„От върха на перото“ от Ивинела Самуилова

Ивинела Самуилова е един от най-популярните и обичани съвременни български автори. Всяка една от книгите ѝ е отличена с най-важната от всички награди – любовта и признанието на читателите. От дебютния ѝ роман „Животът може да е чудо“ до последния – „От върха на перото“, авторката утвърждава веруюто си, че човек няма нужда от поучения, а от вдъхновение за живота.

По думите на читателите ѝ, творбите на Ивинела Самуилова носят светлина и просвещават, даряват утеха и надежда, събуждат радост и въодушевление.

Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в град Севлиево. Завършила е езикова гимназия с испански и английски език и има магистърска степен по богословие.

Освен като писател, през последните години богословката с талантливо перо се наложи и като преводач от испански и английски език. Сред емблематичните ѝ преводи са романи от съвременната испанска писателка Мамен Санчес и класики от Джейн Остин.

За книгата

„За да разберем истинската природа на човека, трябва да разберем светците.“ – Габриел Марсел

Наистина ли човек се приспособява към пошлото толкова лесно, че да изгуби интерес към съвършенството, за което е призван от Твореца си? Как езикът ни е свързан със светостта и красотата? И как откликът на красивото може да възстанови радостта от живота и да върне в него светлината? Това са някои от въпросите, които тази книга поставя.

Определяна от читатели като автор със самобитен стил, който пише за важните неща умно и леко, в романа „От върха на перото“ Ивинела Самуилова ни отвежда до най-дълбокия източник на личната ни и национална жизнеспособност. Освен че отправя вдъхновяващо послание, тази книга напомня деликатно за отговорността ни към нашите деца.

За да се разтуши от мрачните си мисли, породени от злободневието, познатата на читателите от „Бабо, разкажи ми спомен“ и „Тъй рече баба Ега“ главната героиня посещава любимия си Търновград. Целта ѝ е да разгледа стенописите в Арбанашките църкви заради материал за светостта, върху който работи. Но когато случайно попада на обява за уроци по калиграфия, тя решава да пооправи и почерка си. Срещата ѝ с възрастния калиграф Владимир обаче се оказва начало на неподозирано по своята дълбочина духовно пътешествие. Краснописанието не само ще възроди душата ѝ, но и ще я отведе при тайната на старобългарската книга. 

Старата столица е подготвила още изненади за младата богословка и тя е въвлечена в училищна организация за честването на 24 май. Поканата на директора г-н Болярски да участва в обсъждането на открит урок за стила „плетение словес“ на Търновската книжовна школа я превръща в съучастник на идеята му да въведе в учебния процес принципа „по лепоте“, използван от старите книжовници. Ентусиазмът на физика Болярски и необичайният му подход да преподава удивление са заразителни и двамата бързо намират общ език. И става ясно, че физиката и метафизиката са една и съща страна на битието, в което е настанен човекът, копнеещ да осмисли земния си живот, да го извая красиво, да го изпълни с добро и радост.

Очаквайте на 17 октомври!

Откъс

Стигам Велико Търново „по разписание“ и откривам адреса съвсем лесно – стара градска къща на високото в централната част, над факултета по изобразително изкуство. Като по чудо намирам свободно за паркиране място почти пред къщата и докато изчаквам в колата няколко минути, за да не подранявам, забелязвам надпис, надраскан с черен спрей върху стената на очевидно изоставен строеж малко по-нататък: „Да си добре приспособен към болно общество не е признак на добро здраве“. Трудно за оспорване твърдение, мисля си. В четиринадесет часа без пет минути излизам от колата и като заставам пред входната врата с номер 71, натискам звънеца. Струва ми се, че чакам цяла вечност, и тъкмо се каня да позвъня повторно, когато отвътре дочувам шум от стъпки и след миг вратата се отваря. Очаквала съм да видя мъж и затова се изненадвам, когато на прага се появява жена. Не е първа младост, може би на около седемдесет години, облечена семпло, но елегатно, и с прибрана в кок светлоруса коса. Във вида, осанката и  излъчването ѝ има някаква благородна, сдържана изисканост, която много точно покрива представата ми за истинска дама.

– Вие трябва да сте новата ученичка на Владимир – произнася дамата любезно и със сърдечна усмивка.

Опитвам се да потисна усещането за собствената си недодяланост и да отвърна подобаващо на фината ѝ приветливост, а тя, като ме кани с красив жест да вляза, добавя:

– Извинете, че ви накарахме да чакате, но вече сме малко трудноподвижни. Аз съм Лидия, съпругата. Заповядайте.

Госпожата ме въвежда в антрето, а оттам ме повежда по коридор. Тъй като вървим полека, имам възможност да се огледам. Още в антрето ми прави впечатление обстановката – може би малко поовехтяла, но излъчваща едновременно изящество и простота – комбинация, за която ми хрумва определението „аристократична аскеза“. Вероятно защото в нея няма нищо от натруфения до кичозност показен разкош на разни новобогаташи с претенции на аристократи.

Усещането ми за съвсем различна, духовна аристократичност на обитателите на този дом се затвърждава, когато Лидия ме въвежда в кабинета на съпруга си и се оказвам лице в лице с мъжа, чиито вежливи обноски толкова са ме впечатлили по телефона преди няколко часа. Той е на приблизително същата възраст като съпругата си, строен и скромно, но спретнато облечен, с напълно бяла коса и добре оформена, също съвсем бяла брада и с очила.

– Владо, тази красива млада дама е новата ти ученичка – представя ме мило жената.

Господинът вдига глава и веднага става от писалището си – истинско старинно писалище от масивна дървесина с надградена библиотека – и като идва до мен и ми подава ръка, изрича приветливо:

– Драго ми е да се срещнем на живо.

– Благодаря, че откликнахте така незабавно на молбата ми – отвръщам, като се опитвам да се държа на ниво и да прикрия стеснението си с усмивка.

Докато произнасям тези думи, забелязвам, че мъжът сякаш се взира в очите ми – не настойчиво, но като че ли се опитва да зърне нещо там, без да се натрапва.

– Аз благодаря за проявения интерес – отвръща и като посочва с ръка към кръглата – също старинна и от масивно дърво маса в средата на стаята, ме приканва да седна: - Заповядайте.

Докато се настанявам, успявам бегло да огледам кабинета на калиграфа. Обзавеждането сякаш напълно подхожда на заниманието на обитателя си с хармоничната комбинация от прави и заоблени линии на мебелите, симетрията в подредбата и изящните, но сдържани и съвсем на мястото си акценти.

– Е, аз ще ви оставя да работите на спокойствие – казва Лидия, но преди да излезе от стаята, се обръща към мен: - Бихте ли желали чаша чай или лимонада?

Чудя се дали по-благоприлично е да откажа, или да приема, тъй като не съм жадна, но домакинът слага край на колебанието ми с думите:

– Препоръчвам ви да опитате лимонадата. Специалитет е на съпругата ми и е божествена.

– В такъв случай с удоволствие ще я пробвам. Благодаря ви, Лидия – отвръщам и с известна ирония си казвам, че от толкова старание да се държа любезно след двата часа в тази среда кръвта ми може да е посиняла.

Явно примитивността е станала наистина повсеместна тоналност на общуването, щом толкова ме впечатлява „културното“ държание.

Когато оставаме сами, възрастният калиграф се обръща към мен с въпроса:

– Мога ли да узная какъв е вашият мотив да се занимавате с калиграфия?

Така зададен, въпросът му малко ме стъписва. Запитвам се дали не съм създала у човека погрешно впечатление или очакване.

– Не съм сигурна дали искам да се занимавам с калиграфия – решавам да бъда искрена. - Забелязах, че почеркът ми напоследък е станал по-грозен от обичайното и дори аз самата се затруднявам да го разчитам. Затова, когато тази сутрин видях обявата, си помислих, че някой и друг урок може да ми бъде от полза да пооправя краснописа си.

– Това, само да подобрите краснописа си, също е възможност – отвръща господинът, но след миг добавя нещо, с което ме изненадва: - Струва ми се обаче, че причината да се обадите е по-дълбока.

Констатацията му ме кара да се размърдам на стола. Не знам какво да отговоря и само се усмихвам с неудобството на човек, хванат натясно. Той веднага долавя притеснението ми.

– Простете, ако греша или съм си позволил твърде много. Мога ли да ви помоля да напишете нещо – сменя темата и като взема лист хартия от купчинка на масата до него, както и химикал от моливника отстрани, ги поставя пред мен.

– Какво да напиша? - питам.

Чувствам се неловко.

– Няма значение. Каквото ви дойде първо на ума. Нещо кратко.

Сещам се за надписа, който съм видяла преди малко отвън, и изписвам: „Да си добре приспособен към болно общество не е признак на добро здраве“.  Усещам, че неволно се старая да пиша по-красиво, отколкото когато драскам в тетрадката си у дома, макар че ефектът от това старание не е особено голям. Подавам листа на калиграфа, а той само го поглежда, кимва и ми го връща. Почти обидно е колко малко внимание му отделя.

– Благодаря ви. А може ли сега аз да ви продиктувам нещо, което да запишете? - пита и когато кимвам, добавя: - Вие сте богослов, нали правилно съм разбрал?

Отново мълчаливо кимвам.

– Добре. Нека тогава да запишем следното… - казва и започва да диктува.

Не довършва обаче, понеже вижда, че няма нужда. Знам прекрасно този стих. От Псалтира е и е един от любимите ми: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за тебе“.

Вдигам поглед, за да проверя дали това, което съм написала, е достатъчно, и забелязвам, че ме гледа внимателно. Понечвам да му подам пак листа, но той ме възпира с жест и казва:

– Добих представа, а вие сигурно и сама забелязвате разликата.

В този момент влиза Лидия и деликатно, за да не ни прекъсва, само оставя по чаша лимонада пред всеки от двама ни и излиза. Появата ѝ не може да е по-своевременна. Не знам защо се чувствам толкова смутена, но отпивам няколко глътки от течността, внезапно ожадняла повече, отколкото кошутата от псалома на цар Давид.

– Харесва ли ви? - пита господинът и понеже поглеждам към листа си, уточнява: - Лимонадата.

– О! Чудесна е! Наистина е божествена! - отвръщам припряно, укорявайки се за нетактичността си.

– Радвам се, че не съм ви подвел – отвръща той с усмивка, а после добавя сериозно: - Що се отнася до почерка, аз го наричам ключ към душата на човека. Няма да е пресилено, ако кажем, че върха на перото разкрива тайните на душата. Но чрез калиграфията човек не само може да усъвършенства и да подобри писмото си, но самото писмо влияе върху неговия характер и променя личността му.

Думите му ми напомнят какво ми е казала по-рано днес баба.

– Автентичният ръкопис разказва за човека – продължава калиграфът.  - Сега ще ви покажа – казва и като се изправя, отива до библиотеката на писалището и взема от първата лавица книга. Отваря я сякаш напосоки и когато отново сяда до масата, обръща книгата към мен и ми показва: - Ето, погледнете! Това са факсимилета от автографи на хора, за които сигурно сте чували, понеже са известни исторически личности от деветнадесети век. Вижте каква жива памет носят ръкописите за тези хора – разгръща една след друга страниците мъжът, - за техните мисли и действия, за състоянието на душата им в момента, когато са писали. Забележете колко различни по пластичност са тези почерци: от спокойно течащи линии до направо хулиганско отношение към листа. Но по онова време думата и буквата са живели неразделно, следвайки интонацията на речта, а ритъмът на почерка е предавал динамиката на вътрешния живот у живия човек – казва и като оставя разтворената книга пред мен, добавя: - Сега хората не смеят да пишат на ръка, а скоро сигурно няма и да могат. Прогресът прави човека все по-несвободен, все по-безжизнен вътрешно и все по-мълчалив за важните неща.

И аз съм мълчалива, понеже нямам какво да кажа в момента, и затова неловко продължавам да разлиствам книгата пред мен.

– Не е ли парадоксално, че във време, в което човешката свобода е поставена на пиедестал, човек става все по-несвободен? - задава сега риторичен въпрос мъжът. - Затова на калиграфията може да се гледа като на дейност аскеза: тоест духовна практика, чието редовно упражняване освобождава човек вътрешно от робуването на света, разчиства вътрешното пространство, за да се превърне душата, при редовни грижи, в градина, в която винаги можеш да намериш покой и красота, радост и мир. Ръката, която се старае да пише красиво, изкоренява плевелите, облагородява почвата, засажда цветя и полезни растения, създава хармония и красота, дисциплинира тялото и ума…

• Обем: 208 стр.
• Корична цена 17,95 лв. (меки корици)
• ISBN: 978-954-26-2299-4  (мека)
• цена 21,95 лв. (твърди корици)                                                          
• ISBN: 978-954-26-2320-5  (твърда)
• Издателска къща „Хермес“ ООД