„Наследството“ от Нора Робъртс

За авторката

Нора Робъртс е родена в Силвър Спринг, щата Мериленд, и е най-малкото от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва на деветнайсет години за ученическата си любов. Двамата се установяват в Мериленд в къща, която авторката обитава и до днес.

След раждането на синовете си остава вкъщи и се захваща с най-различни неща, докато не открива призванието си – писането на дамски романи. След няколко преработки и откази се появява първата ѝ книга, издадена от „Силует“ през 1981 година.

През 2007 г. списание „Таймс“ определя Нора Робъртс като една от стоте най-влиятелни личности в света. През последните 30 години средно на всяка минута се продават около 27 книги на Нора Робъртс. Романите ѝ се публикуват в над 34 държави. Фейсбук страницата ѝ има над 630 000 последователи.

Сред най-популярните ѝ поредици са „В смъртта“, „Хотелът“, „Сватбена агенция“, „Сърцето на дракона“ и др.

„Наследството“ е първата книга от новата трилогия на Нора Робъртс – „Прокълнатите булки“.

За книгата

1806 г. Астрид Пул сияе  от щастие в булчинските си  одежди, но веднага след церемонията  е убита, а златната халка е  изтръгната от пръста ѝ. С последния  си дъх обещава на любимия  си никога да не го изостави.

В наши дни Соня Мактавиш с изумление открива, че починалият ѝ баща е имал брат близнак. И че чичо ѝ Колин Пул ѝ е завещал величествено имение на крайбрежието на Мейн. Но за да получи наследството, Соня трябва да живее в къщата поне три години. Водена от желанието да разбере защо братята са били разделени при раждането си, тя е готова да започне нов живот.

Трей, младият адвокат, който приветства Соня в новия ѝ дом, я запознава със семейната история. Той я предупреждава и за градската легенда, че имението е обитавано от духове. Съвсем скоро Соня сама забелязва, че има нещо странно в къщата. Музиката на айпода ѝ се включва сама, вратите се затръшват, някой подрежда вещите ѝ, а от прозорец на третия етаж определено наднича сянка.

Скоро става ясно, че Соня е получила в наследство повече от красиво имение. Тя е наследила вековно проклятие и мистерия, която трябва да разреши, за да има шанса да го развали.

Очаквайте на 23 април 2024 г.

Откъс

1806 година

Аз съм булка. Аз съм съпруга.

Вълнувам се при мисълта, че животът ми започва от днес, защото от днес вече не съм Астрид Грандвил.

Вече съм госпожа Пул, съпругата на Колин Пул.

Когато се запознахме едва преди година, аз обикнах. Обикнах не само красивото му лице, стройното му тяло, защото неговият брат близнак Конър има същите. Обикнах усмихнатия израз на тъмнозелените му очи, мелодията на гласа му, непоколебимата проницателност на ума му.

Обикнах неговата честност, познанията му за света, искрения му смях, всеотдайността му към семейството и предприятието, което са изградили.

Съпругът ми е корабостроител, както и баща му преди него. Познавах Артър Пул само за кратко, но скърбях за него, когато след падане от кон си отиде от този свят.

Сега братята управляват предприятието, основано от баща им.

Но не и днес. Днес е празник за всички в Пулс Бей и в дома, който баща му е построил, има музика и танци, храна и вино, любов и смях.

На тези диви скали над морската шир, където Артър е издигнал внушителния си каменен замък, от днес ние ще създадем свой дом, любимият ми и аз.

Ще напълним дома си с деца, деца, родени от любов. Може би ще запалим първата искра още тази нощ, в първата ни брачна нощ.

Арабел, най-скъпата ми приятелка, с която ще бъдем етърви, след като тя се омъжи за Конър през есента, попита дали се боя, защото също като нея ще легна в брачното ложе девица.

Не. О, не, нетърпелива съм, нетърпелива да узная какво идва след целувките, които карат кръвта ми да кипи и разпалват страстта ми.

С тялото си на теб се отдавам. Ще спазвам клетвите си завинаги.

Заставам пред огледалото в стаята, която ще бъде нашата съпружеска спалня, и виждам жена, толкова различна от момичето, което бях някога.

Виждам косите, които Колин нарича „озарена от слънцето коприна“, под венче с къс воал, който се спуска отзад, както искаше майка ми. Виждам роклята, за която толкова се тревожех. Пада свободно под копринената панделка на високата талия, както поисках аз.

Зная, че не съм красавица, каквото и да ми казва Колин. Но съм готова да се отдам изцяло, особено днес, когато момичето става жена, булката става съпруга.

Виждам блясъка на пръстена, който той ми даде, когато поиска ръката ми. Когато каза: „Обичам те с цялото си сърце. Скъпа моя Астрид, никога не ще се влюбя в друга, ще обичам само теб през целия си живот и дори когато смъртта ме прибере“.

Сега този блясък, това обещание, този знак за вричане във вярност е на дясната ми ръка, а златната халка, кръгът, който никога не свършва, е на лявата.

Жената, в която се превръщам, ще го обича през целия си живот и дори когато смъртта я прибере.

Сега трябва да се връщам след този кратък миг на тихо съзерцание. Обратно при музиката, танците и празненството, с което Колин настояваше да отбележим този ден.

Ще танцувам със съпруга си. Ще прегърна семейството му като свое, защото наистина ще бъде. Докато музикантите свирят, ще празнувам този първи ден от дългия щастлив живот, който ще изградим заедно.

Или поне така вярвах.

Обръщам се, за да я поздравя, когато влиза в стаята. Мисля, че изглежда позната, но преди да проговоря, тя се втурва към мен. Виждам ножа миг преди да го забие в тялото ми.

О, каква болка! Никога няма да я забравя. Шока от нея, когато острието пронизва плътта ми веднъж, още веднъж. И отново, и отново.

Залитам назад, не мога да извикам, не мога да проговоря, а тя хвърля ножа в краката ми.

– Никога няма да го имаш – казва. – Умри булка и знай, че той ще дойде при мен. Ще дойде при мен или чрез твоята кръв на езика ми булка след булка ще те последват в смъртта.

За мой ужас, тя облиза кръвта от пръста си. Докато падам, издърпва венчалната ми халка.

И някак това деяние е по-жестоко от болката.

– Бракът не е брак, докато не бъде консумиран. Само венчана, завинаги изгубена. Проклета да си, Астрид Грандвил.

Оставя ме там, умираща на пода, до брачното ложе, което никога не ще споделя с любимия си. Но халката ми, венчалната ми халка, как бих могла да напусна този свят без нея?

Петната от кръв по сватбената ми рокля стават все по-големи, докато отчаяно се изправям на крака. В агония се довличам до вратата. Ръцете ми, хлъзгави от собствената ми кръв, едва успяват да я отворят.

Но трябва да намеря Колин. Трябва да намеря халката си. С нея се врекох във вярност. Погледът ми се премрежва, всяко вдишване е мъчение.

Някой изпищява, но звукът идва от друг свят. Свят, който напускам.

Виждам го, само него, докато всичко друго постепенно изчезва – музиката, красивите рокли и фракове, образите се размиват, звуците затихват.

Той се втурва към мен, викайки името ми. Хваща ме със силните си ръце, когато вече не мога да се държа на краката си.

Искам да му кажа нещо. „Любов моя. Живот мой.“ Но кръгът, обещанието за дълъг щастлив живот е откраднато.

Усещам сълзите му по лицето си и долавям страха и мъката в тъмнозелените му очи.

– Астрид, любов моя. Астрид. Не ме изоставяй. Не ме изоставяй.

Докато всичко избледнява, изричам последните си думи; със сетния си дъх му давам своето обещание:

– Няма да те изоставя. Никога.

И спазвам това обещание.

* * *

Скъпи читателю,

Когато се замисля за призраци, първо се сещам за баба ми по майчина линия. Предполагам, защото това е най-ранното преживяване с духове, което помня. Съкровището, както я наричахме, живя при нас няколко години. Ще кажа, че беше сладка, защото я обожавах, макар че това НЕ е първата дума, която ми идва на ум, когато мисля за нея.

Упорита, самоуверена, забавна, чудата, язвителна, с избухлив ирландски нрав – всички тези определения изпреварват „сладка“. Имаше пламтящо червена коса и на младини е хващала окото. Омъжвала се е пет пъти (преди да се родя аз). Точно така, пет пъти, и не е задържала нито един съпруг.

Имаше си собствени стаи в нашата къща – спалня, баня, хол с камина, кухненски бокс. Гледаше на ръка и следеше състезанията по каране на ролкови кънки.

В къщата, в която израснах, имахме огромен заден двор с много плодни дървета и зеленчукова градина, в която работехме всяко лято. Приличен по размер преден двор и една върба, която беше сякаш точно по средата между централната и страничната алея.

Баща ми мразеше това дърво. Нямам представа защо. Баба ми го обичаше. Също нямам представа защо. Той периодично заплашваше, че ще го отсече, а тя му носеше брадвата. Дървото си остана.

Една вечер, седмица или две след като Съкровището почина, баща ми се сети за това дърво. Спомням си как каза: „Е, Епс си отиде (така ѝ казваше той – нещо от комикс или анимационен филм) и утре сутринта ще отсека това проклето дърво.“

През нощта върбата беше ударена от мълния, разцепена на две и повалена на земята.

Тя просто не искаше да му направи това удоволствие.

Известно време баба остана в къщата, навивайки часовника си с кукувичка, затваряйки вратите, вероятно гледайки състезания с ролкови кънки или навъртайки се около масата в трапезарията за петъчната игра на карти. Знам, че майка ми я усещаше често и това ѝ носеше утеха. И я развеселяваше.

След това първо преживяване съм имала и други. А и живея на бойно поле от Гражданската война, така че би било странно, ако не съм преживявала. Чувала съм бойни барабани посред нощ, докато съм дундуркала ревящо бебе, както и странно почукване, когато не е имало никой вкъщи. Детски глас, викащ майка си – признавам, че това ме изплаши – от долния етаж, докато работех на горния, сама в къщата. Тогава се престраших да сляза долу и да потърся момиченцето, но аз не бях неговата майка, така че то не ми се показа.

А по стечение на обстоятелствата притежавам хотел, обитаван от духове. Сега някои от вас ще кажат: Моля те, Нора, тук вече си въобразяваш. Но аз съм сигурна. Както и персоналът на хотел „Бунсборо“, на който често се налага да спира душовете в заключени, празни стаи или да връща някоя вещ обратно, откъдето мистериозно е била преместена. Отваряне на врати, затваряне на врати, стъпки по стълбите. Много гости са имали такива срещи по време на престоя си. За щастие, нашите духове са доброжелателни. Игриви, но доброжелателни. Имаме дори котка-призрак, която често посещава гостите в стаите им. Името ѝ е Джонсън.

Веднъж годишно с няколко приятелки прекарваме една седмица в комплекс „Грийнбриър“ в Западна Вирджиния. Резервираме си отделна къща. Още с прекрачването на прага си помислих: О, добре, не сме сами тук. Всичките ми приятели, включително внукът ми Грифин, който идва с нас, са имали подобни срещи. О, мога да ви разкажа толкова истории. Затова и реших да го направя.

Когато се замислих за темата на следващата ми трилогия, в съзнанието ми изникнаха стари къщи с призрачни обитатели. Лично аз обичам къщи с духове (а и досега съм се спогаждала с тези, които се разхождат там), така че защо да не пиша точно за това?

Моята въображаема къща (или направо имение, както я наричат) се издига на брега на Мейн и главната героиня я наследява от чичо, за когото не е подозирала, че има. Не искам да навлизам в подробности и да развалям удоволствието от четенето, само ще кажа, че причините за това незнание са важни.

Това имение не само е обитавано от духове, но и носи двестагодишно проклятие. Тъй като това е включено още в пролога, не мисля, че ще издам много, ако кажа, че една жена е била убита в деня на сватбата си от зла, ревнива, луда вещица, която проклина къщата и следващите булки в рода.

Къща, обитавана от духове, проклятие, обречени булки през вековете. Е, определено съм доволна от резултата. Добавете мистерия, която главната героиня трябва да разреши, за да развали проклятието, малко романтика, не особено добронамерената вещица, която обитава мястото, и куп други духове, и ще разберете задоволството ми.

Хареса ми идеята моята рационално мислеща героиня да попадне в напълно ирационална ситуация и да открие наследството си, семейната си история, докато гради кариера като графичен дизайнер на свободна практика. А на всичкото отгоре ѝ се налага да се научи да се доверява на сърцето си.

Толкова се забавлявах, докато пишех „Наследството“, първата книга от трилогията „Прокълнатите булки“.

Надявам се, читателю, че и на теб ще ти хареса, както и всички неща, с които героинята ще се сблъска в красивото, призрачно имение на брега на Мейн.

Нора

• Обем: 464 стр.
• Корична цена: 19,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2316–8
• Превод: Валентина Арнаудова
• Издателска къща „Хермес“ ООД