„Предимството на щастието“ от Шон Ейкор

За книгата

В тази книга Шон Ейкор убедително оборва масовото схващане, че успехът носи щастие, и доказва обратното – позитивната нагласа води до успех. Като се позовава на мащабни проучвания на водещи психолози и личния си опит в работата си с компании от над 40 държави, авторът обяснява защо хората с положително отношение са по-здрави, по-продуктивни и вземат по-добри решения под напрежение. Именно в това се състои предимството на щастието – когато избираме оптимистично отношение и търсим хубавата страна във всяка ситуация, ние постигаме повече, и то по-лесно. За улеснение авторът синтезира седем принципа за справяне с трудностите, трансформиране на лошите навици в добри, максимално оползотворяване на възможностите и разгръщане на пълния потенциал.

Откъс

Кратък курс по невропластичност

„Аз съм си нещастен по природа.“ „Не можеш да научиш старо куче на нови номера.“ „Някои хора просто са родени цинични и никога няма да се променят.“ „Жените не ги бива по математика.“ „Аз просто не съм забавен човек.“ „Тя е роден спортист.“ Това са само някои от убежденията, битуващи в нашата култура. Досега масово се смяташе, че мозъчният ни потенциал е биологически фиксиран и щом достигне зрелост, няма смисъл да се опитваме да го променяме.

Но ако мозъкът не е способен на трайна позитивна промяна, то книга като „Предимството на щастието“ щеше да бъде просто една жестока шега – приятно потупване по рамото за онези от нас, които вече са щастливи и успели, но безполезна за останалите. За какво ще ни послужи откритието, че щастието е катализатор на успеха, ако на практика не можем да бъдем щастливи?

Коварното убеждение, че ние сме просто сбор от нашите гени, че идваме на този свят с фиксиран набор от способности и че не можем да променим мозъчния си капацитет, е един от най-пагубните митове в съвременната култура. Вината за това е отчасти на научното общество, защото десетилетия наред учените отказваха да видят потенциала за промяна, който им се блещеше право в лицето.

За да ви обясня какво имам предвид, ще ви разходя до Африка.

Африканският еднорог

Древноегипетските фрески и писания разказват за митично създание, което било наполовина зебра, наполовина жираф. Британски търговци, които през XIX век попадат на тези фрески, описват звяра като „африкански еднорог“, фантастично и биологически невъзможно същество. Въпреки това местните племена от поречието на река Конго твърдели, че вдън горите са виждали точно такова животно. Дори без помощта на съвременната генетика британските изследователи знаели, че това е нелепо. Жирафите просто не се кръстосвали със зебрите и категорично не създавали потомство с тях. (Зебрите може и да харесват жирафите по характер, но просто не ги намират за привлекателни.) Години наред западните биолози се надсмивали на невежеството и суеверността на местните, които наивно вярвали, че подобно митично създание наистина съществува.

През 1901 г. безстрашният сър Хари Джонстън попада на група пигмеи, които били отвлечени от един немски изследовател. Отвратен от жестокостта на немеца, Джонстън предложил щедър откуп за свободата на пигмеите. В знак на благодарност освободените туземци му подарили кожи и черепи, по техните твърдения, от африкански еднорог. Не е за чудене, че когато занесъл тези неща в Европа, Джонстън бил посрещнат с подигравки. „Няма начин тези кожи да са от африкански еднорог, присмивали му се в лицето хората, тъй като такова животно не съществува.“ Когато Джонстън възразил, че макар да не бил видял с очите си въпросното създание, пигмеите му били показали неговите следи, научните среди отхвърлили твърденията му и години наред го смятали за луд.

Но през 1918 г. в африканската гора било уловено живо окапи – кръстоска между жираф и зебра – и изложено на показ в Европа. Десет години по-късно първото окапи било успешно чифтосано в Антверпен.

Днес митичното окапи, което очевидно не било толкова митично, е популярна атракция в зоопарковете по света.

През 70-те години на миналия век Далай Лама заявява, че самите мисли могат да променят структурата на мозъка. Дори без намесата на съвременните мозъчни скенери и уреди за ядрено-магнитен резонанс западните учени били наясно, че подобни твърдения са смешни. Макар идеята, че мозъкът ни е способен да се променя, да е примамлива, казват те, това е просто мит. Дори да можеше да се променя, това едва ли щеше да стане само със силата на мисълта и волята. През по-голямата част от ХХ век в най-уважаваните научни кръгове цари убеждението, че след края на юношеството човешкият мозък вече е напълно неподатлив на промяна. В онези години невропластичността, тоест идеята, че мозъкът всъщност е гъвкав и способен да се променя през целия човешки живот, е „западният еднорог“.

В един момент обаче някои учени започват да откриват реални следи на тази митична химера. Този път следите не водят до черепа на окапи, а до черепа на таксиметровия шофьор. Учените започват да изучават мозъка на таксиметровите шофьори, живеещи в Лондон2 (и съвсем очаквано са подигравани по светските вечеринки за този твърде специфичен обект на изследване). Те откриват нещо, което дотогава било отхвърляно като немислимо: в сравнение с мозъка на обикновените хора мозъкът на таксиметровите шофьори имал значително по-голям хипокампус. За онези, които не знаят – хипокампусът е онази мозъчна сфера, която отговаря за пространствената ориентация.

На какво се дължеше това? За да науча отговора, аз отидох да почерпя вода от извора – срещнах се с истински лондонски таксиджия. Той ми обясни, че улиците в Лондон не са организирани във формата на мрежа като тези в Манхатън или Вашингтон. В резултат на това шофирането в Лондон е като минаване през заплетен лабиринт и изисква от шофьора да има изключителна пространствена ориентация. (Тази професия е толкова трудна, че преди да получат лиценза да се качат в някое от известните черни таксита, шофьорите са принудени да вземат изпит по навигация, наречен „Знанието“.)

Е, какво толкова, ще кажат някои. Вие може и да не се вълнувате от идеята за по-голям хипокампус, но това откритие всъщност принуди учените да се изправят пред „мита“ за невропластичността – идеята, че промяната в мозъка е възможна и зависи от начина ви на живот. Притиснати от фактите, учените, които твърдо подкрепяха убеждението, че щом излезем от възрастта на юношеството, мозъкът вече не се променя, се изправиха пред един неудобен избор.

Те трябваше да приемат, че (а) някои индивиди се раждат с по-голям хипокампус, защото знаят, че някой ден ще пораснат и ще станат таксиметрови шофьори в Лондон, или да се съгласят, че (б) хипокампусът може да увеличи размера си в резултат на дългогодишно шофиране в наподобяваща лабиринт градска среда.

Когато сканираните мозъчни изображения станаха по-съвършени и прецизни, започнаха да се появяват нови и нови следи на митичния „западен еднорог“. Ще ви разкажа за човек на име Роджър, който виждал нормално до деня, когато по време на химичен експеримент в училище токсични химикали попаднали в очите му.3 След инцидента Роджър бил принуден да научи брайловата азбука и да чете с показалец. Когато сканирали мозъка му с уред за ядрено-магнитен резонанс, учените направили някои изумителни открития. Когато докоснали нечетящия показалец на Роджър, нищо необичайно не се случило – просто малка област в мозъка му се активирала, както би станало при докосване на всеки от останалите пръсти на същата ръка. Но после станало интересно. Когато учените докоснали четящия показалец на Роджър, в мозъка му се активирала сравнително голяма област от мозъчната кора, която светнала така, сякаш към нея била насочена халогенна лампа.

За да обяснят случващото се, учените отново трябвало да избират между две възможности – да приемат, че (а) сме се родили с ужасно умни гени, които са предусетили, че ще се подлагаме на странни лабораторни експерименти, и са се погрижили показалецът на едната ни ръка да бъде свръхчувствителен, или да приемат, че (б) мозъкът ни се променя в отговор на нашите действия и на обстоятелствата, в които попадаме.

Отговорът и в двата случая по-горе е очевиден и неоспорим. Промяната на мозъка, която някога се смяташе за невъзможна, вече е доказан факт, който се подкрепя от някои от най-взискателните и авангардни проучвания в сферата на невронауката.4 Последствията от това откритие са изключително важни. Щом мозъкът притежава подобна вродена пластичност, значи и потенциалът ни за интелектуално и личностно развитие е също толкова гъвкав. Както ще прочетете в следващите седем раздела, учените вече са открили безброй начини да настроим мозъка си да бъде по-позитивен, изобретателен, устойчив и продуктивен, за да може накъдето и да погледнем, да виждаме възможности. И наистина, щом мислите и ежедневните ни дейности и модели на поведение могат да променят нашия мозък, въпросът вече е не дали, а до каква степен е възможно той да се промени?

• Обем: 336 стр.
• Корична цена: 19,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2324-3
• Превод: Евелина Андонова
• Издателска къща „Хермес“ ООД