„Когато тя изчезна“ – Минка Кент

Колата ѝ е открита на паркинга пред магазина, чантичката и телефонът ѝ са на седалката, ключовете стоят пъхнати в таблото, а следа от борба и насилие няма. Жената сякаш се е изпарила.

Мередит Прайс е най-голямата късметлийка на света. Съпругът ѝ Андрю е чаровен и успешен финансов брокер. Имат две деца и живеят в охолство и разкош в планинско курортно градче. След три години брак животът на Мередит е станал доста предвидим. До деня, в който тя изчезва безследно.

Гриър Амброуз трябва да открие сестра си, независимо от това как и защо е изчезнала. Тя се впуска в отчаяно търсене, но изглежда никой не е познавал истинската Мередит.

Би ли изоставила семейството си? Или някой би искал да я нарани?

Отговорите се крият в най-тъмните кътчета на човешкото съзнание...

Книгите на Минка Кент шестват неизменно в класациите на Амазон и я превръщат във водещ автор в жанра. Минка обича да изследва какво се случва, когато добрите хора вършат лоши неща и поставя героите си в комплицирани и непредвидени ситуации.

Свързани статии

Четете откъс от книгата „Личната секретарка на Чърчил“ на Сюзан Елия Макнийл

Хули Леонис с нова книга, посветена на връзката между майка и дете

„Малка книга за суфизма“ от Хаснейн Варис

Откъс

Алеята е пълна с автомобили – лъскави, черни и тревожни, наредени един зад друг. Слизам от жълтото такси и отивам до багажника. Шофьорът изважда куфара ми и потегля.

Усещам краката си схванати от дългото седене. Подкарвам куфара на колела към входа. Вратата е открехната, побутвам я и влизам.

Униформен полицай стои на пост във фоайето. Забил е пръсти в колана си и ме оглежда от главата до петите. После се запътва към мен, сякаш разполага с цялото време на света.

Всичко у него излъчва обезпокоителна доза апатия.

Млад е, кафявите му очи имат отегчено изражение в тон с апатичното му бебешко лице. Кльощав е и униформата като че ли виси на раменете му. Обзалагам се, че когато не е на работа, виси при майка си и играе Battlefield.

– Мадам, тук не е разрешено... – подхваща с прозявка, но се усеща и стисва устни. Очите му са кървясали, предполагам, че наближава краят на смяната му. Извикали са го на местопроизшествие без кръв, труп и стрелец и са му заповядали да стои на пост. Това несъмнено го кара да се усъмни в професионалния си избор.

Изправям рамене и вирвам брадичка.

– Гриър Амброуз, сестрата на Мередит.

Полицаят ми посочва кухнята и отстъпва назад. Тръгвам в посоката, откъдето се чуват приглушени гласове.

Андрю ме забелязва още щом заставам в рамката на вратата. Очите ни се срещат, но е по-уместно да се каже, че сблъскваме рога. Носи сив панталон и кашмирен пуловер. Изневерил е на обичайния си стил – костюм от три части, – но въпреки това изглежда, че както всяка сутрин, си е взел душ, изпил си е кафето и е вложил време и усилия във външния си вид.

– Здравей, Гриър – приближава до мен и ме прегръща крепко. Никога не ме е посрещал така – дори за да изиграе спектакъл пред Мередит. – Радвам се, че дойде.

Отдръпва се, но дланите му остават върху раменете ми. Това не ми харесва, не ми харесва да ме докосва. Случилото се със сестра ми не значи, че ще забравя какъв е, а именно – помпозен егоманиак, набавил си съпруга трофей, която да доведе в жалкия ски курорт.

– Нещо ново? – опитвам се да пренебрегна тежестта на ръцете му.

– Не – очите му се насочват към незнайно място над главата ми; по челото му се очертават бръчки. – Криминалистите взеха телефона ѝ. Поискали са разпечатка, но не са открили нищо необичайно. Не е писала странни съобщения, не се е уговаряла с никого...

– Не разбирам каква е причината. Скарахте ли се? – питам. – Възможно ли е да си е тръгнала по свое желание.

– Абсолютно не – веждите му се повдигат, може би като защитна реакция. Сякаш казва – как може да предположиш такова нещо? – Беше най-обикновен ден, целунах я за довиждане, отидох на работа...

Млъква, все едно го давят сълзи.

– Разкажи ми всичко – настоявам.

Очите му бавно намират моите.

– Както казах, отиде до магазина и от тогава никой не я е виждал. Не сме се карали. Не е имало никакви семейни недоразумения. Свързахме се с болниците в района, с арестите, с приютите. Никой не е виждал жена, отговаряща на описанието.

– А колата ѝ? Някакви следи от...

– Никакви. По нищо не личи да е станала жертва на престъпление. Телефонът и дамската ѝ чанта са били на предната седалка, ключовете – на волана.

– Значи ако са я отвлекли, е познавала похитителя.

Той свива рамене.

– Не знам... Нищо не знам, по дяволите.

Зет ми се обръща и оглежда помещението, пълно с непознати, които е редно да се заемат с нещо, а не просто да се помайват в тази абсурдно лъскава кухня.

– Ето го детектив Маккормак – посочва Андрю и изопва рамене със странно изражение. – Води разследването.

Виждам мъж с великолепна ръждивокестенява коса, брадичка с трапчинка и широки рамене. Държи картонена чаша кафе. Изглежда твърде млад и неопитен, прекалено красив, загладен и свеж е, за да води такова разследване. Под очите му няма тъмни кръгове, кожата му не е с жълтеникав оттенък, издаващ, че всяка вечер отпуска със стек бира.

– Колко случая с изчезнали лица е разрешил? – осведомявам се.

– Моля? – въпросът ми явно обижда Андрю.

– Пие кафе и си губи времето. Защо не задава въпроси?

– Вчера цял ден разговаря с хората. Докато не открият повече улики, не може да направи нищо – снишава глас, сякаш се опасява обсъждането на лежерния детектив да не се отрази зле на реномето му.

Жалко за него. На мен не ми пука какво мислят другите.

– Трябва да търси следи – процеждам през зъби. – Уликите няма да му скочат в скута. За бога, това му е работата!

– Успокой се, Гриър.

Свивам устни, за да съм сигурна, че няма да изплюя нещо съвсем в разрез с добрия тон.

– Не се ли притесняваш, че всички се мотаят, все едно се ослушват дали телефонът ще звънне?

Наясно съм, че вероятно преигравам, но очаквах да видя повече суетня. Липсата на трескава енергия у тези, които следва да намерят сестра ми, засилва тревогата ми.

Андрю ме хваща рязко за лакътя и ме извежда в коридора пред кухнята, далеч от ордата униформени безделници.

– Откриха гореща линия. Колегите им приемат обаждания в управлението – поема си дъх и продължава да шепти. – Всички местни канали и десетина национални телевизии излъчват снимката на Мередит със съобщение, че се издирва. Взеха пръстови отпечатъци от колата ѝ. Както споменах, провериха мобилния ѝ телефон. Вчера стоях с часове в участъка, разпитваха ме за какво ли не. Казах им всичко, което може да им бъде от полза. Описах им дори рождения белег с форма на череша върху левия ѝ хълбок. Ако смяташ, че може да свършиш по-добра работа, действай, да му се не види!

За пръв път чувам Андрю да ми говори с гневен тон. Никога не ми се е мръщил и не е стискал така ръката ми, усещам, че пръстите му треперят.

– Изпарила се е като дим, Гриър – отстъпва назад. Разперва длани, после ги отпуска безпомощно. – Не разполагат с нищо. Правят... каквото могат.

Скръствам ръце. Взирам се в лицето му, макар да не знам какво точно търся. Стига да поиска, мъж с огромно богатство и безкрайни възможности може да уреди някой да изчезне безследно. По последна информация обаче двамата бяха лудо влюбени. Държаха се, сякаш той не я използва само за секс, а тя не компенсира липсата на собствения си баща и на надежден и отговорен възрастен, който да се грижи за нея. Най-после бях започнала да приемам, че той запълва нуждата на сестра ми от стабилност и обожание, каквито никога не е имала.

Детектив Маккормак се появява в коридора и с Андрю се обръщаме едновременно към него.

– Извинявам се, че ви прекъсвам, току-що ни се обадиха. Някой се е обадил на горещата линия. Връщам се в участъка, ще се свържа с човека и ще му задам още няколко въпроса. Ще ви информирам, ако сведенията се окажат полезни.

Накланям глава. Изучавам израженията на двамата мъже. Не изглеждат особено обнадеждени, сигурно това е някаква мъжка черта – нежеланието да се хващат за сламка.

– Разбира се – Андрю скръства ръцете си, обвити в мек кашмир. Звучи по-скоро като загрижен баща, поемащ отговорност за избягала тийнейджърка, отколкото като съпруг, измъчен от тревога. – Дръж ме в течение.

– Гриър Амброуз – представям се, но не протягам длан. – Сестрата на Мередит.

Детектив Маккормак се взира в лицето ми. Изпълва ме несправедливо възмущение, той наистина прилича на Мистър Америка. Обзалагам се, че е бил скаут, обзалагам се, че може да завързва всевъзможни възли и да пали огън с кремък. И да разпъва палатка за максимум три минути. Обзалагам се, че е имал страхотно детство със страхотни родители. И съм сигурна, че е добре възпитан и добър по душа. Защо ли всичко това препуска светкавично в мисълта ми, не знам.

Но съм сигурна, че е нужно много повече, за да намери сестра ми.

– Ронан – казва детективът. Не знам дали се представя със собственото си име, без формалности, за да ме предразположи, или процедира така с всички. – Имате ли секунда?

Иска ми се да е по-възрастен, с бяла грива и с гъсти мустаци. Да е леко безпардонен и зад гърба си да има дебели папки с разрешени случаи плюс грамоти за изрядна служба – изобщо нещо, което да ми даде надежда.

Той обаче изглежда нормален младеж, приел е първото предложение за работа след колежа и не е помръднал.

Едва ли е преживявал лична трагедия. Едва ли знае какво е единственият човек, когото обичаш повече от всичко на света, да изчезне... без следа.

– Искам да дойдете в участъка за ДНК проба – казва ми детективът. – Необходим ни е биологичен материал от роднина – за справка, стандартна процедура.

Кръвта бучи в ушите ми.

– Ясно... Ако откриете труп, ще сравните ДНК профилите, за да разберете дали е тя.

Той мълчи, но изражението му потвърждава предположението ми.

– Сестра ми не е мъртва – отсичам.

– Стандартна процедура – повтаря Ронан Маккормак.

Клатя глава.

Мразя това. Мразя го!

– Добре – слагам длани върху хълбоците си. – Ще ви угодя, но ще ме закарате лично до участъка. После ще ме върнете тук и ще ми помогнете да я намеря.

– Такъв е планът, мис Амброуз – тъмните му очи искрят, шеговито може би. – Двете не си приличате...

– Какво значи това?

– Познавам я – обяснява той. – Преди две години работих с нея по случай с преследвач. Симпатично момиче. Мило и някак нерешително.

Пръстите ми усукват златната верижка на врата ми, подръпват мъничкия медальон с диаманти, все не успявам да се разделя с него. Харис ми го подари за първата ни годишнина, цяла година работи в копирния център в колежа, за да спести пари. Медальонът е грозноват, с дребни недошлифовани диаманти, но никога няма да забравя с каква гордост Харис ми връчи кадифената кутийка, докато вечеряхме в стаята ми в пансиона.

– Мередит не ми е споменавала за случая.

Извръщам поглед. Стомахът ми е свит на възел. Колко ли още неща не знам?

– Открихте ли кой я преследваше? – питам. – Дали има нещо общо с изчезването ѝ? И защо не ми е казала? – повишавам тон. – Казва ми всичко. А това е доста сериозен проблем, та да не го сподели със сестра си, нали?

Той свива устни. Явно се сритва мислено, че не си е държал езика зад зъбите.

– Сигурно не е искала да ви тревожи? – погледът му омеква. Вече е разбрал, че съм невротична и вечно се тревожа. – Имала е основателни съображения, сигурен съм.

Да.

И аз съм сигурна.

На книжния пазар от 16 юли 2024 г.

Обем: 304 стр.
ISBN: 978-954-389-796-4
Издателство: „Ера“
Корична цена: 20 лв.