„Капри завинаги“

Когато Киара среща Кеко за пръв път, тя е смутена. Но щом той ѝ се усмихва, тя в миг се влюбва в трапчинките и бездънните му сини очи. А след романтичната им разходка с неговата веспа, е ясно, че това е любов от пръв поглед и за двамата. Сякаш са предопределени да са завинаги заедно... Ала седем години по-късно те са изгубили връзка и се опитват да продължат напред.

Киара не е щастлива, че трябва да се върне в родния си Неапол да помага на баба си в малкото златарско ателие. Създала си е изцяло нов живот в Милано и не иска да поглежда назад. Но съдбата има други планове.

В бижутерията на Виа дел Аморе – известна оживена уличка с магазини, посещавани от много младоженци, ги очаква пълен хаос. Скоро след като Киара започва работа там, тя открива забравена поръчка за брачни халки, предназначени за сватба на прелестния остров Капри и тръгва на пътешествие, за да намери на кого принадлежат. А там я чака огромна изненада.

Възможно ли е Киара да спаси приказната сватба на Капри и същевременно да излекува собственото си сърце край лазурните води?

Роберта Грегорио е родом от Бавария, а сега живее в Кампания със съпруга и двамата си сина. Тя обожава сладкото италианско бездействие (dolce far niente), но се придържа и към немските си корени и често смесва двете в писането си.

Откъс

– О, това е твоята внучка? Вероятно е на същата възраст като внука ми Кеко...

Преди Киара да успее да направи каквото и да било, за да го спре, Антонио изсвири толкова силно с уста, че стресна Диего. За миг той изглеждаше като парализиран. И ето че Кеко дойде към тях. Киара се смути и се опита да открие някакъв знак дали всичко това не е било уговорено. Дали Кеко е бил онзи, с когото нона е искала да я запознае. Така или иначе, това беше дразнещо и досадно. Тя погледна пръстите на краката си и едва сега забеляза, че трябваше да ги лакира наново.

Томасина удари с лакът Киара. Веднъж. Още един път. Не, изобщо не биеше на очи. Киара най-накрая вдигна поглед, някак си трябваше да попречи на своята нона да я бута още. И тогава времето спря, точно тук и сега, в сърцето на Неапол. Кеко ѝ се усмихна; той сияеше, видяха му се трапчинките, присвиваше леко прекрасните си очи, защото слънцето светеше право в лицето му. Въпреки това тя можеше да разпознае, че цветът на очите му ѝ напомняше за морето, когато дъното е чисто и водата почти прозрачна.

– Ciao – поздрави той, като прокара ръка през разрошените си къдрици, които стърчаха и благодарение на тях го оприличаваха малко на музикалния ангел Росо Фиорентино.

Киара искаше да отговори с нещо като Come stai?, но гласът ѝ твърдо отказваше да излезе от гърлото ѝ, приседна ѝ и я караше да се закашля. Той ѝ се усмихна развеселено и тя вече подозираше, че тези трапчинки ще се окажат пагубни за нея. Никога не беше се запознавала с някого, който да е с трапчинки и да изглежда толкова ослепително. Всъщност всичко у него изглеждаше ослепително. Загорялата му кожа, избелялата от слънцето коса, леко заостреното лице, жилавите и мускулести ръце, които Киара вече си представяше как обгръщат талията ѝ. Той беше толкова красив, просто като някакво видение. Тя не можеше да откъсне поглед от него.

Някой я дръпна за роклята – нещо, което ѝ се стори смущаващо. Опита се да го отблъсне, но после се сети къде се намира. И с кого.

– Нона? – промълви тя, като погледът ѝ все още беше прикован в Кеко, който също не откъсваше очи от нея.

– Да не слънчаса? – попита Томасина с известна загриженост. Беше ясно, че не е слънчасала.

– А, и днес е горещо – намеси се Антонио. – Да я закара ли Кеко до вкъщи с веспата? – искаше да го чуе директно от Томасина, сякаш Киара не се бе научила да говори.

– Това не е... – опита се да се намеси Киара.

След това разговорът отново се насочи към Антонио и Томасина и преди да се усети, Киара седеше зад Кеко на веспата и заедно с него се носеше из уличките на Стария град.

#Той караше бавно и се усещаше повече като разходка, отколкото като едно пътуване. Киара осъзнаваше физическата си близост с Кеко, но се опитваше да се овладее и да се държи за него колкото се може по-малко. Този тип привличане беше нещо напълно ново за нея. Всъщност винаги ѝ беше необходимо време, за да се отпусне и да се отвори за нови запознанства. С Кеко не беше нужно това и тя се страхуваше да не изглежда нахална.

– Съжалявам – опита се най-после да завърже разговор и се надяваше той да я чуе, въпреки дрънченето. Нямаше представа къде точно се намираха, не беше обърнала внимание и само скришом се радваше, че е близо до него. – Сигурна съм, че имаш по-важна работа от това да ме разкарваш наоколо.

Той спря на едно кръстовище от улички, пред тях се намираше нещо като малък площад, който слънцето изненадващо огряваше, намерило си път някъде през обграждащите го сгради. Кеко слезе и издърпа Веспата, докато Киара все още седеше на нея.

– Какво, за бога, те кара да си мислиш, че не бих предпочел да съм тук с теб, отколкото където и да е другаде? – искаше да знае той и ѝ се засмя закачливо.

Площадът беше пуст, занемарен, но въпреки това неописуемо красив, както можеха да изглеждат само места, които са били забравени за дълго време.

Киара вече не знаеше какво да каже, не можеше да се съсредоточи. Къде ѝ беше изчезнал острият ум, с който толкова се гордееше? Той едва беше станал от седалката на веспата, а вече ѝ липсваше топлината на тялото му. Щеше да стане май още по-весело!

– Ти дори не ме познаваш – смотолеви тя, като се опита да прикрие краката си с късата рокля, което, естествено, не ѝ се получи.

– Не трябва да те познавам, за да знам, че си красива – каза той изключително сериозно и я погледна с невероятните си очи. Протегна ръката си към нея. – Хайде, ела, обзалагам се, че никога не си била на едно от любимите ми места тук, в Стария град.

Тя се изчерви, след като чу този комплимент – почувства го. И именно затова с голямо удоволствие тя измина няколко крачки. Киара го последва, нямаше значение къде отива. Хванати ръка за ръка. Съвсем естествено докосване. Сякаш никога не е имало нищо друго освен Киара и Кеко, хванати за ръка. Те спряха пред една сграда – църква, която Киара се изненада, че разпозна. Стъпалата към голямата дървена врата бяха мръсни, но под тъмния слой се виждаше светъл, скъп мрамор. Вратата висеше накриво на пантите си, широко отворена. Киара никога не би си и помислила да влезе тук. Очевидно това беше изоставена църква, която вече не се използваше. Но както понякога се случваше в живота, зад този по-скоро отблъскващ вход се криеше един малък рай.

Покривът на сградата отчасти се беше срутил. Беше сенчесто, но няколко слънчеви лъча, които проникваха през откритите места на покрива, осветяваха един ъгъл. На светлината се виждаше прахът, който се вдигаше във въздуха. Беше тихо – не, това не беше правилната дума, по-скоро беше спокойно. Само непрекъснатото гукане на един гълъб прекъсваше магичната тишината, която се усещаше. В действителност от църквата не беше останало много. Само външните стени все още стояха, страничните нефи на църквата като по чудо бяха останали почти непокътнати, колоните стояха в строго определен ред. Но пък нямаше никакви прозорци и не бяха останали никакви орнаменти, освен едно овално изображение на Мадоната, високо над мястото, където някога трябва да е бил олтарът. Киара се приближи със страхопочитание, гледайки нагоре; всяка стъпка се чуваше едно скърцане по пода. Тя не знаеше защо и какво правеше тази стара рушаща се сграда толкова специална, но я усещаше. Дълбоко в себе си.

– Хубава е, нали? – попита Кеко, който все още не беше пуснал ръката ѝ и вдигна брадичката си към образа на Богородица.

– Света Богородица е винаги красива. Поне аз не знам за грозна Мадона. Но тази тук... Боже мой, тя е като някакво видение в тази обстановка... – Киара не можеше да намери думи и малко се срамуваше да говори тук за видение. Може би се беше отпуснала много, не искаше да изглежда странна в очите на Кеко. Или дори да прекалява.

Но Кеко кимна.

– Точно така. Самият аз не бих могъл да го кажа по-добре.

Известно време те се взираха в хубавата картина, която просто показваше една млада жена с типичната дреха, със събрани ръце за молитва, с миловидно лице. И все пак имаше още толкова много. Болката на всяка майка, която някога е загубила дете, се четеше така ясно по лицето на фигурата, че човек би се разплакал.

Те седнаха на стъпалата, водещи към кръста. Нямаше много за казване, но и на никого от двамата не му беше неприятно. Киара поглъщаше цялата необичайна, сурова красота и се чудеше колко лесно изглеждаше бурените да растат тук, в центъра на Стария град, в една изоставена църква.

– Често ли идваш тук? – попита накрая тя.

– Не толкова често, колкото преди. Като малки момчета тук си играехме на криеница. А после, един ден дойдох сам, когато трябваше да размишлявам.

Киара се опита да си представи младия мъж, седнал до нея, като дете и знаеше също, че сигурно е изглеждал страшно сладък.

– Да размишляваш? За какво например?

Той вдигна рамене.

– За това дали наистина искам да тръгна по стъпките на моя ноно и да стана рибар като него. Или за това как да кажа на момиче, с което току-що съм се запознал, че съм се влюбил в него от пръв поглед, без да звуча като някакъв секс маниак...

Думите имаха ефект върху Киара – естествено, тя разбра, че той имаше предвид нея.

– Какво щеше да стане, ако същото нещо се беше случило и с мен?

Той се приближи до нея. Тя можеше да усети аромата на душ гела му.

– Би било просто прекрасно.

Той отмести с пръст кичур коса от лицето ѝ. След това я придърпа към себе си, хвана с ръка брадичката ѝ и притисна устните си към нейните.

Първата им целувка. Нямаше музика, нито камбанен звън, не се изстрелваха конфети, нито пък фойерверки, само Мадоната ги гледаше и може би затова всичко в този миг беше съвършено.

На книжния пазар от 9 юли 2024 г.
Обем: 288 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-795-7
Корична цена: 18 лв.