„Смок свири на върба“ от Георги Божинов

За автора

Георги Божинов е роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско. Той е автор на романа „Калуня-каля“, който „Хермес“ преиздаде през 2014 г. Само за няколко месеца забравеният шедьовър се превърна в любима книга на хиляди български читатели. 

По-късно продължихме с нови издания на историческата повест „Караджата“ и сборниците с разкази и пътеписи „Кукувица кука“, „Черешови води“ и „Вдън гората Дикчам“.  

Очаквайте на 16 януари!

За книгата

Смок свири на върба, всички жабки той събра... е стих от стара детска песничка, нещо като бивалици-небивалици, малко нещо като щяло-нещяло, шарени приказки... 

Повечето разкази не са публикувани в книга, печатани са в литературни списания и алманаси. Писани са в различни периоди – от 1937 година до края на 90-те. В сборника те не са подредени хронологично – хронологията едва ли би подсказала нещо за съзряването на писателя. Писателят сякаш се е родил в един монолитен, завършен вид и никакви литературни или социални повеи и „стилове“ не са успели да го отклонят нанякъде или да променят неговия вкус. А неговият вкус е вкусът на България – на горите ѝ, на селата ѝ, на хората ѝ, на летата и зимите ѝ – малко горчив вкус, но упойващ... 

Откъс

Змийската напаст ме преследваше, докато на лозето не дойде Онко, мой братовчед. По-голям от мене, учи в класовете. Лозето на Онкови е до нашето и ние с Онко заедно обикаляхме двете лозя и въртим крещялките. Веднъж сме прилегнали с него под лозята, напалили сме огън и варим нещо в гърнето. Това е денем, лежим и си приказваме. Изведнъж отгоре, откъм лозята, нещо припляска. И точно край нас се стрелна един смок, голям смок, дебел колкото двете ми ръце. Отиде надолу към шумака, като все пляскаше с опашката си. Скочих като ужилен и побягнах.

– Не бой се –  вика Онко и се смее. – Няма  да ни изяде. Много си се  наплашил от тия смокове. Те  са кротки гадинки и не правят  нищо лошо на човека. Ама чакай... аз ще ти уловя един жив смок, да го видиш отблизо и да не му се плашиш. Ела с мене сега да ти покажа едно нещо...

И той ме поведе по един стар, изоставен път над гората.

– Те не хапят –  обяснява Онко. – Те нямат зъби. Имат само едни назъбени челюсти  и с тях могат само да те ощипят, ако ги закачиш. Тебе щипал ли те е гъсок?

– Щипал ме е.

– Е, като него щипят. Ма не е страшно, не боли.

От пътя се отделяше пътека, а между нея и пътя се дигаше на припек една малка чучка, гъстообрасла със смрадляк.

– Ей тука е котилото им... Сега – тихо...

Онко се вслушва.

– Слушай... Чуваш ли  нещо? – пита.

– Нищо не чувам.

– Слушай, слушай...

Май като че почнах да чувам нещо. Нещо като много слабо, тънко-тънинко свистене. Но не едно свистене, а като че са няколко, едно дебело, друго по-тънко и по-тънко. Но се сливат, преливат, като че една жица трепти и бръмчи тихо, на разни гласове, и постоянно, равно.

– То е песента им... Гледай сега.

С тоягата си Онко разроши отгоре смрадляковата шума. Песента спря. И веднага се разпълзяха по пътеката и през нея няколко смока. Имаше сиви, жълти, шарени, всякакви. Онко се спусна да улови един от тях. Не можа. Успя да хване за опашката само един, който тъкмо се шмугваше в дупката си. Потегли да го издърпа – не можа и това.

– Ела помагай! – вика Онко. – Тегли и ти!

Опашката плъзгава, трудно се държи. А и смокът така се беше затегнал в дупката си, че не мърдаше никак. Не можахме да го измъкнем.

– Той е разперил  люспите си и се държи с  тях – каза Онко. – Няма  да стане така. Ще опитаме другояче. Утре.

В гората той отряза пръчка с къса чепарка накрая, оглади я.

– Сега ще ги оставим  на мира. Утре ще гледаш.

... И – утре сме. И  пак сме при чучката. Но откъм  другата ѝ страна, припечната. И  гледам там един смок се  усукал като въже – бялото  на корема и жълтото на гърба се редуват. Също като въже. Лежи и не мърда.

– Умрял ли е?

– Не е. Те са два. Оплели се...

– И какво правят?

– Правят любов –  казва Онко.

– К’во, к’во?

– Трай сега.

Онко напрегнато гледа смоците. Те полежаха така още малко, после се разплетоха и тръгнаха на разни страни. Онко с чепарката си притисна единия зад главата, там го и улови с два пръста и го дигна нагоре. Смокът се уви около ръката му. Онко му подаде другата ръка и смокът го щипна.

– Дай да щипне и  тебе малко.

Предпазливо подадох ръка, щипна и мене. Я, никак не било страшно.

– Дръж го и ти сега!

Той полека отви смока от ръката си и ми го подаде. Хванах го, но той се изхлузи от ръката ми и запълзя лъкатушно из храстите.

– Нищо. Нека си върви  по пътя – каза Онко. – Сега  смочката ще изкопа една дупка  в топъл пясък някъде и ще  снесе яйцата там. Ще зарови дупката, а от яйцата ще се излюпят смочета...

И се връщаме към лозята.

– Виж – обяснява  Онко. – Змията е друго нещо. Пепелянката. Тя има два горни зъба, свити назад като ноктите на котка. Може да те ухапе, вярно. Ако я настъпиш. Ма и това не е чак толкова опасно. Отначало може да ти прилошее, после минава...

... Идва при нас веднъж  брат ми да набере грозде  и смокини. В кошницата носеше хляб и сирене за нас. Той пръв забеляза това, което ние можехме и да не забележим. Един дебел дирек подпираше чардака отдолу по средата. А около дирека се увил смок. Яркожълт, лимоненожълт смок с черна начупена ивица и черни пръски по гърба. Много красив смок. Брат ми извади едно малко пищовче, същото като онова, с което убиха Кочо. Беше пищовчето на баща ни, познах го. И се прицелва брат ми в смока.

– Бате, недей! – викам.

– Нищо, нищо. Да не ви  плаши...

– Ма ние не се  плашим!

– Лале, недей бе! – вика и Онко.

Брат ми не ни слуша. Той се прицелва в една двойна гънка на смока. Гръмна и го проби на две места. Смокът полека се отви от дирека и се смъкна надолу.

– Сега човек да земе  да го одере, а с кожата му  да облече един бастон –  па да видиш бастон...

– Дай го на мене! – вика Онко.

Онко наистина одра смока. После отсече една права дреновица, изви дръжката ѝ на огън и я закачи в нашата колиба да съхне на сянка.

На гости след някой ден ни идва и баба Матрена. И тя носи хляб и сирене. „Аман бе – ядосва се Онко, – тия хора смятат, че ние тука ядем само грозде и сирене.“ А на мене ми се приял бобец...

–  Да, но нямаме бобец. Бобът ни свършил. Ще намерим – казва Онко, – аз знам къде има...

До лозята има нива, сели я с боб нашите. Но като брали боба в жегата, той се излюскал тук-таме. И ние събираме по земята постървените бобени зърна. Помага ни и баба Матрена. Посъбрахме горе-долу за едно гърне. В това време се чуе – долу минава трен. Не трен, а само изолираната машина. Тя спира точно до нашия бостан. Машинистерът сигурно е слязъл и търси някое забравено, изоставено лубениче. Вятър ще намери. Всичко е отъркано от овци. После машинистерът се качва на машината и потегля отново. Машината сърдито изхвърля през комина си гъст черен пушек, сажди и искри. И искрите виждаме – малки сме, млади сме, но и очите ни млади и гледат като орлови.

Навремето, някога баба Матрена изпратила на война трима сина и мъж. Мъжът бил дядо и бил в обоза. Синовете се върнали живи и здрави, а дядо останал там някъде из Македония. Изгорили го жив. Бил болен от някаква прилепчива болест. Бил в една барака с такива като него. Едни умрели, други живи и полуживи. Всичките заедно. Докторът не смеел да прийде до тях, гледал ги отдалече с бинокло. Накрая казал да запалят бараката с все живи, умрели и полуумрели. А дядо бил още жив...

После Онко ми разправя:

– Като рече баба  за онова, та се сетих за  друго. Ние учим такъв един  предмет – антропология...

– К’во, к’во? Анто?

– Не анто, а антро. Ан-тро-по-логия. А ние си го казваме така  – Анто-тропа-Пелагия. Нали знаеш Анто?

Знам го, как да не го знам. Анто от село. Кръчмар един, с глух, гъгнив глас. Казваха за него у село, че на гърба му бил Ивановден, а на гъза му – Петровден. Че зиме и лете на гърба му полушуба, а на гъза му протрит летен панталон. Под панталона отпред и отвътре висеше някаква торбичка, в която наместваше нещо увиснало от самия него. Изсипан бил, казваха, а в торбичката изсипвал изсипаното. Една вечер, гледам, от кръчмата му излизат двама стари хора. Един по друг, и двамата пияни. Ама вътре се скарали нещо, а задният дигнал патерицата и гони предния да го бие. И двамата едва ходят и не могат да се настигнат. Задният се заплете някак в патерицата си и падна. С голям зор стана, тупа се и се отказва да гони предния, който излезе напред. Задният постоя малко така, па рече на себе си: „Близко живеем, ама оденье че му ударим...“

Тоя същия Анто имаше бабичка. Пелагия на име. Стара една, съсухрена, черна и грозна. И нервозна като оса. Грозна като гяволите, дето ги бяха нарисували в новата черква. Даже и рогца като че имаше – два възла на забрадката ѝ отгоре. Анто често побийвал бабичката. И оттам: Анто тропа Пелагия. Ан-тро-по-логия. Каква дълга и страшна дума. Трябва да е такава и науката ѝ...

... А какво стана  после със смоковия бастон  на Онко – не знам. Стана ли, не стана ли – не помня. Завлякоха ни и ни замотаха разни други работи.

Времето захладня. Особено нощите. Един ден нашите дойдоха и ни дигнаха от лозята. С все торби, бъклета и гърнета. Дошло било време за училище – рекоха. Е, щом е дошло, няма как. Сбогом на тия сини, бистросини и чисти, на тия ранноесенни утрини, приятно тръпчиви на вкус. Сбогом на вечерните огньове, на тюхкалчетата и страшните приказки. И на мекото громолене на колите, натоварени с кукуруз; колите, които се смъкваха към село по дола отсреща...  

• Обем: 144 стр.
• Корична цена: 14,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2327-4
• Издателска къща „Хермес“ ООД