„Неочаквано“ – Ви Кийланд

„Изобщо не одобрявам щурото пътуване, на което е поела баба ми. Скокове от самолет, плуване с акули... казах ѝ, че не е никак добра идея. Сигурно затова ме блокира – мен, собствения ѝ внук! Сега единственият начин да се свържа с нея е чрез спътничката ѝ, Еленор.

Опитвам да убедя Еленор да спрат с тази лудост, но тя веднага ме поставя на мястото ми... и така започваме да си пишем, макар и само да се дразним един друг.

Когато разбрах за новия им безумен план, веднага отлетях натам. В бара неочаквано срещнах прелестната Нора, с която щяхме да си изкараме една чудесна нощ без обвързване... ако не ѝ бях вързал тенекия.

Не мислех, че ще я видя повече... до сутринта, когато се запознах с дразнещата Еленор, накратко Нора. Как бях решил, че Еленор е старица, а вместо това се оказа млада, невероятно красива и неможеща да ме понася?! Но няма да се откажа толкова лесно от плана си да ги придружа... и да пленя сърцето ѝ“.

Романите на Ви Кийланд са преведени на 27 езика, от тях са продадени милиони копия и достигат челни места в повече от хиляда класации. Преди да се отдаде на писането, Ви Кийланд е била адвокат и е специализирала в областта на данъчното право.

Откъс

– Това не може да е истина... – промърморих и се обърнах да изкрещя през рамо. – О, и благодаря, че ми остави сметката!

Барманът се приближи.

– Всичко ли е наред, госпожо?

– Да – въздъхнах аз. – Човекът, с когото се запознах в Тиндър, не се оказа такъв, какъвто очаквах.

Дълбок глас се чу от другия край на бара:

– Каква изненада. Може би просто трябва да опиташ да потърсиш на малко по-уважавано място...

Присвих очи към него.

– Моля?

Мъжът завъртя леда в чашата си, без да вдига очи.

– Какъв беше проблемът? Не изглеждаше толкова добре, колкото на снимката? Дай му шанс. Вие, жените, сте кралиците на прикриването. Бог ни е свидетел – лягаме си с някоя с дълга коса, страхотен тен и пухкави устни, а на сутринта се събуждаме и едва я разпознаваме заради целия грим, екстеншъни и онези гадости за увеличаване на устните, които използвате.

Сериозно?

– Може би, ако не беше толкова груб и гледаше човека, с когото разговаряш, щеше да забележиш, че нямам екстеншъни, нося много малко грим и съм естествено пухкава на правилните места.

Това сякаш привлече вниманието му. Вдигна глава и бързо плъзна поглед по лицето ми, преди очите му да се впият в деколтето ми. Това ми позволи да го огледам добре за първи път. Лицето, от което идваше това отношение, определено не изглеждаше така, както очаквах. Въз основа на това колко отбранителен беше относно незадоволителния външен вид на човека, с когото се бях срещнала, предположих, че има известен опит с разочароващи жени. Той обаче определено не разочароваше. Беше по-млад, отколкото загатваше мърморещият му глас; с тъмнокестенява коса, която можеше малко да подстриже. И все пак с удоволствие бих прокарала пръсти през нея, ако той беше мъжът от Тиндър, с когото имах среща. Имаше здрава, мъжествена челюст с леко набола брада, римски нос, загоряла кожа и тюркоазени очи с най-гъстите черни мигли, които някога бях виждала.

Жалко че беше гадняр.

Когато очите му най-накрая срещнаха моите, повдигнах вежда:

– Кой от двама ни е повърхностният?

Устната му потрепна.

– Не съм казал, че не ценя красивите неща. Казах само, че трябва да му дадеш шанс.

– Не че е твоя работа – поклатих глава аз, – но причината за разочарованието ми е, че имаше следа от халка на пръста. Вероятно я беше свалил две секунди преди да влезе. Нищо общо с това как изглежда.

– Тогава се извинявам. – Той махна към бармана. – Следващото питие е от мен.

Посочих към наполовина пълната чаша със скъп скоч, която мъжът от Тиндър беше оставил, но не и пари за нея.

– Какво ще кажеш това да е от теб?

Той се засмя.

– Съгласен.

Отпих от виното си, но все още бях ядосана на негодника, с когото изгубих три дни в разговори. Накрая извиках към господин Поведение:

– Ей, ти какво използваш?

– Моля?

– Приложение за запознанства? Каза, че трябва да използвам малко по-уважавано приложение.

– А – присви рамене той, – не използвам приложения.

– Женен?

– Не.

– Гадже?

– Не.

– Тогава какво... обикаляш супермаркета и се преструваш, че пазаруваш ли?

– Нещо такова – подсмихна се той. – Ти в Тиндър ли ги намираш обикновено?

– Зависи какво търся.

– И какво търсеше тази вечер?

Замислих се по въпроса. Нека бъда честна, намерих онзи тип в Тиндър преди три дни и се срещнахме в бара в лобито на хотела ми. Мисля, че беше ясно какво очаквахме и двамата да се случи, но не беше заради секса – поне не за мен.

– Да забравя – отговорих аз.

Маската му на превъзходство се стопи, е, поне мъничко. Тогава телефонът му иззвъня и той отговори:

– Кажи им, че ще се присъединя след пет минути. – Трябва да се кача в стаята си, където са проспектът и бележките ми. – Не каза нищо повече, преди да затвори и да вдигне брадичка към бармана. – Трябва да тръгвам. Може ли да пишете сметката на стаята ми?

Барманът кимна.

– Разбира се.

– Стая 212. – Арогантният мъж бръкна в джоба си и извади пачка пари. Хвърли няколко банкноти на бара и ми кимна. – Моля, добавете и нейната сметка за вечерта.

– Дадено.

Вдигнах чашата с вино.

– Жалко че трябва да си тръгваш. Може би все пак не си такъв гадняр.

Устата му трепна.

– Сам свиках срещата, затова не мога да я пропусна, но определено аз съм губещият тук.

Ухилих се.

– Със сигурност...

Гледах го как се изправя и осъзнах, че е висок над един и осемдесет. Ризата му го обгръщаше идеално и нямаше как да не се зачудя дали всъщност аз не съм губещата. Нямаше значение, защото той ми кимна и изчезна.

Четиресет и пет минути по-късно казах на бармана да ми пази мястото – въпреки че нямаше други хора в бара – и отидох до дамската тоалетна. Прозявах се, докато си миех ръцете, и реших, че е време да си лягам. Но когато се върнах, на стола до моя седеше един мъж. Не кой да е мъж – а арогантният, невероятно красив тип от по-рано.

Седнах на мястото си, пред което сега имаше чисто нова чаша с вино.

– Как мина срещата ти? – попитах.

– Наистина ли те интересува?

– Не, питам от учтивост. Трябва да пробваш от време на време. – Обърнах се към него и се опитах да игнорирам факта, че отблизо изглежда дори по-добре. Никога преди не съм използвала думата тлеещи, за да опиша нечии очи, но неговите бяха точно такива. Тлеещи секси очи. Миришеше дяволски добре. – Това, че си секси, не ти дава право да бъдеш груб. Може и да действа в супермаркета, но няма да подейства при мен.

Той повдигна вежда.

– Мислиш, че съм секси?

Извъртях очи.

– Трябваше да се съсредоточиш върху частта, че си грубиян. Единственото, което чу, е, че изглеждаш добре.

– Заради това ли избра онзи от Тиндър? Защото беше любезен?

– Беше мил, да. Също така беше забавен и ме разсмиваше.

Той вдигна чашата си.

– Милият и забавен се оказа женен и те остави да му плащаш сметката. Може би трябва да опиташ със секси и груб?

Засмях се. Беше прав.

– Имаш ли си име? Или предпочиташ да те наричат господин Арогантен? Защото така те наричам наум.

Господин Арогантен подаде ръка.

– Бек.

Подадох моята, той я вдигна и я допря до устните си. Тръпки преминаха по цялото ми тяло – нещо, което със сигурност нямаше да му призная.

– Така ли го правят в супермаркета? Целуват ръката на непозната и я канят у тях?

– У нас е на пет хиляди километра от тук.

– О, значи не искаш да замениш онзи, когото изритах по-рано?

Той се ухили.

– Ако му търсиш заместник, тук съм, но първо бих искал да науча името ти.

Засмях се.

– Нора.

Той кимна.

– Радвам се да се запознаем, Нора.

– Какво те води по средата на нищото, Бек?

– Семейни въпроси. А теб?

– Пътуване по женски. Минаваме оттук за няколко дни.

Телефонът на Бек извибрира на бара. Той се наведе, за да погледне екрана, и поклати глава.

– Няма ме от половин ден и целият офис е с краката нагоре.

– Няма ли да вдигнеш?

– Може да изчака до утре.

– Какво работиш, че си толкова зает?

– Занимавам се със сливания и придобивания.

– Звучи претенциозно, но нямам представа какво означава.

– Различно е. Веднъж помагаме на компании с приблизително еднакъв размер да се консолидират и да станат една голяма влиятелна компания. Друг път – на голяма компания да погълне по-слаба.

– По-малката компания иска ли да бъде погълната?

– Невинаги. Има безпроблемни сделки и враждебни. Обажданията тази вечер не бяха за безпроблемно поглъщане. – Той отпи от питието си. – Ти с какво се занимаваш?

– Правя книги-декор.

– Онези дебелите със снимки от пътувания или модата през годините, или каквото и да е там, които хората оставят на масичките за кафе?

– Точно така.

– Автор или фотограф си?

Повдигнах рамене.

– Предполагам и двете. Макар още да ми се струва сюрреалистично, че мога да си изкарвам прехраната с нещо толкова забавно. Учих журналистика и имах амбициите да стана писателка. Фотографията винаги ми е била хоби, но сега пиша статиите и правя снимките за книгите си.

– Как започна това?

– След колежа говорих с една агентка за продажбата на трилър, който пишех. Тогава списвах блог за удоволствие. Правех снимки на хора, живеещи по улиците на Ню Йорк. Под всяка пишех кратка история за човека. В имейла ми имаше линк към него. Агентката, на която бях изпратила главите от книгата, не хареса историята ми, но забелязала линка към блога и го разгледала. Попита ме дали бих искала вместо това да създам книга-декор. Онези книги, които хората оставят на масата си като декор и за които понякога говорят с гостите си. Попита ме дали бих направила такава за хората, които живеят по улиците в различни градове. Миналата година започнах нова серия за графити и графити художници из страната.

– Това звучи доста по-забавно от сливания и придобивания.

Усмихнах се.

– Вярвам, че е така. Смятам се за голяма късметлийка по отношение на кариерата. Изкарвам доста добри пари, като правя нещо, което обичам, и мога да пътувам навсякъде. Освен това по пътя си срещнах невероятни хора и дарявам процент от продажбите на онези, които имат нужда от подслон.

Очите на Бек се плъзнаха по лицето ми.

– Какво се опитваш да забравиш, Нора?

Трябваше ми секунда да разбера какво има предвид. Да, казах му, че се опитвах да направя това с мъжа от Тиндър.

– Не иска ли всеки да забрави всичко от време на време?

– Може би. – Той потърка долната си устна. – Обикновено има нещо конкретно – трудна връзка, стрес в работата, финансови или семейни проблеми.

Прокарах пръст по запотената си чаша, докато Бек мълчаливо чакаше отговора ми. Обърнах се към него:

– Искаш ли да знаеш защо предпочитам Тиндър пред супермаркета или бара?

– Защо?

– Защото е лесно да намеря мъже, които с удоволствие да ме накарат да забравя, но да не им пука толкова, че да ме попитат защо искам единствено да правим секс.

Бек потупа по чашата си, преди да я вдигне към устните си.

– Схванах.

Докато пиеше, забелязах големия часовник на китката му – „Одемар Пиге“, не „Ролекс“. Винаги съм смятала, че часовникът говори много за мъжа. Повечето използват „Ролекс“, за да покажат статуса си в обществото. Да демонстрират, че могат да си позволят аксесоар за сума, достатъчна да си купят кола. И те знаят, че другите го знаят, затова и „Ролекс“ е една от най-популярните луксозни марки. От друга страна, „Одемар Пиге“ не е особено добре позната на хора, които не се интересуват от часовници, и е по-скъпа. Повечето мъже носят „Ролекс“ заради другите, „Одемар Пиге“ носиш заради себе си. Господин Арогантен получи червена точка в тефтерчето ми.

Второто, по което често преценявах мъжете, беше питието им. Чашата на Бек беше вече пълна, когато се върнах от дамската тоалетна, затова не бях сигурна каква е кехлибарената течност. Предполагах, че е някакво уиски.

– Това скоч ли е? – Посочих към чашата пред него.

Той ми я подаде.

– Уиски. Искаш ли?

– Не, но съм любопитна какво е.

Той наведе глава.

– Защо?

– Не знам. Винаги съм смятала, че определен тип мъже поръчват определен тип питие. – Погледът ми се насочи към китката му. – Часовниците също казват много.

– Часовникът ми и това какво уиски пия ще ти помогнат да разбереш какъв съм?

Присвих рамене.

– Може би.

Той допи чашата си и вдигна ръка към бармана, който дойде при нас.

– Какво казахте, че е уискито? – попита.

– „Хилкрест Ризърв“. Произведено е на около петнайсет километра оттук от трето поколение дестилатор.

Бек бутна чашата си напред.

– Благодаря. Още едно, когато имаш възможност.

Щом барманът се отдалечи, Бек ме погледна.

– Очевидно се казва „Хилкрест Ризърв“.

Свъсих вежди.

– Не знаеше ли това, когато го поръча?

– Не – поклати глава той. – Попитах дали имат някое местно, което се произвежда в малки партиди. Обичам да опитвам местни храни и напитки, когато пътувам. Живея в Манхатън. Мога да вляза във всеки бар и да си поръчам „Макалан“ за двеста долара, но не мога да си поръчам „Хилкрест Ризърв“.

– Харесва ми – усмихнах се аз.

– Но изглеждаш изненадана. Ще го приема като знак, че изборът ми не съвпада с първоначалната ти представа за мен.

– Не особено.

– Какво си помисли, че пия?

Усмивката ми стана по-широка.

– „Макалан“ за двеста долара, който можеш да си поръчаш навсякъде.

Бек се засмя.

– И какъв мъж си поръчва това?

Отпих от виното си и оставих чашата на бара.

– Мъж, който живее в Манхатън, работи по сливания и придобивания, носи луксозен костюм и „Ролекс“. Общо взето, всеки тъпак от Уолстрийт, който седи пред „Киприани“ за промоцията на питиета в петък следобед.

Бек започна да се смее с цяло гърло. Току-що го бях обидила, а той се забавляваше.

– Каза ми, че трябва да потърся среща на някое по-уважавано място.

– Сметнах, че заслужаваш повече.

– Мисля, че си голям негодник. В момента си мил, защото знаеш, че тази нощ търся секс без обвързване, и смяташ, че имаш шанс да си заместникът на предишния.

– Извън класацията ли съм?

Замълчах за момент, за да го огледам отново. Мамка му, красив е.

– На косъм си да изпаднеш. Все още си в нея, защото изглеждаш страхотно.

Бавно на лицето му се появи секси усмивка.

– Харесва ми откровеността ти.

***

На книжния пазар от 5 декември 2023 г.
Обем: 360 стр.
ISBN: 978-954-389-764-3
Издателство: „Ера“
Корична цена: 20 лв.