„Как да си отгледаш викинг“ – Хелън Ръсел

Скандинавските деца са различни. Хранят се и учат по различен начин. Тичат, скачат и се катерят сред природата с часове на ден, дори когато времето е ужасно и е тъмно от октомври до март. А накрая малките датчани се превръщат в най-щастливите възрастни на планетата. Време е да разберем каква е тайната!

Ръсел се завръща с неподражаемото си чувство за хумор, за да ни запознае още по-отблизо с Дания, като набляга на родителските методи там и в останалите северни страни, социалната политика, училищната структура и изненадващите обичаи, които водят до едни щастливи и добре възпитани възрастни. Успяваме да надникнем в един изумително отличаващ се свят, където бебетата спят отвън в количките си на -20°C, а децата в предучилищна възраст размахват брадви.

Разказът ѝ ни зарежда с оптимизъм и ни кара да осъзнаем, че всички ние можем да приложим частица викингска нагласа в живота си и да го подобрим.

Журналистката Хелън Ръсел живее от години в Дания със съпруга и трите си деца. У нас е позната с бестселърите си „Така го правят датчаните“ и „Атлас на щастието“.

Откъс

Стоя насред едно поле и се взирам нагоре към едно дърво. На него виждам няколко загнили ябълки, счупена кофичка и най-малкия ми син. Един отвратителен вторник е и наистина ми се иска да се прибера вкъщи. Но вселената има други планове за мен.

– От колко време е там горе?

– Беше с нас за обяд... – отвръща една студентка, помагаща в детската градина (børnehave) на сина ми. Три часът следобед е, така че тази информация не ми помага особено. Разбрах, че има някакъв проблем, когато не го открих в пясъчника с любимите му минивикинги от градината. Нито пък го заварих да драска с тебешир по стените. Или да приготвя пиршество в „калната кухня“. Защото, както се оказва, някак е успял да се изкатери по дървото. Но, както котките във всеки епизод на „Пожарникаря Сам“ (или Brandmand Sam на датски), изглежда, че сега не може да слезе.

– Kom nu! – вика му студентката. Тоест „Слизай сега!“.

Той не помръдва.

– Kom nu! – пробва пак тя.

Той пак не помръдва.

– Kom... – започва за трети път тя.

– Мисля – прекъсвам я аз, – че ако той можеше да kom nu, досега щеше да е kom nu... – Оглеждам се кой може да ми помогне, но всички други възрастни са заети. Деца са накачулени по тях като някакви маймунки. Въпросните възрастни са педагози, висококвалифицирани, изкарали три години и половина бакалавърска степен. Свикнали са децата да се провесват на тях като маймуни. Но не са свикнали толкова с деца, заклещени на дърветата. Така че това си е мой проблем.

Опитвам се да обясня на сина си какво да прави, за да слезе („сложи единия крак там, а другия тук...“), но няма резултат. Ще трябва да се кача горе, сега разбирам. Ще трябва да си запретна полата и да се покатеря по дърво. За първи път от трийсет години насам.

С по-ниските клони е лесно, въпреки че не представлявам елегантна гледка. Следващите са по-трудни. Впечатлена съм, че петгодишното ми дете е успяло да се качи по тях. От новата си гледна точка виждам как слънчевите лъчи се отразяват от лъскавите керемиди на покрива. Виждам и няколко бащи, които идват да приберат децата си.

– О, хей! – помахвам им и едва не падам.

– Добре ли си? – вика ми единият. Онзи, за когото Легомен винаги се кълне, че е „като две капки вода с Петер Шмайхел“. След като потърсих в Гугъл кой е това и научих, че е бил футболист и известен вратар от „Манчестър Юнайтед“ в далечното минало, когато „Юнайтед“ са печелили нещо някога, отхвърлих това сравнение („Той просто е висок и рус – както всеки друг тук!“). Освен това, съпругът ми носи очила с дебело стъкло и има шокиращи умения по лицево разпознаване. Но той настоя, така че прякорът си остана.

– Искаш ли помощ? – пита ме двойникът на Петер Шмайхел.

Всъщност да. Но едно малко момиченце, облечено като Елза от „Замръзналото кралство“, гледа ококорено към мен.

Не мога да разочаровам Елза... Тепърва започнахме да имаме добри главни героини в „Дисни“. Какво би направила Мирабел? Или Моана? Те НЯМАШЕ в никакъв случай да чакат някакъв едър викинг да дойде и да ги спаси...

– Nej tak, добре съм – благодаря му и му казвам чрез смесица от датски и английски, която вече ми е запазена марка. – Jeg kan gøre det selv – „Мога и сама“, добавям – фраза, която всички добри датски викинги научават на около две годинки.

– Сигурна ли си? – пита ме Петер Шмайхел.

– Ъхъ – отронвам в отговор. По дяволите този северен егалитаризъм, заради който никога не мога да го играя девица в беда! – Jeg er OK! – Лъжа, че съм добре.

След няколко стандартни псувни и забити трески, както и ожулено коляно, най-после успявам да сляза долу заедно със сина си. Чорапогащникът ми е на бримки, но гордостта ми е непокътната. Горе-долу.

– Flot! – казва ми одобрително една от възпитателките, от която висят три деца. – Tak for en rigtig god dag! – „Благодаря на всички за много хубавия ден!“

Това е то, детската градина в датски стил. Всички деца в Дания посещават държавни детски градини на високо ниво пет дни седмично, откакто навършат около десет месеца до шест години, когато (най-после) започват училище. И наистина имам предвид всички. Дори крал Фредерик Х е ходил на държавна детска градина. Родителите могат да изберат да наемат детегледач или dagplejemor – майка, която може да гледа до четири деца, въпреки че vuggestue (ясла) и børnehave (детска градина) са най-често срещаните опции.

Каквото и да се е случило в часовете преди това, независимо колко очукано, посинено или кално се появи детето ти, когато отидеш да го вземеш, отговорът на въпроса „Той/тя добре ли изкара днес?“ неизменно ще бъде: „Ja, rigtig god!“ („Да, много добре!“)

Детето ти може да е със синьо око и счупена ключица, но отговорът най-вероятно все пак ще е „Rigtig god!“.

– Сигурни ли сте? – може да попита някой загрижен родител. След това обикновено ще последва пауза, докато чакат да получат повече информация как денят е бил „много добър“, щом детето им сега има викингски бойни белези. Но обикновено не се дава никакво обяснение, освен ако не е нужно посещение на болницата или зъболекаря. И казвам това от личен опит.

Понякога нещата се объркват (още повече). Един баща ми сподели, че дъщеря му намерила дупка в оградата и избягала. Друго момиченце се озовало заключено в сградата след края на работния ден. А един педагог, който предпочита да остане анонимен, лично ми разказа как едно дете е изчезнало по време на разходката в гората.

– Една майка се обади в детската градина и попита дали Гръмотевичната мечка е с нас. (Буквален превод на името Thorbjørn, което е много популярно име в Дания. Идва от Тор, бога на гръмотевиците, и bjørn – мечка). От персонала се поогледали, преброили набързо децата и трябвало да признаят, че той не е с тях. Майката отговорила: „Не е с вас, защото е успял да се прибере сам и сега е отвън пред прозореца.“. – Изумително, всички са приели случката с чувство за хумор и са похвалили момченцето колко е оправно.

Vugguestue, или „детската стая“ за децата под тригодишна възраст е малко по-безопасна, въпреки че в нея има над десет броя деца на възраст между десет месеца и три години, така че може да е голяма каша. Когато малката Ингрид или малкият Свен попаднат там още на десетмесечна възраст, трябва да са големи късметлии, за да не биват тъпкани и мачкани от някой тригодишен Хълк. В месеца, в който навършват три години, малките деца се прехвърлят в børnehave, където от тях се очаква да се справят с деца между три и шестгодишна възраст.

Една мила педагожка на има Пиа ме успокои, след като за първи път взех сина си с посинено око: „Няма проблем, защото имаме програма, наречена „стъпка по стъпка“, която ги учи да разчитат емоциите на другите.“ Сигурно за да могат да се научат да оцеляват в сблъсъците с другите деца.

Въпреки моя скептицизъм, този подход не е нов. Антроположката Абигейл Пейдж изучава общности от ловци събирачи и открива, че възрастните (освен родителите), които се грижат за малките, на места съставляват около една четвърт от цялостната грижа за малките деца. Психоложката Шийна Лю-Левай е открила, че в Централна Африка след периода на ранно детство е много по-често срещано деца да се учат от деца вместо от възрастни. Смята се, че групите за игра с деца от различни възрасти са важни, за да им помогнат да разширят хоризонтите си, да придобият социални и емоционални умения и да научат как да функционират в обществото. Другите деца обикновено са по-добри учители и партньори за игра, в сравнение с възрастните, тъй като децата естествено интегрират играта в ученето и притежават по-близки нива на умения. Така че всичко е чудесно, стига да не се смачкат едно друго... така де, да могат да се защитават.

– Учителите се стараят да са „активно пасивни“ – обяснява ми Лисе Хансен, усмихната блондинка и педагожка, работеща в детска градина „Валхала“ в град Вайле (съпругът ѝ я нарича „Викингът от Валхала“). – Седим си на ръцете – добавя тя. – Предполагам, че е някаква метафора.

Но не е.

На книжния пазар от 9 април 2024 г.
Обем: 336 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-785-8
Корична цена: 20 лв.