгрижно се рее. И душата ми, посивява по- бързо от слепоочията ми. Това е от сивите канцеларски папки, които цял ден ми давят очите.

Очакването... денят прилича на булка с изцапана рокля, поотъпкан и измачкан от нетърпеливи стъпки . А реката изплезила език, обира потните вадички и набъбва с обещания за хармония... Надеждата, толкова неуловимо изтъняваща, като жичката на паяжина едва доловима, а все още нескъсана, свързва настоящето и бъдещето. Не искам да си я въобразявам, затова се правя, че не забелязвам сребърната й струна, трептяща като ресни, спуснати от луната. Толкова нежна и все пак истинска. Нямам спомен за дъха от миналото й, не преговарям вързаните възелчета по изпънатия й гръб, не търся аналогия и не очаквам с алчно нетърпение новата й жилава следа от ламе. Просто знам, че я има някъде в необозримото, някъде някой я люлее в нервни амплитуди, или притихнала, уморена, дишаща на пресекулки се съвзема в тихия ъгъл на битието. И най- хубавото е, че няма нужда да я храниш, за да оздравее ... Тя, надеждата, пътува, прониква в нас, изпълва ни, после си тръгва без предизвестие, гоним я, молим я, търсим я, а не виждаме, че тя ни води с тънкия конец на своята вечност...”

Миранда

“Ужасно е да се чувстваш погълнат... мъглата ме отнема от деня, изтрива ме от света, все едно не съм тук. Или не съм сега, някакво ново измерение в млечна фаза, недорасло едно такова, невтвърдено, неясно. Налапва те и те заключва в алчната си паст, опъва те като арбалет и не ти остава друго, освен да изстреляш стрелите си към стените на сивия й затвор, с надеждата да вдишаш цвят от зейналите пробойни. Колебая се – не разбирам дали съм струна или тетива, зависи от ситуацията и ръката. Днес поне нямам дилема, просто ме няма за другите... Толкова е мъгливо, че губя посока дни наред. Дори свикнах да се възприемам дъвкана, изплюта. Ако денят се огъне нещо, ако се намачка, мъглата го изглажда и заприличва на всички предишни и бъдещи . Не знам до кога ще мога да понасям тази ватирана безбрежност, в която потъва градът и нагълтва хора, улици, пулсиращи светлинки превръща в пунктири, следвам ги плахо... няма очи, няма усмивки, няма ме и мен в този ден, заличена и обезличена. Ааааааааа, няма мотивация да прогледнеш,, кой ти гарантира, че ще ти хареса визуализацията на злободневието. Да прегърнем мъглата, ватирана и удобна като убежище в тиклавия кекс на делника... Питам се колко ли трябва да си обсебен от самосъжалението си, толкова да си отдаден на себеобичането, че да не забелязваш есоесите на най- близките ти хора, които подават недвусмислени сигнали като светофар на кръстовище. Защо закърняват сетивата от собствената болка, къде се крие емпатията и защо отдаването е толкова по- трудно от приемането. Пулсирам с най- силните си индикации, а сякаш някои са слепи и глухи... може би аз трябва да избърша собствените си очаквания и надежди от дъската на дневното меню. Бръс, бръсвам я...”

Саманта

“Днес в главата ми проблесна гениалната сентенция “Забранена за обичане”. Колкото по- невъзможно е едно чувство, толкова по- упорито си иска пространството из лабиринтите на емоционалната ни палитра. Забранено за докосване, за вдишване, за вълнуване, за мотивиране на сетивата, за любене. Като опасна зона, като отрова! Какво ще кажеш да те облъча малко с опасната си радиация, може пък да ти подейства антистресово или да те разтърси като шокова палка и да намериш себе си в мъглявите хоризонти на бъдещето. Кой е измислил оковите на чувствата. Хайде, зазидай емоциите си, забрани си да се насълзяваш, когато морето близне обувката ти, когато луната надникне зад ватираната нощница на облака, когато гласът ми прелее към теб, когато онова което... те сграбчи за гърлото. Обичаме с цялата си отрова и отговорност, ненаситнопълноценновълнуващожадно и още там каквото се сетиш да закачиш на автовоза на емоциите. Като забранения плод в едемската градина...

Любими, сссссссссс, иссссссссссссскашшшшш ли малко ябълкаааааааааааааххххххххххх?

Скъсах струна... Няма хармония в песента ми и най- жизнерадостните звуци липсват в горните октави на емоционалния диапазон. Защо ми се случва непрекъснато да лишавам от хармонична съзерцателност моя свят, моя ден, защо не мога да се науча на кротка сетивност. Как го постига мъжкият мозък това да гледа, анализира и примирено да се отдава на заключения. Трептя, трептя, опъната и звъняща, докато небрежна ръка ме прокъса. Един приятел ми каза, че имаме само две гласни струни. Да, и аз имам две, отговорих – в положителна и отрицателна октава. Познай коя се скъса, дзъъъъъъъъъъннннннннн, изсвистя като камшик в залеза на предишния ден. И сега съм с одрипяла радост. Мъдростта не ме прави щастлива, не съм лишена напълно от надежда, нито очаквам другите да ме развълнуват, не търся невъзможни посоки, но не ми стига ролята на адреналинова инжекция по време на скука. Искам пълноценно общуване на всички нива. Равностойно партньорство, не забързан секс или захаросани умотворения. Искам като протегна пръсти през решетките да докосна някой, нещо... неуловимо, незримо и духовно, не просто набъбнала мъжественост. Не ми се флиртува, такава посредственост е отчайваща. Хлопвам си пак черупката и ще си зимувам в себе си...”

Кари

“Пропукана съм цялата, като жадна за дъжд земя... Нямам избор, ще чакам влагата да оплоди завехналите неврони на плътта. Или пепелта на сушата да ме изрони до прашинка, да ме изтрие от кожата на земята. Нетърпимо е да си безсилен срещу примиреността на вкаменелостите, които вкоравяват сетивата си край теб. Заприличвам ли на тях, в черупчестата си обвивка, забучена в ландшафта на земното летоброене? Искам да преодолея латентното си съществуване, да изкрещя на пустинята, че още съм жива за слънцето, че още съм вперила очи в луната, че още съм годна за оплождане на сетивата, че още мога да давам топлината на пулсиращото си тяло, да отнемам и дарявам болка, защото болката и любовта са тези, които доказват нашата жизненост. Умирам ли безропотно в настръхналата си от ужас кожа? Ще стана вкаменелост? Кой знае дали археолози ще изчегъртат след векове хитиновата ми капсула ? Кой знае дали още ще има живот на тази вкочанена от липсата на любов планета?

Може би се е заселила душата с някакви форми, мърдат, гъделичкат ме, нещо пропуква в мен, нещо е живо, без да мисля, без да анализирам, оставям се на усещането, че не съм сама. Дишам пресъхнало, като последните часове на луната, преди да попие отново тъгата на земята и да набъбне любопитното й чело, изпълнено със злободневните ни кахъри. Пресъхнал кайнак съм край пътя, спират се жадни, впили очи с надежда, заровили нетърпеливи пръсти в гърлото ми, търсят да ги утоля. Но аз съм безплодна и уродливо съхна в безпаметния жабуняк на спомена. Оттам изскачат чехълчета и амеби, попови лъжички и лъскави жабешки арии, които ми пропукват душата. Не искам да слушам, не искам да говоря, искам сън и безвремие, което да ме отнесе далеч напред и нагоре, стига кал по устните ми, стига тиня под ноктите, стига ме е давило земното тресавище. Искам ръката, която да ме пренесе отвъд ДНЕС и отвъд СЕГА, душата, която да ме припознае и, с която да търсим пътеки. Страхът е сковал сетивата, зазидал е душата на дъното, в тъмното сляпа и глуха диша, нефелна и надупчена, саката и непогалена. Чака, спотаена, дали помни идентичния си фокус, дали знае кой обича и дали има мечта в утробата й. Ще издържа, ще пея химни за морето наум, за да не объркам прилива. Ще бъда няма сирена, сигналите ми ще бъдат сакрални и неуловими за заключените порти на сърцето. Тихо е, отчайващо тихо, само плисък на отрова в чаша кристална, пия за моето мъртво царство, за моята тъжна блокада отпивам. Мъртва съм – пия отрова, вместо да вдишвам дъха ти в отмала. Ще възкръсна ли?

Страх ме е, че и теб те е страх!”

* * *

* * * От конкурса Жените, сексът и градът