Четете откъс от книгата „Личната секретарка на Чърчил“ на Сюзан Елия Макнийл

Историческият криминален роман запознава читателите със забележителната героиня Маги Хоуп. „Личната секретарка на Чърчил“ на издателство „Кръг“ е световен бестселър, превърнал авторката Сюзан Елия Макнийл в литературна сензация. Споделяме кратък откъс от него, а повече за книгата може да прочетете тук.

Откъс

Даунинг Стрийт 10 – историческата сграда от черни тухли, която беше и работно място, и дом на британския министър-председател, изглеждаше обикновена и непретенциозна особено в сравнение с Парламента, „Биг Бен“ и всички други величествени готически правителствени сгради в Уестминстър. Беше почти аскетична в простотата си, сякаш искаше да покаже, че другите сгради може да са за демонстрация на блясък, но тук е мястото, на което действително се срещат членовете на правителството, където наистина се върши работата.

Даунинг Стрийт беше затворена за посетители от септември насам. Самата сграда беше обградена от чували с пясък и заобиколена от дебела бодлива тел – готова за отбрана от предстоящите атаки.

Маги Хоуп се качи по стъпалата, мина покрай охраната и почука. Вратата се отвори и един от високите охранители в униформа я поведе през прочутата лъскава черна врата с чукчето от месинг с форма на лъвска глава, а после и през главното преддверие. Маги вървеше напред и едва забеляза големия стенен часовник, дело на Бенсън от Уайтхевън, раклата от херцог Уелингтън и портрета на сър Джордж Даунинг. Изкачиха величественото конзолно стълбище. Оттам направиха няколко завоя в огромния лабиринт от коридори и тесни криволичещи пасажи към кабинета на машинописките, изпълнен с миризма на препарат за лъскане на пода и цигарен дим. Охранителят я остави там.

Маги свали кафявата си сламена шапка с виолетова панделка и ръкавиците си. Тишината се нарушаваше само от шумното тиктакане на стенен часовник и тихия разговор през няколко стаи от нея.

А после един глас попита:

– Как сте, госпожице Хоуп?

На вратата стоеше висока, стройна жена на петдесет и две-три години. Лъскавата ù черна коса беше прошарена със сребърни нишки и прибрана в елегантен кок шиньон. Естествената красота на лицето ù се прикриваше от очилата с тежка черна рамка, кацнали на върха на носа ù.

– Аз съм госпожа Катрин Тинсли – каза тя със свити устни.

– Как сте, госпожо? Аз съм Маргарет Хоуп, но моля ви, наричайте ме Маги.

Госпожа Тинсли я изгледа отвисоко и направи преценката си. „Горкото дребосъче – помисли си тя. – Прекалено е младо, прекалено слабо и определено прекалено бледо. И тази ужасна черна коса, прибрана на кок? Поне е имала здравия разум да си облече обикновен костюм и да обуе равни обувки. За разлика от онази друга девойка, Даяна. Горкото момиче! Ужасно е, че го убиха.“

– Добре, госпожице Хоуп – каза тя и седна зад по-голямото от дървените бюра. На него имаше месингова лампа, – моля ви, наричайте ме госпожа Тинсли. Аз съм главната секретарка на господин Чърчил. Той отскоро е министър-председател, но трябва да знаете, че работя за семейството вече над двайсет години.

Тя погледна към Маги над ръба на очилата си, за да се увери, че момичето е подобаващо впечатлено.

Маги се постара да изпише на лицето си изражение, което да покаже, че е.

– Много се надявам да се представите по-добре от другите момичета, които имахме тук.

– Да, госпожо. – „Особено от последното“ – помисли си мрачно Маги, докато сядаше на малкия корав стол срещу бюрото на госпожа Тинсли. – Ще положа всички усилия, госпожо.

– Затова сте тук. И не си мислете, че господин Чърчил ще изпадне във възторг. Той не обича новите служители.

„Всичко върви много добре, няма що – помисли си Маги и сърцето ù се сви. – Дали е вече късно да отида да разтопявам метал?“ Тя беше способна служителка за офис… но щеше ли да се окаже достатъчно способна?

Все пак тя всъщност не беше секретарка, а възпитаничка на колежа „Уелсли“, завършила с най-високото отличие summa cum laude, член на организацията „Фи Бета Капа“, говореше свободно немски и френски и скоро щеше да започне работата си върху докторска дисертация по математика в Масачузетския технологичен институт. Или поне смяташе да започне, преди всичко да се промени. „Но нито госпожа Тинсли, нито някой друг на Номер 10 се интересува от това.“

– Във всеки случай – въздъхна госпожа Тинсли и поклати глава – отначало със сигурност ще бъде трудно.

Маги изпъна гръб на дървения стол с твърда облегалка и вдигна брадичка. „Ще те науча аз! – помисли си тя. – Ще ви науча всичките!“

– Готова съм за всичко, госпожо.

– Добре – отговори госпожа Тинсли. – Но не забравяйте: никой няма да си помисли нищо лошо за вас, ако напуснете сега.

Беше един дълъг ден.

Маги се запозна с госпожица Стюарт – дребна и закръглена по-възрастна жена с воднистосини очи и снежнобяла коса с широка розова ивица там, където се разделяше – още една от секретарките на господин Чърчил. Тя говореше с тих, мелодичен глас. Прошепна, че понеже „той“ щял да прекара седмицата в „Чекърс“, официалната провинциална резиденция на министър-председателя, в офиса било по-тихо. Добави, че атмосферата била много по-напрегната, когато „той“ бил тук.

„Просто фантастично! – помисли си Маги. – Не искам и да си представя госпожа Тинсли под напрежение.“

Запознаха я и с Ричард Снодграс, главния личен секретар. „Онова копеле, което ми попречи да стана лична секретарка“ – помисли си тя.

– Благодаря, госпожо Тинсли. Но с господин Снодграс вече сме се срещали.

Преди няколко месеца Маги се яви на интервю за една от бляскавите позиции на личен секретар, но не я получи. „В безценния пясъчник на личните секретари не се допускат момичета“ – помисли си Маги. В кастовата система на Номер 10 секретарките бяха само от един вид – машинописки. Мъжете, обикновено от висшата класа и завършили „Оксфорд“ или „Кеймбридж“, бяха личните секретари, които правеха проучванията, пишеха докладите и изразяваха мнения, а жените само пишеха под диктовка.

Ричард Снодграс беше нисък и изглеждаше още по-нисък поради раирания си костюм с двойно закопчаване. Мазната му черна коса беше пригладена над плешивото петно на темето. Имаше малки, меки ръце и примигваше бързо, сякаш беше излязъл на светло след дълъг престой в мрака. „Като малка къртица“ – помисли си Маги. До носа ù достигна мирис на одеколон от индийски троскот.

– Господин Снодграс, госпожица Хоуп е нашата нова машинописка – представи я госпожа Тинсли.

– Разбира се – отговори той сковано, защото името му се стори познато.

– Очевидно съм ви впечатлила с приятния си характер – каза сухо Маги.

– Радвам се да видя, че сте намерили мястото, което ви подхожда тук, на Номер десет, госпожице Хоуп. Сигурен съм, че ще се представите добре – заедно с останалите дами.

Маги изви устни в изкуствена усмивка.

– Госпожице Хоуп. За мястото на лична секретарка…

„О, това ще бъде радост за ухото!“ – помисли си тя.

– Вие може да сте много умна. За жена. – Той се покашля. – Но разбирате ли, жените – дори интелигентните жени, жените с университетско образование – имат лошия навик да напускат и да се омъжват. На тях просто не може да се разчита да останат на работното си място и да си вършат докрай работата. Особено по време на война.

Маги мълчеше, но кипеше вътрешно.

– Все пак, ако направим изключение за вас, скоро ще има какви ли не жени, които да настояват за работа на по-високо ниво. И тогава какво ще стане? Кой ще набира?

Снодграс се засмя.

Двете жени – не.

Маги имаше чувството, че госпожа Тинсли е също толкова сърдита, колкото нея.

– Господин Снодграс – започна Маги, преди да може да се спре, – как се справя господин Симпсън?

Снодграс изглеждаше объркан.

– Господин Симпсън ли?

– Да, господин Конрад Симпсън. Когото наехте за личен секретар. Вместо мен. Как се справя на новата си длъжност? – Маги знаеше от Дейвид, че са освободили Конрад – справял се ужасно с работата си.

– Той, ъъъ, премина на друго място.

– Наистина ли? – попита Маги. – Значи се оказа, че не сте могли да разчитате на него да остане на работното си място и да си върши докрай работата?

– Госпожице Хоуп, това не е…

– И така… аз съм тук, а той не.

– Госпожице Хоуп! – Гласът на госпожа Тинсли прозвуча стъписано.

– Просто се чудех какво е станало с господин Симпсън – каза Маги. – Благодаря, че ме осветлихте.

Снодграс запелтечи:

– Това не е… – Но се овладя. – Продължавайте! – тросна се той, махна с ръка, завъртя се на пета и се отдалечи.

– Да се върнем към работата, госпожице Хоуп! – каза твърдо госпожа Тинсли.

По-късно същата вечер край вратата на кабинета минаха двама млади мъже с тъмни костюми.

Госпожа Тинсли видя, че Маги вдига глава, и се намръщи.

– Трябва да знаете, госпожице Хоуп, че макар и млади, личните секретари са мъже с добро обществено положение. Под ръководството на господин Снодграс те действат като буфер между господин Чърчил и останалия свят и се грижат той да има всичко необходимо – правят проучвания, пишат чернови, съставят доклади. От сегашната си длъжност ще се устремят към забележителни кариери.

– Да, аз… – „Аз ли не знам!“ – помисли си Маги.

– Личните секретари са получили най-доброто образование и работата им изисква най-висока степен на интелигентност, внимание и деликатност. Трябва да осъзнаете, госпожице Хоуп, че това е сериозна работа. Ние сме във война и това не оставя много време за ухажори и тем подобни. Личните секретари нямат време за ученички, които се захласват по тях. Очакваме всички служители да действат с достойнството, типично за Номер десет. Ясна ли съм?

– Разбира се, госпожо Тинсли. – „Аз? Да се захласвам по личните секретари? О, просто ми пуснете една бомба, и да се свършва!“

– Е, добре – каза госпожа Тинсли и премести поглед към черните стрелки на часовника. – Работили сте цял ден. Можете да си тръгвате.

Веднага щом го изрече, на бюрото ù скочи една черно-бяла котка.

– Ооо! – възкликна госпожа Тинсли и се опита да я изгони, като размаха ръце. – Ужасно създание!

Маги вдигна котарака и внимателно го остави на пода.

Госпожа Тинсли изсумтя.

– Това е Нелсън, една от котките на семейство Чърчил. Кръстен е на лорд Нелсън, разбира се. Както ще се уверите, техните животни бродят навсякъде съвсем… свободно.

В стаята връхлетя един млад мъж с шапка тип „Антъни Идън“* между пръстите и тренчкот, преметнат през ръката му. Дейвид Грийн, който се беше обадил на Маги за работното място – беше нисък и слаб, с пясъчноруса коса и живи очи, обрамчени от телената рамка на очилата му. От него се излъчваше нещо дяволито, сякаш във всеки един момент можеше да изиграе чудесно ролята на Пък.

Джон Стърлинг влезе няколко крачки след него с наведена глава. Беше по-висок от Дейвид, със сериозни очи и лице, което сякаш се състоеше само от ръбове. Като че ли беше подстригал гъстата си, къдрава кестенява коса сам и без огледало. Между веждите му имаше бръчки, които говореха за тревоги, нетипични за годините му.

– Добър вечер, дами! – поздрави ги Дейвид с любезен поклон. – А как сте вие, госпожо Тинсли?

– Господин Грийн, господин Стърлинг – каза тя и пръстите ù се заиграха с кремавите ù перли, – имате ли нужда от нещо?

Лицето на Джон беше измъчено.

– Чухте ли за бомбата?

– Какво? Не! – отговори госпожа Тинсли, стресната. – Каква бомба? Германците? Луфтвафе?

Джон поклати глава.

– На метростанция „Юстън“. ИРА най-вероятно.

За миг потиснат, Дейвид добави:

– Петима мъртви, над петдесет ранени.

– Това е ужасно! – промълви Маги и кръвта се оттече от лицето ù. – „Горките хора просто са си гледали работата – помисли си тя. – В един момент са слезли от влака, а в следващия… Не е ли достатъчно страшно постоянно да очакваме военновъздушни атаки от нацистите, без да се меси и ИРА? Да не говорим за онова младо момиче, което е било намушкано.“

– Овладейте се, госпожице Хоуп! – тросна се госпожа Тинсли. – Преди края на тази война най-вероятно ще сте видели много по-страшни неща. Между другото, тези млади господа са господин Дейвид Грийн и господин Джон Стърлинг – двама от частните секретари на господин Чърчил.

„Да, разбира се.“ Маги ги познаваше от повече от година – Пейдж и Чък ги бяха запознали. Дейвид беше един от най-близките ù приятели. Джон беше… ами Джон беше загадка. Сериозен, снизходителен и като цяло вбесяващ – така би го описала Маги.

– Е, как мина първият ден, Магстър? – попита Дейвид и се облегна на бюрото на Маги, а тя се изправи.

– Добре, господин Грийн – отвърна овладяно, като улови погледа му и се опита да му намекне да се държи официално поне на работното им място. Стана и отиде да си вземе палтото и закачалката от куката до вратата. – Благодаря.

– Знаехте ли, госпожо Тинсли – продължи Дейвид, – че госпожица Хоуп не само идва от добрите стари американски щати – както е очевидно от ужасния ù акцент, – а е била каубойка в едно ранчо в Тексас?

Госпожа Тинсли рязко си пое въздух.

– Уверявам ви, госпожо Тинсли – каза Маги с цялото достойнство, което успя да събере, – че съм гражданка на Обединеното кралство. Родена съм тук, в Лондон; и баща ми, и майка ми бяха британски граждани. Но съм израснала в Бостън.

– Не знаех, че в Бостън има ранчота – отвърна госпожа Тинсли и сбърчи вежди.

– Определено няма. – Маги погледна ядно към Дейвид, който зае невинна поза. – Господин Грийн се мисли за забавен.

– Няма нищо, Магстър – успокои я той. – Все пак и Шефът е полуамериканец, по майчина линия. Дори твърди, че във вените му течала ирокезка кръв. Така че тук ще си бъдеш точно на мястото.

Госпожа Тинсли стисна устни и скръсти ръце на гърдите си. Това не предвещаваше нищо хубаво.

– Госпожице Хоуп, можете да се оттеглите. Аз имам още работа – война е, нали знаете. Лека нощ, господин Грийн, господин Стърлинг.

И тримата си тръгнаха.