„Възмездие“ – Крис Картър

По време на рутинна аутопсия д-р Каролин Хоув открива озадачаващи несъответствия. Очевидно е, че жертвата е загинала в пътен инцидент. Но резултатите показват нещо съвсем различно и толкова тревожно, че тя се обажда на детектив Робърт Хънтър от отдел „Свръхтежки убийства“.

Никой не подозира, че откритието на д-р Хоув е само върхът на айсберга и ще отведе Хънтър и Гарсия по следите на хитър и потаен убиец, за чието съществуване никой дори не подозира. Убиец, който винаги е действал под радара, умело прикривайки всяко зловещо убийство като инцидент…

Той няма да спре – освен ако Хънтър и Гарсия не успеят да стигнат до него. Но как да разследваш, когато няма жертви, няма местопрестъпление, няма мотив?

Как да спреш убиец, чието съществуване никой не може да докаже?

Крис Картър освен даровит писател, е и умел познавач на човешката психика и престъпна природа. Той е автор на редица бестселъри, покорили почитателите на трилър жанра по целия свят.

Откъс

Няколко секунди след като капитан Блейк излезе от кабинета им, Хънтър се обади на главния съдебен лекар на окръг Лос Анджелис – доктор Каролин Хоув. Тя тъкмо се готвеше да започне нова аутопсия, но обясни, че ще бъде свободна да разговарят след около един час, затова веднага след обяда Хънтър и Гарсия отидоха в Института по съдебна медицина на Норт Мишън Роуд.

Качиха се по големите стъпала, които водеха към главния вход на внушителната стара болница, преустроена в морга, влязоха във фоайето и се приближиха до регистратурата. Служителката, афроамериканка на петдесет и пет години, с добродушно лице, ги поздрави с добре заучена, любезна усмивка.

– Добър ден, детективи.

– Добър ден, Сандра – отговориха едновременно Хънтър и Гарсия и отвърнаха на усмивката ѝ.

Сандра работеше в Института по съдебна медицина повече от тринайсет години.

– Как си днес? – попита Хънтър.

– Добре, благодаря.

Хънтър знаеше, че тя няма как да го попита същото, защото никой на регистратурата в института не питаше посетителите в моргата как са.

– Дошли сте при доктор Хоув, нали? – попита Сандра, вече проверявайки на екрана на компютъра си.

– Точно така – отговори Хънтър и погледна часовника си. – Тя ни каза, че вероятно ще е свободна горе-долу по това време.

Сандра им се усмихна отново.

– Идеално подбран момент. Тя приключи аутопсия преди пет минути. Ще ѝ позвъня, че сте дошли.

Двамата детективи зачакаха, докато Сандра проведе бърз десетсекунден разговор по телефона.

– Доктор Хоув ще се срещне с вас в зала за аутопсии номер четири – каза тя и инстинктивно посочи двойните въртящи се врати вдясно от регистратурата.

Хънтър и Гарсия благодариха, минаха през вратите и тръгнаха по дългия, безупречно чист, бял коридор. В дъното завиха надясно по по-къс коридор, където имаше две колички с празни носилки до стената вляво.

Хънтър се престори, че се почесва по носа, но всъщност го обви в шепа, защото миризмата в тези коридори му въздействаше всеки път. Тя сякаш криеше своя удар и го нанасяше изненадващо с голяма сила. Отначало, преди години, той не ѝ обръщаше внимание, но колкото по-често посещаваше моргата, толкова по-осезаемо я усещаше... а колкото повече я забелязваше, толкова повече миризмата го дразнеше, защото при всички случаи можеше да се свърже само с едно нещо – смърт.

Минаха покрай количките и пак завиха надясно. Хънтър отвори двойните врати и двамата с Гарсия влязоха в стая, която беше охладена до няколко градуса под приятната температура. Това беше малка зала за аутопсии в сравнение със зали номер едно, две и три, само с една маса за прегледи от неръждаема стомана, която излизаше от дълъг хладилен шкаф в източната стена. На тавана, точно над масата за аутопсии, имаше голяма, кръгла хирургична лампа, която вече светеше и обливаше стаята в топла, ярка светлина. Западната стена се състоеше изцяло от студени метални крипти за съхранение, които приличаха по-скоро на големи чекмеджета с обемисти дръжки. Интересният факт беше, че в залата за аутопсии силната миризма в коридорите не беше толкова натрапчива.

Висока и слаба, с пронизителни зелени очи и с традиционната си дълга бяла лабораторна престилка, доктор Каролин Хоув стоеше от другата страна на празната маса за аутопсии. Дългата ѝ кестенява коса беше увита във висок семпъл кок.

– Робърт, Карлос – поздрави детективите тя и леко кимна. – Предполагам, че сте дошли по повод на доклада, който изпратих на Барбара по-рано днес, нали? Загиналият мъж, открит в планина Сиера Пелона?

– Знаела си, че капитан Блейк ще ни даде доклада, нали, докторе? – попита Гарсия с лека усмивка на устните.

Доктор Хоув отвърна с повдигане на вежди.

– Признавам, че тази жертва не попада точно в категорията свръхтежки убийства, но случаят със сигурност е много интригуващ и знам, че вие двамата обичате „интригуващото“, затова да, бях убедена, че Барбара ще даде доклада първо на вас.

– Е – каза Гарсия, докато двамата с Хънтър се приближаваха до масата за аутопсии. – Причината за смъртта определено беше нещо различно.

– Да – съгласи се доктор Хоув. – Това и няколко дребни детайли, които не се вместват.

– Наистина ли? – попита Хънтър. – Какво, например?

– Тук – отговори тя и кимна по посока на металните крипти. – Нека ви покажа.

Двамата детективи последваха Каролин до западната стена на залата и изчакаха, докато тя отвори вратата на отделение 3В и после изкара трупа, който се съхраняваше вътре, сложен в бял найлонов чувал. Доктор Хоув смъкна ципа от главата до пръстите на краката, разтвори чувала и разкри тялото. Шон Даниълс беше слаб, среден на ръст мъж.

Отблизо разкъсванията на лицето му бяха още по-шокиращи, отколкото на снимките, които Хънтър и Гарсия бяха видели само преди малко повече от час. Лявата очна орбита на трупа не беше на едно ниво с дясната – малко по-хлътнала и със сигурност счупена. Носът беше изкривен до безформеност и остърган, и също очевидно счупен. Въпреки че тялото беше открито преди няколко дни, лицето, ръцете и краката все още бяха подути. Кожата изглеждаше като гумена и пореста, но вместо да е прозрачно бяла, беше придобила странен оттенък на лилаво и това правеше по-трудно да се види големият брой наранявания, натъртвания и охлузвания, с които беше осеян трупът.

– Не трябваше аз да съм патоанатомът на тази аутопсия – обясни доктор Хоув. – Труповете, при които причините за смъртта изглеждат очевидни – автомобилна катастрофа, куршум в главата, самоубийство, – винаги се предоставят за учебни цели. Имаме няколко курса за напреднали в Съдебна патология в Калифорнийския университет на Лос Анджелис. Този вид трупове често отиват при студентите, но поради някаква грешка в документацията в университета тялото се озова при мен. Аз трябваше да бъда на съвещание цялата сутрин днес, но то беше отложено. И за да помогна с големия брой аутопсии, поех два трупа сутринта. – Тя кимна към тялото върху масата. – Този беше вторият.

Доктор Хоув замълча за момент и остави двамата детективи да огледат набързо тялото пред тях. Хънтър пръв забеляза нещо странно.

– Липсват четири нокътя на левия му крак – каза той и се намръщи на Каролин, която му се усмихна.

– Имаш набито око, Робърт – отвърна тя и кимна. – Да, това беше една от уликите, че нещо не е наред с този инцидент.

Гарсия, който оглеждаше разкъсванията на лицето на жертвата, бързо насочи вниманието си към стъпалата на трупа.

– По дяволите.

Хънтър се замисли за снимките, които бяха видели в кабинета им. Спомни си само за секунда.

– Той носеше маратонки – каза Хънтър и погледна доктор Хоув. – На снимките в доклада, който ти ни изпрати, докторе, жертвата беше с маратонки.

Съдебният лекар кимна мълчаливо.

– При теб ли са?

– В склада – потвърди тя. – Ноктите му не бяха в маратонките, ако това питаш.

– Това не може да е последица от удар с кола, Робърт – поклати глава Гарсия.

– Знам – съгласи се Хънтър. – Попитах, защото няма как той да се е разхождал, обут с маратонки, без нокти на левия крак. Това е твърде болезнено.

– Не – възрази доктор Хоув. – Мъжът е бил мъртъв, преди да се озове на мястото, където е бил намерен.

Хънтър се почеса по брадичката.

– От колко време? Какъв е приблизителният час на смъртта?

Тя бързо взе записките си.

– Според доклада на Пътната полиция, тялото е било открито встрани от пътя около пет и десет сутринта, в неделя, шестнайсети юни. Тоест преди четири дни.

– Точно така – каза Хънтър.

– Човекът е бил мъртъв най-малко между шест и осем часа преди това време, но не повече от осемнайсет часа – продължи Каролин.

– Тогава той е умрял в събота следобед или вечерта, а не в неделя сутринта? – попита Гарсия.

– Да.

Разкритието на патоанатома беше последвано от няколко секунди мълчание.

– Но според доклада на Пътната полиция и твоя доклад от аутопсията, нараняванията му са съвместими с тези на пешеходец, прегазен от кола, движеща се с висока скорост – отбеляза Гарсия.

– Така е – кимна доктор Хоув.

– Добре, но няма как той да е бил прегазен от кола в събота вечерта и никой да не види трупа да лежи там, встрани от пътя, до пет и десет в неделя сутринта – възрази Гарсия. – Лейк Хюс Роуд може и да не е най-оживеният път, но пак е достатъчно оживен. Пътят свързва Санта Кларита с Ланкастър през планина Сиера Пелона. Движението може да замира късно през нощта и в ранните часове на утрото, но пак има коли, които минават през няколко минути.

– Както казах – настоя доктор Хоув, – сложните фрактури, заедно с всички наранявания, увреждането на черепа, остърганата кожа и разкъсаните дрехи са съвместими с удар от кола, движеща се с висока скорост, но... – Тя повдигна вежди.

– Но пътното произшествие може да е било инсценирано, за да се прикрие състоянието, в което вече е било тялото – довърши мисълта ѝ Хънтър. – И под „инсценирано“ имам предвид, че изобщо не е имало произшествие. Извършителят може нарочно да е оставил следите от гуми и да е изхвърлил трупа там.

– Да, много е възможно – съгласи се доктор Хоув. – Предположението, че човекът е бил блъснат от кола, е било чисто косвено – тялото е било намерено край пътя, на място със следи от рязко натискане на спирачки. Разстоянието между трупа и следите от спирачния път е паснало на версията, че човекът е бил блъснат от кола, която се е движела с около осемдесет километра в час...

– Но това може лесно да се изчисли – прекъсна я Гарсия.

– Вярно е – потвърди доктор Хоув. – На мястото не са открити улики за извършено престъпление и затова е разбираемо, че никой не би се усъмнил, че мъжът е бил ударен от кола.

Хънтър отново насочи вниманието си към стъпалата на жертвата.

– Ти каза, че липсващите нокти на краката са били една от уликите, че нещо не е наред с този инцидент. Кои са другите? Цветът на кожата?

– Да, това със сигурност е още една улика – отговори Каролин. – Лилавият оттенък, който е придобила кожата му, може да е причинен от няколко различни фактора и загубата на телесна топлина е един от тях. Освен това лицето, ръцете и краката показват следи от подуване, но не като последица от фрактура, което е странно. – Тя наведе глава към трупа. – Главните улики обаче са раздробените отворени фрактури – и двете.

Хънтър и Гарсия се вгледаха във фрактурите за няколко дълги секунди.

– Няма екхимоза – отбеляза Хънтър.

– Точно така – съгласи се доктор Хоув. – Няма синини... няма хематоми непосредствено около раната, където ясно са разкъсани кръвоносни съдове от такава тежка травма. Ако кръвообращението му е било нормално по времето, когато е получил тези фрактури, навсякъде около раната биха се появили синини, както виждате около местата на липсващите нокти от пръстите на краката му.

– Тогава казваш, че той е бил жив, когато е загубил ноктите на краката си, но вече е бил мъртъв, когато е получил фрактурите на китката и крака си? – попита Гарсия.

– Това показват резултатите от аутопсията, да – съгласи се патоанатомът. – И това предполага, че извършителят не само е създал следите от спирачен път и е оставил тялото там, както смята Робърт.

– Но и че наистина го е прегазил – поправи се Хънтър, – причинявайки сложните фрактури, само че това се е случило много след като мъжът вече е бил мъртъв.

Доктор Хоув кимна.

– Затова не се наблюдават синини от натъртвания. Но това не е всичко. Той има и три счупени ребра, шест счупени пръста, по три на всяка ръка, и счупена очна орбита – лявата. Тези неща, от друга страна, са станали, докато е бил жив.

Хънтър отново огледа стъпалата на жертвата и после ръцете. Повечето нокти на пръстите на ръцете, включително на палците, бяха или нащърбени, или счупени. Въпреки лилавия оттенък, който беше придобила кожата, Хънтър не видя признаци на премръзване на пръстите на ръцете и краката, но също така знаеше, че премръзването не е предпоставка за хипотермия – тя може да се получи и при температури, които не се смятат за лют студ. Това обикновено става, когато човекът е мокър, изпотен, потопен в студена вода, липсва му всякаква изкуствена топлоизолация на тялото като дрехи, или комбинация от всичките тези неща. Фактът, че по тялото на Шон Даниълс имаше малко тлъстини, също леко би ускорил процеса на хипотермия. Като цяло наистина имаше признаци за такава, но Хънтър знаеше, че доктор Хоув се е нуждаела от нещо много по-конкретно, за да обоснове заключенията си.

– Какво те накара да стигнеш до извода, че в крайна сметка причината за смъртта е хипотермия, докторе? – попита той.

– Хубав въпрос, Робърт – отвърна съдебният лекар и леко наклони глава наляво. – Защото именно тук нещата станаха малко по-сложни.

– Защо? – попита Гарсия.

– Ами, разпознаването на хипотермията като причина за смъртта винаги е било някак проблематично в областта на съдебномедицинската патология. В повечето случаи най-убедителният показател за хипотермия идва от косвени доказателства – човекът е намерен в снега или потопен в ледена вода и така нататък. Именно липсата на доказателства ме накара да търся други вероятности. Лилавият оттенък на кожата заедно с подуването на лицето, ръцете и краката може наистина да са причинени от хипотермия, но може и да се дължи на...

– Отравяне – изпревари я Хънтър.

– Точно така – потвърди доктор Хоув и насочи показалеца си към него. – Това звучеше като много по-правдоподобна алтернатива за причина за смъртта, при положение че сме в Калифорния и е началото на лятото.

– Отравянето звучи логично – отбеляза Гарсия.

– И точно това потърсих – продължи Каролин – признаци на отравяне, когато открих множество черни петна в стомашната лигавица.

– За петна на Вишневски ли говориш? – попита Хънтър.

– Именно.

Гарсия се ухили.

– Не съм изненадан, че знаеш как се наричат черните петна в стомашната лигавица, но съм озадачен, че знаеш как се произнася.

Хънтър повдигна рамене.

– Чета много.

– Аха – рече Гарсия и вдигна ръка в жест „какво да се прави“.

– Петната на Вишневски се смятат за едни от най-надеждните и важни характерни особености за разпознаване на хипотермия – продължи доктор Хоув. – Много се изненадах, когато ги открих, и това очевидно ме подтикна да потърся подкрепящи връзки с фатална хипотермия – кръвоизливи в синовиалната мембрана, оцветяване от кръв в синовиалната течност в коляното... и други детайли.

– И всичките ли бяха налични? – попита Хънтър.

– Всичките. – Отговорът беше придружен с категорично кимане и после доктор Хоув отново посочи трупа. – Накрая сърцето му не издържало, но нямам съмнения, че причината за това е хипотермия. – Тя изхлузи латексовите си ръкавици и ги хвърли в контейнера за отпадъци. – Затова, да, колкото и налудничаво да звучи, този човек е премръзнал до смърт... в Лос Анджелис... в средата на юни.

На книжния пазар от 22 май 2024 г.
Обем: 376 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-793-3
Корична цена: 22 лв.