„Вечно и безценно“ – Ребека Ярос

Камдън Даниълс е загърбил родния си град – Алба, и няма намерение никога повече да стъпи там. Когато получава неочаквано обаждане с молба за помощ от баща си, лошите спомени го заливат в миг. Предателството. Болката. И нуждата да се завърне отново у дома.

Изглежда всички в града са разочаровани от неговото пристигане. Враждебни и обвинителни погледи го следват навсякъде, но той е решен да изпълни дълга си, дори когато това означава да премине отново през целия ад на миналото.

Единственият човек, който наистина го очаква там е Уилоу. Жената, която все още обича. Жената, която никога няма да може да има. Защото в Алба се крият тайни, които е най-добре да останат заровени завинаги...

Ребека Ярос е автор на повече от 15 романа, сред които „Всичко, което оставихме недовършено“ и „Всяка неизбежна случайност“, и е сред най-продаваните и награждавани писатели. Тя оглавява класациите на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. Има шест деца, обича хокея, да свири на китара и да помага на сираци. Живее в Колорадо със семейството си, което включва и английски булдог, една буйна чинчила и котката Мейн Кун, която властва над всички.

Откъс

Мислѝ, Уилоу. Мислѝ!

Та това е господин Даниълс. Познавам го, откакто се помня. С алцхаймер или не, нямаше начин да ме застреля. Само дето човекът нямаше представа коя съм. На всичкото отгоре беше насочил оръжие към гърдите ми. Факт, достоен за тревога.

– Господин Даниълс – започнах аз отново тихо. – Аз съм Уилоу. Съседката. Не ме ли помните? – Ако разстояние от километър и половина може да се нарече съседство, разбира се.

Вятърът преметна кичур от косата върху лицето ми, но не смеех да вдигна ръка, за да го прибера под шапката. Преди няколко минути слънцето се беше скрило зад хоризонта и вече се стъмваше. Ами ако вече не можеше да ме вижда?

– Млъквай! – кресна той, докато размахваше оръжието. Погледът на широко отворените му очи блуждаеше.

Или не можеше да ме познае, или просто не беше на себе си.

Изплаших се не на шега. Усетих ударите на сърцето си в гърлото. Ами ако натисне спусъка? Ако пръстът му го закачи, докато следващия път замахне с оръжието? Бяхме на около километър от къщата на Даниълс и на близо толкова от дома на родителите ми. Мобилният ми телефон беше в джоба, но имах чувството, че ако посегна да го извадя, мъжът ще стреля в мен. От това разстояние нямаше да оцелея до болницата... Ако ме намерят, естествено.

Добре че в момента течаха други издирвания. Хората щяха да пристигнат, щом чуят изстрел.

– Нали знаеш, че тук можеш да срещнеш пума – процеди той.

Преди петнайсет години жена му беше нападната от пума на същото това място.

– И какво правиш тук? Нямаш право да влизаш в земята ми.

Излишно беше да споря, тъй като технически погледнато, той беше прав. Но пък Дороти се беше обадила разтревожена и аз се спуснах да търся господин Даниълс, както го бях правила вече няколко пъти през последния месец. Пушката обаче... Това не го очаквах.

– Известно ми е, че пуми идват насам – с треперещ глас отбелязах. – Ти ме учеше какво да правя, ако срещна пума.

Бях на седем, когато той повика мен и Съливан, за да ни обясни какво да правим. Естествено, тогава Кам се правеше на пума, докато Александър го наблюдаваше внимателно. Кам. Сърцето ми се обърна както всеки път, когато името минаваше през ума ми, дори в този момент на очевидна опасност. Или може би тъкмо заради опасността.

– Не те познавам! Не ме лъжи! Какво търсиш тук? Защо си в имота ми? Махай се! – насочи той дулото към мен.

– Добре – отстъпих аз една крачка.

– Не мърдай! – изкрещя той с нотки на паника в гласа. – И не говори!

Застинах на място. Очевидно мъжът затъваше все повече и повече в епизода и при възможността да стреля в мен направо се парализирах.

С периферното си зрение долових движение вляво и помръдвайки едва-едва с глава, зърнах фигурата на някакъв мъж, който пристъпваше към мен, вдигнал ръце с обърнати напред длани. Откъде се взе и кой можеше да е този?

Не виждах лицето под козирката на бейзболната шапка, но човекът беше едър, значително по-висок от мен и застана между мен и господин Даниълс. Широкият гръб закри всичко пред мен.

Не го познах, което си беше странно, защото малко бяха хората, които обикновено тръгвахме да издирваме господин Даниълс. От друга страна, имаше нещо познато в начина, по който се държеше, в сто процентовата му увереност, граничеща с агресивност. Без всякаква логика изпитах усещането, че този човек е по-опасен от дулото на оръжието, насочено към мен. Бях приела, че оръжието е заредено. А ако не беше, не знаех как щеше да прозвучи историята ми, докато я разказвам после на Черити.

Въпреки всички обвинения, които баща ни имаше към Черити за дръзкото поведение на сестра ми, тя със сигурност не е била изправена пред дулото на оръжие.

– Какво става? Ти пък кой си? Колко души сте вие? – с очевидна паника в гласа попита господин Даниълс.

По движението на раменете пред мен усетих, че мъжът се кани да говори.

– Не, млъкни! Всички лъжете! Чувам само лъжи!

Внезапно настъпи рязка промяна в ситуацията.

Мъжът протегна ръка назад и обгърна кръста ми. Привлече ме към гърба си. Стегнах се, макар нарушаването на личното ми пространство да не можеше да се сравни със заплахата от това да бъда простреляна. Ръката му ме държеше здраво. Нямаше начин да помръдна.

– Внимавай – прошепнах на непознатия. – Човекът е с алцхаймер. Не знае какво прави.

Мъжът стегна още повече ръката си и аромат на мента, смесена с този на бор, изпълни ноздрите ми, докато стъпка по стъпка човекът започна да отстъпва към дърветата, така че гърбът ми всеки момент щеше да опре в тях. Но, господи, този аромат... Познавах го.

– Ние сме просто туристи – обърна се той към господин Даниълс бавно и отчетливо.

В този миг истината се стовари върху съзнанието ми със силата на лавина, при което дъхът ми секна. Инстинктивно стиснах очи, докато вълна от спомени ме заля, и само се надявах, че не халюцинирам.

– Кам – прошепнах едва-едва и впивайки пръсти в якето му, отпуснах чело до гърба му.

– Добре ли си, Уилоу? – промълви той толкова тихо, че ако дълбокият му глас не беше прокънтял в гърдите му, със сигурност щях да реша, че наистина халюцинирам.

Кимнах все така опряла лице в якето му. Дали пък господин Даниълс вече не беше натиснал спусъка? Може да не съм усетила. Вече да съм умряла. Нямах друго обяснение за присъствието на Кам.

Защото Камдън Даниълс се беше заклел, че ще се върне в родния Алба само за да бъде погребан тук. Сега обаче беше съвсем истински, толкова стабилен. Обвит в така добре познатия ми аромат. И ако наистина бях мъртва, то тогава ръцете на Съливан щяха да са около мен. А не тези на Кам. И то не тъкмо около мен.

Следвах едва забележимото пристъпване на Кам, който ни отдалечаваше от баща му.

Кам не беше идвал тук от години. Определено не можеше да спре куршума. И въпреки това ме обзе чувство на безопасност. Нямаше никакво значение, че в очите на света той е някакъв вид заплаха, за мен винаги е бил убежище, дори когато заслужено си спечели лошата слава. Бранил ме е дори само заради това, че бях момичето, залепено за момчетата Даниълс.

Местната, която остана в града, когато тримата братя постъпиха в армията.

Жената, съсипана от факта, че само двама се прибраха.

Кам може да беше тук сега, но достатъчна беше само една грешна стъпка – и двамата щяхме да бъдем погребани до Съливан.

– Спрете, иначе ще стрелям! – провикна се господин Даниълс и Кам се подчини. – Изпразнете джобовете си! Дано нищо не сте откраднали!

– Ще те пусна сега – започна Кам. – С бавни стъпки се отдалечи в гората и изчезни между дърветата.

Едва чувах развълнуваните брътвежи на господин Даниълс пред нас.

– Не мога да те оставя сега – възразих аз.

– Послушай ме поне веднъж, Пика. Опитвам се да те спася. Александър идва зад баща ми и ще ми помогне, но ти трябва да се разкараш оттук.

Гърлото ми се сви, когато чух отдавна забравения си прякор.

– Той не те познава, Кам. Ще стреля. Не те е виждал цели шест години. Виждам се с него почти всеки ден и въпреки това не ме позна.

– Мен ме помни.

– И аз така си мислех, докато не насочи пушката към мен, идиот такъв.

– Какво чух? – продължаваше да шепне той. – Нещо изписка, но вероятно якето ми заглуши звука.

При други обстоятелства щях да го ощипя, за да му дам да се разбере.

– Не те помни – упорствах аз, – а и само ще го ядосаш още повече, ако се опиташ да му напомниш кой си всъщност.

Господин Даниълс спря да мърмори и повиши глас:

– Разкарайте се от земите ми! Искате да крадете! Нямате право...

Пулсът и дишането на Кам бяха все така равномерни и ако не бях видяла с очите си Артър Даниълс, никога не бих повярвала, че срещу Кам е насочено дулото на пушка.

– Няма да ви позволя!

Отекна изстрел и чух как птиците в гората полетяха шумно зад гърба ми. Вцепених се, пръстите ми се впиха още по-силно в якето. Кам притисна длан към гърба ми.

– Кам! – възкликнах аз едва чуто. Ако беше ранен – ако беше се върнал в града, само за да бъде погребан тук... Нямаше да понеса да погреба още един от синовете на Даниълс. Опитах се да погледна встрани, но пръстите на Кам се свиха и ме притиснаха по-здраво за гърба му.

– Добре съм – обади се той тихо. – Стреля във въздуха.

– Така поне разбрахме, че пушката е заредена – промълвих аз с разтуптяно сърце и пресъхнало гърло.

– Всяко зло за добро.

Досмеша ме.

– Има още един в пушката. Не забравяй какво ти казах – с бавни стъпки към гората.

– Не – отвърнах аз.

– Да – отсече той и дръпна ръката си от кръста ми. – Сега, Уилоу.

Усетих как замръзвам.

Кам пристъпи напред и якето му се изплъзна измежду пръстите ми.

– Татко – провикна се Кам, – добре помня, че ме учеше никога да не насочвам оръжие към хубаво момиче.

Не смеех да мръдна, докато следях с поглед как Кам приближава баща си, все едно дулото на пушката не бе насочено към гърдите му.

– Какво? – провикна се господин Даниълс. – Не съм ти... Кой си ти? Какво искаш?

Тонът му определено омекна. Ако Кам успееше да се справи, може би все пак щяха да се разберат. Възможностите за подобно нещо бяха толкова малко, че дори не си заслужаваше да се мисли за такова развитие.

– Аз съм Камдън, татко. А ти май беше готов да застреляш Уилоу и затова реших да се намеся. Не вярвам да искаш да нараниш Уилоу, нали? Малката Уилоу? Съседката ни.

– Уилоу ли? Коя е пък...

Сега, когато Камдън приближаваше баща си, вече виждах стареца. Трябваше да се отдръпна и да навляза в гората, за да улесня Кам, но мисълта, че ще го оставя сам, с дулото на пушката, насочено към него, беше направо немислима.

Съливан беше останал сам. Не можех да стигна до него. Да го подържа макар и за кратко. Да отдръпна косата от очите му за последен път.

Нямаше да оставя Кам.

– Хайде, татко. Свали пушката. Ще отидем у дома и ще сготвя пиле, така както мама го правеше. – Кам пристъпваше с разперени ръце.

– Махни се от земята ми. Нямаш право върху нея!

Последва нов изстрел и изпищях при видя на политналото назад тяло на Кам, който се строполи на земята.

– Не! – откъсна се от гърлото ми, докато се спусках към тялото, проснато върху замръзналата трева.

– Уилоу! – извика Ксандър, който вече беше зад баща си и изтръгваше пушката от ръцете му.

– Обади се на деветстотин и единайсет! – извиках аз, хвърляйки бегъл поглед към коленете си, върху които се бях стоварила върху замръзналата пръст до Кам. Как щяхме да го свалим от планината? Можеше ли хеликоптер да кацне тук?

Якето беше разкъсано и от дупките излизаше перушина, която падаше върху гърдите му, преди вятърът да я разпръсне. Нямаше кръв. За сега. Нямаше и по тревата наоколо. Вярно, че вече беше тъмно, така че може би не се виждаше.

Протегнах ръка към плата, но Кам се размърда и докоснах изкривеното от болка лице. Без да се замисля, обгърнах с длани ъгловатите очертания. С периферното си зрение долових някакво движение наоколо и се сетих, че и останалите от групата за издирване са вече наоколо. Късно. Твърде късно. Винаги става така.

– Тук съм – зашепнах аз, взирайки се в тъмните зеници, в които направо потъвах. – Ще се справим с това – обещах, без да имам право, и с прекален оптимизъм в гласа и малко колеблива усмивка. – Повикахме помощ.

Кам се мъчеше да си поеме дъх, а изплашеният му поглед шареше тревожно по фигурата ми над него и по бялото ми яке.

– Добре съм. Не съм ранена. Ти пострада – уверявах го аз. Идиотка. Сякаш това беше някакво успокоение. – Искам да проверя колко е сериозно.

Той вдигна ръце и опипа якето си.

– Остави на мен – отдръпнах аз дланите му.

Добре е! Той е добре! Ти отне Съливан. Не може да направиш това и с Кам.

Чух как първата глътка въздух изпълни със свистене белите му дробове. Очите ми срещнаха погледа му, челото се беше набръчкало от усилието да си поеме още въздух. Свалих ципа на якето му и се изумих от това, което се разкри пред очите ми.

– Божичко, Кам! – възкликна Гидиън, който вече беше коленичил от другата му страна.

– Артър го простреля. – С треперещи пръсти разтворих якето и отдолу се показа черна тъкан с няколко дупки в нея, резултат от изстреляните сачми. Но къде беше кръвта? – Много е тъмно! Нищо не виждам!

– Добре съм – хрипливо се обади Кам.

Чух как Гидиън включи фенерчето си.

– Помълчи – наредих аз. – Глупав човек, къде ти беше умът да застанеш там... Чакай! Чакай малко!

Лъчът от фенерчето на Гидиън освети малки метални стружки около разхвърчалите се пера на якето.

– Кучият му син! – засмя се Гидиън и размаха фенерчето зад гърба си. – Нищо му няма!

– Казах вече, че съм добре – промърмори Кам.

– Ама... Как? Стреля в теб. – Видях го с очите си. Против всякаква логика пъхнах пръст в една от дупките и усетих хладния метал вътре. Сетне продължих встрани по стегнатите гърди на Кам.

– Пика, престани. – Кам улови ръката ми и я притисна до гърдите си. – Добре съм. Само останах без въздух. – Пусна дланта ми, протегна пръсти към рамото си и освободи лепяща закопчалка там, после още една отстрани на гръдния му кош. Какво, по дяволите, беше това?

– Браво! – възкликна Гидиън. – Какъв размер е тази? – посочи той широката бронежилетка, която падна настрани и под нея се показа фланелката на Кам – много чиста, много бяла, сякаш недокосната.

Мигнах веднъж, после още веднъж, за да се убедя, че не се лъжа и не сънувам. Нямаше и следа от куршум или сачма. Нямаше кръв. Нито нещо скъсано.

На книжния пазар от 23 юли 2024 г.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-797-1
Корична цена: 22 лв.