„Здравей, красавице“ от Ан Наполитано

За книгата

Изящна многопластова семейна сага, превърнала се в световно явление

Уилям Уейтърс израства лишен от обич и грижа, тъй като родителите му все още не могат да преодолеят загубата на тригодишната му сестра. Уменията на баскетболното игрище обаче му спечелват стипендия за колеж и живот далеч от дома. Не след дълго интровертният младеж се влюбва в амбициозната и целеустремена Джулия Падавано. Тя е изключително близка с трите си по-малки сестри: мечтателката Силви, която обожава книгите и копнее да прекара живота си сред тях, свободомислещата художничка Сесилия и любящата ѝ близначка Емелин, която търпеливо се грижи за всички, пренебрегвайки собственото си щастие. Сестрите Падавано приветстват новия приятел на Джулия с отворени обятия в своя хаотичен, но уютен свят и той става част от голямото им семейство.

Тъмнината от миналото на Уилям обаче изплува на повърхността, застрашавайки не само педантичните планове на Джулия за бъдещето, но и лоялността на сестрите една към друга. Резултатът е крайно разединение в семейството, което променя живота на няколко поколения. Ще намерят ли сестрите Падавано път една към друга въпреки непростимото предателство в името на любовта?

Интервю с авторката

Надявам се, че книгата ще накара хората да се замислят за значението на семейството и да осъзнаят, че никога не е късно да намериш път към другия.

Започваш да пишеш романа през април 2020 г., малко след началото на ковид пандемията. Ще ни споделиш ли повече за опита си по време на локдауна?

Написването на „Здравей, красавице“ ми отне две години. За сравнение при предишните книги ми бяха необходими седем, осем години. Започнах да пиша в началото на пандемията, когато всички в Ню Йорк бяха в локдаун. Точно тогава почина баща ми и заради наложените мерки не успяхме да го изпратим подобаващо, както за съжаление се случи и с много други семейства в този труден период. Бях изолирана, скърбях за баща си, затова чувствах неотложност да напиша този роман, нещо, което до този момент не ми се беше случвало. Пишех бързо, защото се нуждаех от света, който създавах.

В  интервю с Опра Уинфри казваш, че историята сякаш е седяла в теб и е чакала да излезе на бял свят. Означава ли това, че в нея има доста лични аспекти?

Да, немалко истории от моето семейство са в основата на романа, с тях започна всичко. Може да се каже, че съм вплела себе си в тази книга. Като малка чичо ми, който живееше в Чикаго, ми изпращаше пощенски картички, които винаги започваха с обръщението „Здравей, красавице“. Така се обръща и Чарли Падавано към четирите си дъщери в романа. Действието се развива в Пилзен – работническия квартал, в който и чичо живееше, макар да имам съвсем бегъл спомен от него. А най-добрата ми приятелка от детинство Лия имаше пет лели, които непрекъснато сновяха напред назад из къщата им. Бях запленена от тях – те си довършваха изреченията една на друга и се разбираха от половин дума. Оставах с усещането, че те са по-цели и завършени личности, когато са заедно, отколкото когато са поотделно. Именно майката на Лия и нейните сестри вдъхновиха образите на сестрите Падавано.

Откъде почерпи най-голямо вдъхновение за „Здравей, красавице“?

Дори не съзнавах, че черпя вдъхновение от друга книга, докато сестрите Падавано не започнаха да се сравняват със сестрите от „Малки жени“, докато работех по първата чернова. Не можех да повярвам, че не съм забелязала приликите по-рано. Бях създала четири силни сестри, които са изключително близки помежду си и един самотен млад мъж, който става част от тяхното семейство. „Малки жени“ бе една от любимите ми книги, докато растях, тя очевидно е станала неразривна част от мен, дори без да го съзнавам.

Кое ти беше най-трудно при написването на романа?

Най-голямото предизвикателство беше, че се привързах изключително силно към героите от самото начало. Сякаш бе въпрос на живот и смърт да разкажа историите им по възможно най-добрия начин. Не спирах да се тревожа, че ще пропусна важен аспект или няма да се задълбоча достатъчно. Измисленият свят на сестрите Падавано и Уилям гореше в мен и не ми даваше мира, докато не почувствах, че съм си свършила работата. В основата на романа е семейството. Смятам, че травмите, които преживяваме в детството ни повлияват по различни начини и като възрастни. Грешките и недостатъците на родителите ни се предават и на нас, често стават част от нашата ДНК и съответно определят поведението ни. Дори да положим усилия да ги избегнем, те в голяма степен продължават да определят живота ни. Това се случва и със семейство Падавано. Роуз, майката на четирите момичета, забременява преди да се е омъжила, което – въпреки че се оказва благословия за семейството, я кара всячески да се опитва да предпази дъщерите си от подобна съдба, докарвайки ги до ръба и променяйки съдбата им. Надявам се, че книгата ще накара хората да се замислят за значението на семейството и да осъзнаят, че никога не е късно да намериш път към другия.

Източници за интервюто: npr.org; psreader.com; oprahdaily.com

Откъс

Любимият фотьойл на Чарли беше зад гърба им. Фотьойлът, на който рецитираше, пиеше и казваше на дъщерите си колко много ги обича. Силви не се интересуваше дали заплатата му е намалена, или пие твърде много. Той беше нейният човек и откакто се помнеше, двамата си разменяха книги. Беше малка, когато забеляза, че баща ѝ не стъпва в градината. Затова и тя не стъпваше там. Ранното ѝ желание да бъде като него и да му подражава издигна бариера между нея и Роуз.

Погребението беше пет дни след смъртта на Чарли. Дойдоха толкова много хора, че не можаха да се поберат в инак големия храм „Свети Прокопий“. Роуз беше с черна рокля и с черна, прикрепена към косата дантела. Седеше най-отпред с Джулия и Силви. Уилям беше с тъмния си сватбен костюм. Емелин непрекъснато се обръщаше, за да провери дали близначката ѝ не се задава. Не можеше да си представи, че Сесилия няма да дойде. Силви я погледна въпросително: „Няма ли я още?“, и Емелин поклати глава.

Силви се потеше в чорапогащника и в дебелата рокля и си мислеше за последния път, когато преди около месец беше останала насаме с баща си. Роуз ги изпрати до магазина, за да вземат направените от нея покупки. Тяхната задача беше да ги занесат у дома. Докато приготвяше торбите с продуктите, госпожа Ди Пиетро почерпи Чарли с малка бира и бащата и дъщерята седнаха на задните стъпала на магазина. Чарли се загледа в малката избуяла градина.

– Не може  да стъпи на малкия пръст  на градината на майка ти.

Силви вдигна косата си, за да се разхлади – слънцето залязваше, но септемврийският ден беше необичайно горещ, – и се учуди:

– Откъде знаеш? Та ти не стъпваш  в градината на мама.

– Съдя по величието на Роуз  – неубедително се усмихна  той. Имаше уморен вид, сякаш страдаше от безсъние. Силви не знаеше за влошаващото се състояние на сърцето му, но той вероятно бе наясно, защото каза с бирата в ръка:

– Мила моя Силви, понякога се  питам защо си бягала от  училище.

Тя се изненада.

– Кой ти каза?

– Буч ми е стар приятел и го бях помолил да се прави, че не забелязва отсъствията ти, а когато стане прекалено, да те накаже, но леко.

Буч Макгуайър беше директорът. Силви имаше повече отсъствия, отколкото присъствия по математика и химия, и най-накрая директорът я извика и я наказа да боядиса задната ограда на училището. Сесилия, нали обичаше четката и боите, ѝ помогна, а Емелин им носеше неща за хапване. Силви мислеше, че родителите ѝ не знаят за отсъствията и за наказанието.

– Защо ми казваш сега?

– Какво правеше, когато бягаше от училище?

– Четях. За мен часовете в  училище бяха загуба на време. Ако нещо не ми е интересно, няма начин да го науча.

Силви четеше в парка до училището и криеше книгите в хралупата на един стар дъб, който ѝ беше като приятел. Не казваше на сестрите си, че не ходи редовно на училище, защото Джулия щеше да се ядоса и да настоява да не бяга, а пък и не искаше да дава лош пример на близначките. Силви постепенно осъзна, че нейният път щеше да бъде различен от пътя на Джулия. Тя четеше книги, скрити в дърво, с което споделяше мислите и тревогите си, а Джулия преодоляваше академични препятствия.

Чарли кимна и заговори:

– Твърде млада си, за да проумееш, че животът е много кратък. Не исках да ти попреча да  правиш онова, което е важно за теб. Мъничка моя, аз и ти сме замесени от едно тесто и нито ученето, нито работата са ни достатъчни. Ние гледаме навън, през прозореца, или се обръщаме към себе си в търсене на нещо повече. Нали знаеш, че си много повече от помощник-библиотекарка и от студентка? Ти си Силви Падавано. – Изрече името ѝ с възторжен глас, сякаш произнасяше името на известен изследовател или воин. – Ти знаеш, че съществува нещо повече, и винаги ще гледаш на глупавите правила и скучните уроци като на губене на време. Повечето хора не правят разграничение и изпълняват каквото им кажат. Чувстват се гневни и отегчени, но смятат, че това е част от човешката участ. С теб имаме късметa да осъзнаваме, че не е задължително нещата да се случват по този начин.

Силви настръхна от истинността на думите му, а баща ѝ се усмихна и продължи:

– Каква реч дръпнах само! Е, няма лошо! Ние не живеем изолирани от света и не сме затворени в собствените си граници. – Чарли остави празната бира и прокара няколко пъти дланта си от китката до рамото, сякаш обхождаше един от фланговете си. – Ние сме част от небето, от камъните в градината на майка ти и от онзи старец, който спи на гарата. Всички сме взаимно свързани и когато проумееш това, ще започнеш да виждаш и красотата на живота. Майка ти и сестрите ти не го осъзнават. Все още не. Вярват, че се помещават в телата си, в биографичните факти на живота си.

Силви почувства, че Чарли ѝ беше показал част от нея самата – част, която дори не беше допускала, че съществува. Докато седеше на пейката на опечалените близки, а и по-сетне, през целия си живот, си спомняше за този разговор като за една от най-големите преживени радости, както и за удоволствието, което беше доставила на баща си, когато цитира любимия му стих: „…аз не се сдържам между мойта шапка и ботушите…“.

          Госпожа Ди Пиетро им връчи торбите и двамата се запътиха към вкъщи. Ръцете им се докосваха, между тях танцуваха молекули, а звездите се появяваха една след друга и блещукаха като малки крушки във вечерното небе.

Пасторът говореше за покойния все едно бяха загубили важен служител във фабриката и човек, който винаги се беше грижил за дома си, макар да му беше ясно, че Роуз беше основният двигател на семейство Падавано. Силви се измъчваше, тъй като както пасторът, така и всички дошли да се простят с Чарли го описваха с биографични факти, а той беше много повече – необозрим, прекрасен и много по-истински в мига, в който дава адаптирано мляко на нуждаеща се майка, отколкото в хилядите часове, прекарани във фабриката. Чарли се въплъщаваше в доброжелателните си дела, в обичта към дъщерите си и в двайсетте минути разговор със Силви на стъпалата на магазина.

Благодарение на този разговор Силви се видя в друга светлина. Тя търсеше трети вратички, тъй като беше дъщеря на баща си. Джулия се стремеше да получава похвали в ролите си на студентка, любима и на съпруга, докато Силви не желаеше хвалебствени етикети. Искаше да е вярна на себе си с всяка произнесена дума, с всяко свое дело и с всяко свое непреклонно убеждение. Не можеше да сложи етикет на деветдесетте секунди целувки в библиотеката и въпреки неодобрението на Джулия, те я правеха щастлива. Силви бягаше от скучните часове в училище, за да чете в парка. Никога не би се примирила с любов, която не е истинска, макар сестрите ѝ да бяха много разочаровани от отказа ѝ да излезе на среща с Ърни. Ако трябваше, щеше да чака вечно мъжа, който ще забележи нейната необятност така, както я беше забелязал баща ѝ.

Размърда се на пейката – беше ѝ горещо, нервно и чувстваше неизплаканите сълзи като утаена мътилка. Усещаше с тялото, костите и всяка своя клетка, че баща ѝ го няма. Беше си отишъл и вече никой не я познаваше истински. Джулия, Емелин и Сесилия познаваха една друга Силви, която се съобразяваше с чувствителността на Емелин и се държеше нежно и внимателно с нея, а в компанията на Джулия беше закачлива и лекомислена, тъй като двете обичаха предизвикателствата. Колкото до Сесилия, винаги ѝ беше интересно да е с нея, защото не познаваше друг човек, който да говори и разсъждава като артистичната ѝ сестра.

Силви гледаше наведените глави, потните си, плачещи сестри и каменното лице на майка си и осъзнаваше, че всички бяха в беда. Чарли ги приемаше и обичаше такива, каквито са. Зърнеше ли някоя от тях – включително и Роуз, – винаги ги поздравяваше със „Здравей, красавице!“. Обръщението му беше достатъчно мило, за да ги накара да се връщат отново и отново при него. Чарли се възхищаваше на амбициите на Джулия и я наричаше „моята ракета“. В съботните сутрини водеше Сесилия в музея на изкуствата. Споделяше радостта на Емелин в грижите ѝ за съседските деца, защото обичаше да я вижда как сияе, когато разказва за интересите на малчуганите и защо всяко едно дете е забележително посвоему. Силви и сестрите ѝ бяха пораснали под взора на баща си, но този поглед вече го нямаше и нишките, които ги свързваха, бяха разхлабени. Онова, което някога беше лесно, щеше да бъде трудно, а домът им, някога убежище за всички, вече щеше да бъде просто къщата на Роуз. Емелин спеше у госпожа Чиконе, на пода в стаята на Сесилия, за да ѝ помага за бебето; Джулия беше омъжена и Силви разбираше, че много скоро ще трябва да напусне родната си къща.

• Обем: 408 стр.
• Корична цена: 21,95 лв.
• ISBN: 978–954–26–2374–8
• Превод: Красимира Арабаджиева
• Издателска къща „Хермес“ ООД