„Офертата“ – Никол Сноу

„Най-после мога да живея така, както съм мечтала, но има една огромна уловка.

Проклетият Майлс Кромуел. Той е милионер, работохолик, вечно намръщен и маниак на тема контрол. И ми е съсед.

Нещата между нас не започват добре още когато се появява на вратата ми с оферта да купи имота ми. А после хиперактивните ми кучета смъкват халата ми пред очите му. Прогонвам го напълно унизена.

Но се оказва, че поддържането на най-сладкото хотелче в цял Вашингтон е адски скъпо начинание. Когато най-секси ергенът в Сиатъл се връща да чука на вратата ми, съм притисната до стената. Този път ми предлага високоплатена работа, която не мога да откажа.

Мислех, че съм силна. Че мога да се усмихвам престорено, да си върша работата и да се смея на грубите му изисквания. Че мога да игнорирам абсурдно красивата му външност, намеците и изгарящите му погледи. И за миг не съм помисляла, че ще ме издебне на среща с друг мъж и ще открадне душата ми с една целувка от ревност.

Той си противоречи. Лесно е да го мразя. Но дали финалната му оферта ще спаси сърцето ми, или ще ме унищожи?“

Никол Сноу е автор на бестселъри в класациите на Wall Street Journal и USA Today. Продадени са над милион копия от нейните романи. Известна е на българските читатели с „Предложението“, „Предизвиквам те“ и „Срещата“.

Откъс

Когато стигам до вратата и я отварям широко, съм готова да се изправя срещу ранобудната птица от другата страна с възможно най-студения поглед, на който съм способна. Но срещу мен се оказва не поредната усмихната старица или сериозна двойка от църквата, стиснала здраво поднос с храна.

На стъпалата пред мен виждам висок широкоплещест мъж, облечен в костюм от три части и с черни слънчеви очила.

Черният рицар от плът и кръв.

Преди да успея да кажа каквото и да било, той сваля очилата, разкривайки най-изумителните сиво-сини очи, които съм виждала.

По-възрастен е, може би трийсет и пет годишен.

Един-единствен поглед е достатъчен да ме смрази.

Отстъпвам крачка назад, опитвайки се да намеря опора. Дори кучетата изглеждат напрегнати, застинали на място с наострени уши.

– Госпожица Ландърс? Добро утро! – посяга да бръкне в сакото си.

Усещам как кръвта ми буквално се вледенява.

Оръжие ли крие там? Ами ако е мафиот?

Но мъжът вади един елегантен бял плик.

Вече търся с очи лого на банка, преди да ми го подаде.

Да, започва се. Бабче имаше някакъв заем или запор, за който не знаех, и сега идват да ми вземат къщата...

Но тя поддържаше документацията си в безупречен ред. Няколко пъти проверих нещата ѝ в кабинета. Ипотеката на това място е изплатена преди трийсет години, а баба имаше по сметката си достатъчно средства да покрива ежедневните си разходи.

– Добре ли сте? – пита непознатият, обгръщайки ме с ледените си очи. – Госпожице Ландърс, пребледняла сте. Ако моментът не е подходящ...

В момента, в който започвам да клатя глава отрицателно и отварям уста, за да да отговоря, Кофи се втурва покрай краката ми право към посетителя.

О, не.

Огромната му лапа дръпва хлабаво завързания колан на халата ми, докато се стоварва обратно на дългите си крака.

През тънката памучна материя на потника и бикините ми нахлува хладен бриз и се спуска по голите ми крака. Но единственото, което усещам, е огън, докато протягам ръка надолу по разтворения халат, отчаяно опитвайки се да се приведа в приличен вид.

Когато вдигам очи, на лицето на банкера е изписана ехидна усмивка.

Един джентълмен би се обърнал или поне би извърнал поглед.

А този мъж се взира в мен, очите му обхождат голата ми плът, карайки ме да се чувствам уязвима.

Усещам как гневът се надига в мен, докато дърпам халата с ръце.

Големият мокър нос на Кофи се притиска към ръката, хванала плика.

– Кофи, седни!

Разбира се, точно в този момент той избира да си прави оглушки. Просто стои там, а извитата му опашка не спира да пърха.

Мъжът не помръдва и насочва развеселения си поглед към кучето.

Стомахът ми се свива.

Нямам представа кой е и какво иска, но това, от което се нуждая най-много в момента, е този тип да наложи достатъчно респект у кучето.

– Той не хапе. Мога ли да ви помогна?

Трябва да приключа с това и да вкарам кучетата вътре.

За да не се чувства пренебрегната, Крийм също се промъква край мен и подушва ръката на непознатия. Ръката му е едра и загрубяла, по-скоро като на работник, отколкото на хладнокръвен професионалист, какъвто изглежда.

Той поглежда Крийм и казва:

– Не днес, госпожо.

Да не би да познава кучетата?

Кашлям шумно, докато той не протяга към мен ръката си.

– Майлс Кромуел. Вашият съсед, или нещо подобно.

Примигвам и поемам неуверено ръката му.

– Знам кой сте – лъжата се изплъзва от устата ми.

Всъщност съм чувала името и преди, но тотално се разминава с ъгловатото лице пред мен и мрачната тъмна коса, разрошена от вятъра, и леко наболата брада около устните.

Това далеч не е отшелникът, когото си представях като собственик на съседния парцел.

Притежава го от години, но никога не съм го виждала. Не че е лесно предвид голямото пространство, делящо къщите ни.

Богатите отшелници обикновено не са ли на шейсет и повече години? Древни, ексцентрични мъже с прошарена коса, които се крият зад спуснатите завеси и трупат странни неща.

– А, ясно. Тук сте заради нахлуването на плажа, нали? Ако кучетата са изкопали дупка откъм вашата страна...

Веждите му хладнокръвно се вдигат нагоре и ме спират по средата на изречението.

– Нямам никакво намерение да се оплаквам от Кофи и Крийм – той поглежда към кучетата, преди погледът му да се премести и отново да обходи тялото ми.

Ама че досада!

Не съм свикнала да ме зяпат, особено непознати мъже с мощни рамене и мрачни очи като от вампирска книга.

Бузите ми пламват още, изобщо нямам представа как да се чувствам. И макар и напълно покрита от пухкавия халат, усещам тръпки на места, които никой непознат не бива да вижда.

– Изглежда трудно се справяте с тях – отбелязва той безцеремонно.

Този път аз повдигам вежди. Това шега ли е?

Ха. Ха. Ха. Ама че забавно, съседе МакЗадник.

– Мога ли да ви помогна с нещо евентуално? Да не би да сте дошли да поискате назаем чаша захар? – питам отново. – Ако сте тук просто да си побъбрим, това не е най-подходящият мо...

– Дойдох да поднеса най-искрените си съболезнования. Лоти беше невероятна жена. Сигурен съм, че сте наясно колко много я уважаваха всички тук. Тя ужасно много ни липсва, но вие вече го знаете – прекъсва ме той.

Примигвам някак безчувствено.

Познавал е бабче? Какво става?

Той отново протяга ръката, която все още държи плика, и ми го подава.

– Специална доставка. Предвид обстоятелствата, реших, че е най-добре да ви отправя предложението лично.

– Предложение?

За какво, по дяволите, говори?

– Вярвам, че ще го намерите за убедително. Моля, приемете го в духа, в който Лоти би искала.

Поклащам леко глава и отстъпвам крачка назад.

– За какво предложение става дума?

Той не отговаря, докато не вземам плика.

Въздъхвам, разкъсвам го, изваждам листа отвътре и... виждам чек!

– Момент. „Бий Харбър“ не се продава – отсичам аз и вдигам очи към него. – Съжалявам, но това е наистина внезапно. Нали не си мислите, че просто ще взема парите ви и ще се съглася с подобен каприз?

Улавям един доста надменен поглед.

– Обидена сте... не такова беше намерението ми.

– Е, следващия път, когато проявите желание да купите имота на жена, която едва е изстинала в гроба си, имайте благоприличието да използвате посредник в областта на недвижимите имоти. Или най-напред опитайте по телефона. Тогава просто ще мога да кажа „не, благодаря“ и да затворя, без да се излагам...

Не довършвам мисълта си.

Устните му отново се свиват в непоносима иронична усмивка.

– Имате думата ми, не видях много – заявява той, но тонът му звучи така, сякаш трагедията вече се е случила.

Господи, дай ми сили.

Макар последният ми шеф да беше чудовище милиардер, досега не съм се излюпвала от леглото преди девет сутринта с неистовото желание да удуша човек.

– Най-добре е да си тръгнете – отсичам аз.

– Госпожице Ландърс, със сигурност знаете кой съм.

– Всъщност не знам. И честно казано, не ме интересува. Баба ми никога не ви е споменавала.

Рязкото поклащане на главата, с което отвръщам, сякаш измъква още сребърни кинжали в очите му.

– Не разбирайте погрешно намеренията ми. Исках да го направя лично, за да ви уверя, че имотът ще попадне в най-добри ръце. Възнамерявам изцяло да запазя естествената му красота, никаква продажба на предприемачи. Освен това си помислих, че ще сте благодарна веднага да сваля бремето от раменете ви – той млъква за момент. Сигурно е от пламъците в очите ми. – Защо сте толкова ядосана? Само поддръжката на това старо място надхвърля всички възможни очаквани приходи... Едва ли възнамерявате да останете.

– О, напротив! Възнамерявам! – изговарям всяка дума толкова рязко, че дори усещам металния им вкус.

Той ме изучава бавно, очите му проблясват насмешливо.

– Вие? Съвсем сама? Без капиталово обезпечение? – подигравката в тона му е повече от осезаема.

Това прелива чашата. Устата ми се отваря и правя крачка напред.

– Каква представа имате вие за поддръжката на моя имот? Да не би да сте слухтели наоколо? И защо толкова ви е грижа дали ще остана? Та аз току-що дойдох!

Поемѝ си дълбоко въздух.

Опитай се да не крещиш.

Почти ми се иска той да направи нещо отчаяно и гневно и да се докаже като пълен задник, за да мога да го изгоня от верандата без капка замисляне. Може би дори да подам сигнал до шерифа.

Но той е твърде самодоволен, за да си позволи подобен безразсъден тон. Изглежда твърде спокоен и уравновесен.

– Естествено, правя необходимото проучване преди всяка нова сделка с недвижим имот. Конкретно тази има и личен характер, а имотът е близо до дома ми. Буквално. И е повече от основателно, тъй като човек се опитва да не цапа в задния си двор.

Въздъхвам.

– Подобно проучване обикновено пази ли ви да „цапате“ наоколо? Защото наистина не проявявам интерес. Довиждане.

Преди да успея да затръшна вратата пред лицето му, той изстрелва ръката си напред. Крийм, с щастлива муцуна, се стрелва помежду ни и спира на вратата, размахвайки опашка.

– Почакайте. Ще закръгля офертата си на два милиона, но не мога да гарантирам по-висока сума. Това е доста над пазарната стойност, а аз все пак не съм глупак – изръмжава той.

– Два милиона?

Осъзнавам, че така и не съм погледнала цифрите върху чека, който тикна в лицето ми.

Взирам се в него, докато той кима.

– Що за психо оферта правите?

Как можах да се стресна толкова, че да не погледна.

– Болезнено щедра. Нищо повече.

Изваждам чека и стискам зъби, за да не зяпна от изненада.

Да, това са нули.

Много, много нули.

Толкова много нули, които са в състояние да променят живота ми, не мисля, че има начин всичко това да е истинско. Целият хотел и площта към него струват малко повече от един милион долара, и то в най-добрия случай.

Той предлага почти двойно повече.

Не знам какво да кажа, какво да мисля, докато той не се усмихва, сякаш смята, че ме е спечелил.

Същата почти мазна усмивка, която загрозява това чудесно оформено лице.

– Не се замисляйте много дълго, госпожице Ландърс. Ще се изненадате колко напред в бизнеса винаги ме е отвеждал инстинктът. Какво ви подсказва интуицията? – гласът му е толкова нежен, но предложението е брутално грубо.

В никакъв случай!

Докато все още разсъждавам трезво, вдигам чека и го късам на парченца. Острият вятър издухва парчетата в лицето му, което е станало безизразно като камък, дори очите му не мигват.

– Е, смело мога да предположа, че едва ли сте натрупали състоянието си от недвижими имоти – отбелязвам глухо.

Той дори не трепва и това ме вбесява.

– Голяма грешка. Не мисля, че ще получите друго подобно предложение. По всяка вероятност ще се окажете принудена да продадете имота на много ниска цена на някой второкласен предприемач с вкус към златните часовници. Той за нула време ще превърне „Бий Харбър“ в една от онези безлични и еднакво грозни сгради. Поздравления, госпожице Ландърс.

Вдигам рамене и отмествам поглед. Това няма да се случи, докато съм жива и платежоспособна.

– Ще се изненадате, но това звучи като по-добър вариант, отколкото да си имам работа с вас.

За миг очите му проблясват.

– По дяволите – промърморва той и се обръща. – Когато Лоти каза, че няма да е лесно, нямах и представа, че ще си имам работа със свирепа росомаха.

Дори не искам да знам какво означава това.

Посягам към джоба на халата си и изваждам стрес топката.

– Кофи, донеси я! – хвърлям топката през рамо, за да съм сигурна, че кучетата ще останат вътре, където им е мястото.

След като се впускат в луда гонитба след топката, се усмихвам на потенциалната акула, която току-що имах смелостта да улуча с харпун.

– Желая ви прекрасен ден. И стойте далеч от кучетата ми.

Бам.

Тряскам вратата и се затичвам.

Това е единственото, което ми помага да не мисля за глупостта, която току-що направих.

Просто от гордост.

На книжния пазар от 21 март 2024 г.
Обем: 432 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-777-3
Корична цена: 20 лв.