„Стряха“ от Христо Добротинов

За книгата

Романът е разказ за поколението, преживяло два исторически разлома: единия – чрез съдбата на предците си, втория – чрез собствения си живот. Място на повествованието – както и в предишния роман на Добротинов „Светулките ще ти покажат пътя“ – отново е Търново. А монументът със скръбната фигура на Майка България в центъра на града олицетворява основните теми в романа – паметта и Родината. 

Детството на главния герой Х. е вплетено в очарованието на приказките на Ангел Каралийчев. Писателят го орисва още със самото му раждане. Тази невидима връзка предопределя целия живот на Х. – любови, кариера, мечти. И когато трябва да направи избор, негов подсъзнателен ориентир е томчето „Приказен свят“ на големия писател.

Добротинов отново доказва своето майсторство да излага идеите си по деликатен начин и да постига силни внушения. 

Очаквайте на 14 ноември 2023 г.

За автора

Христо Добротинов е роден на 8 май 1952 г. във Велико Търново. По образование е юрист. Публикувал е книгите: „Погребението на капитанската шапка“ („Народна младеж“, 1976), получила Национална награда „Южна пролет“ за първа книга, „Отвъд снега“ („Български писател“, 1981), „Спомен за курорта“ („Български писател“, 1985), „Бракове в София“ („Български писател“, 1988), „Игра на конспиратори„ („Христо Г. Данов“, 1989), „ В търсене на холивудския прислужник“ („Хермес“, 2019), получила годишната награда за проза за 2020 г. на Съюза на българските писатели. Разкази на Добротинов са превеждани на руски, полски, немски и турски език.

За романа „Светулките ще ти покажат пътя“ получи Национална награда „Христо Г. Данов“ 2022 година.

Христо Добротинов е член на Съюза на българските писатели  и на българския ПЕН-център.

„Надявам се „Стряха“ да получи добър отклик и да се чете от широка аудитория. Писах я, както всички книги досега, с увлечение.“

Интервю с Христо Добротинов

Г-н Добротинов, в средата на ноември излиза новият ви роман – „Стряха. Приказката като живот“. Какви са основните теми и проблеми, които намират художествена реализация в него?

Най-напред искам да изразя благодарността си към издателство „Хермес“ за доверието да издаде „Стряха“. Не съм от пишещите, които предварително обмислят какви проблеми да поставят в книгите си и какви рецепти да предложат за тяхното решаване. Аз просто разказвам истории и се старая да увлека. Ако тези две условия са спазени, то читателят сам ще направи своите изводи. Но най-общо: в „Стряха“ е показан животът на едно поколение – моето. На преден план излиза паметта – като философия за значението на миналото и като преобразяваща сила за бъдещето. Възниква и въпросът доколко в разбирането за малката Родина – дом, семейство, дълг – се крие ключът към възприемането на големия свят. Не на последно място „Стряха“ е израз на почит към всичко – призвание, творчество, живот, – което е свързано с най-големия според мен български писател – Ангел Каралийчев.

Ангел Каралийчев и неговото творчество са неизменна част от сюжета. Каква според вас е ролята на приказките за запазване на родовата памет?

Приказките не само запазват народната памет, но възпитават, носят духа на доброто. Те могат да променят света, стига техните ценности да станат част от нас и да определят нашите постъпки. Това съм се опитал да покажа с образа на главния герой в „Стряха“ – Х., чието детство е вплетено в магията на приказките на Ангел Каралийчев, а писателят го орисва още със самото му раждане. Не съм дал име на героя, защото вярвам, че на негово място може да бъде всеки един от нас. Пресичането на „Приказния свят“ на Ангел Каралийчев със съдбата на главния герой в повествованието не е случайно. Вярвам, че това ще бъде очаквана и задължителна среща и за бъдещите поколения. Поетът Фурнаджиев  смята, че Ангел Каралийчев ще бъде четен, докато има българска земя и български език.

Изграждате плътни и запомнящи се образи. Как се променят те в контекста на обществено-политическия живот в България, който в романовото време обхваща периода от Първата световна война до наши дни?

Главният герой Х. е адвокат и се изправя пред дилемата за разликата между справедливостта, морала и закона. Този избор предполага и по-ярък образ. А иначе: съществува повторяемост в човешкото поведение, особено в гранични периоди, само амплитудите са по-големи – по-усърдно е нагаждането (виждаме го и сега), по-жестоки са предателствата, по-тъжно е съжалението за пропуснатата любов, това ни показва историята. Всеки определя живота си така, както го разбира, и в този извод няма упрек.

Част от действието в книгата, подобно на предишния ви роман – „Светулките ще ти покажат пътя“, се развива във Велико Търново. Кое ви привлича толкова много в старопрестолната столица?

В „Стряха“ Търново присъства дотолкова, доколкото част от историята се развива около отливането на короната на емблематичния за града паметник на Майка България. Вече споменах, че „Стряха“ е повествование за моето поколение, а и не може да бъде иначе: хоризонтът на един пишещ е най-достоверен, когато покрива собствения му живот и разказите на неговите родители – тогава историята е жизнена и звучи достоверно, а цветовете са ярки и запомнящи се.

Предишният ви роман – „Светулките ще ти покажат пътя“, спечели Национална литературна награда „Христо Г. Данов“ за 2022 година. Това голямо признание явно е подействало като стимул, но е и отговорност. Кое надделя при писането на новата книга?

Националната награда „Христо Г. Данов“ е голяма чест за всеки пишещ, но далеч по-важно от наградите е читателското внимание. Благодарен съм за положителните отзиви за „Светулките…“. Надявам се „Стряха“ също така да получи добър отклик и да се чете от широка аудитория. Писах я, както всички книги досега, с увлечение.

Откъс

1993 

Х. трябваше да отиде в районното управление. Бяха задържали някакъв хлапак и родителите му дотърчаха в кантората. Нищо не налагаше бързане и Х. тръгна пеша през парка. Дърветата се раззеленяваха, но все още личаха тежките стъпки на зимата – черните клони, сивите пролуки, в които беше напластена мъгла. В един такъв неясен прозорец Х. видя пейката. Беше дръпната малко по-навътре от алеята, сякаш за да се скрие от чуждо любопитство. Напред стърчаха само ръждясващите крачета, стъпили във влажната пръст. А между клоните, като в старовремска снимка, обрамчени от напъпващата зеленина, бяха замръзнали две фигури. Неподвижни, сякаш разчитащи бъдеща вест, те приличаха на восъчни манекени. Взорът на мъжа беше разсеян и скучаещ, докато очите на жената излъчваха решителност. Точката, в която се бяха вторачили, вероятно беше закована високо в пространството, защото и двамата бяха вдигнали глави. Ръката на мъжа беше положена кротко на бедрото на жената – знак, показващ или случайна небрежност, или отдавнашна близост. Изведнъж жената направи рязко движение – може би предчувстваше опасност, и срещна безпомощната усмивка на Х. Взаимната изненада трая само миг, макар той да им се стори прекалено дълъг. Изразът на жената се сменяше бързо – като вълни налитаха смущение, уплаха, каквато изпитват хванатите джебчии, нервно отърсване – какво толкова е станало, докато най-накрая на лицето ѝ замръзна гняв – заради глупавото появяване на мъжа ѝ в парка, заради случайното преплитане на погледи, най-сетне – заради налагащото се по-късно обяснение.

Мигът отлетя. Х. продължи по алеята.

Режисьорът също се раздвижи – пролетна муха кръжеше около носа му.

– Какво има? – попита лениво той, усещайки напрегнатост във Василена, ала не отмести длан от бедрото ѝ.

Защо се насочи към театъра, Х. не знаеше. Следобедът залязваше. Гардеробиерката идваше от другата страна на улицата – на същото разстояние от служебния вход, на което се намираше и Х. При равен ход щяха да се срещнат до рампата за декорите. Така и стана.

– Почакайте – каза гардеробиерката.

Х. се досети, че всичко е било изписано на лицето му – и усещането за стара снимка, и запечатаният гневен поглед на Василена, и тъпото разкарване по стаите в участъка, докато намери началника – хашлакът беше пуснат – на излизане даже не каза довиждане, не се извини, само изрева: „Аз ще ви науча“, и хукна по улицата. Гардеробиерката се върна бързо.

– Смених си дежурството – каза, и двамата тръгнаха бързо, без подканяне, без излишни думи, сякаш измъкването беше единственото смислено нещо, което можеха да направят.

Вървяха дълго, без да нагласят такта на стъпките си. Любовта беше бавна и нежна, беше няма и без хоризонт – мека пелена, която обгръщаше като забрава стаята – Х. даже не се и запита къде се намира, не беше следил пътя, само запомни старата дървена спалня със страшна рисунка на горната табла – светец, вероятно свети Георги, който пробождаше с копие рахитичен змей. Всичко беше безмълвно – отвъд времето. И чак на излизане, малко преди да се разделят, гардеробиерката каза:

– Знам всичко за вас. Стига да искате, можете да ми помогнете.

– За какво? – попита Х.

• Обем: 176 стр.
• Корична цена: 15,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2300–7
• Издателска къща „Хермес“ ООД