„Произведено в провинцията“ от Георги Мишев

В томчето са включени текстове, подбрани от първите издания на книгите на големия писател.

С „Произведено в провинцията“  издателство „Хермес“ оформя един цялостен литературен образ на твореца Георги Мишев, давайки възможност на повече млади хора да се докоснат до неговото забележително творчество.

За автора

Георги Мишев е български сценарист и писател. Автор е на близо 30 заглавия, сред които са книгите: „Осъмски разкази“, „Адамити“, „Добре облечени мъже“, „Дунав мост“, „Патриархат“, „Матриархат“, „Дами канят“, „Мир на страха ни“, „Мир на кумирите ни“ и др.

По негови сценарии са заснети филмите: „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ на режисьора Едуард Захариев, „Дами канят“ и „Самодивско хоро“ на режисьора Иван Андонов, „Не си отивай“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“, „Матриархат“ на режисьора Людмил Кирков, популярните сериали „Патриархат“ и „Дунав мост“ и др.

Георги Мишев е носител на множество признания и награди:

·     Специална награда на XV кинофестивал на българския игрален филм (1978)

·     Награди от кинофестивали в Локарно, Карлови Вари, Москва и др.

·     Националната награда за детска литература „Петко Р. Славейков“ (2003)

·     Голямата награда за литература на Софийския университет (2006)

·     На 27 април 2006 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Ловеч“ – за принос в утвърждаване престижа на Ловеч в страната и чужбина

·     През 2012 г. е удостоен с Национална награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в книгоиздаването за деца

·     На 7 март 2014 г. получава Националната литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, връчвана от Община Пазарджик за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата

·     През 2015 година писателят получава Специалната награда на София за цялостен принос в областта на културата

·     Награден е от министъра на културата Вежди Рашидов със „Златен век“ – огърлие

·     През 2015 г. Община Добрич му връчва Национална литературна награда „Йордан Йовков“

·     На 11 май 2016 г. е удостоен с наградата „Стоян Михайловски“. Отличието се присъжда за безспорни постижения на писатели или публицисти в областта на сатирата, философско-морализаторската и религиозна поезия и проза.

·     Голямата специална награда на Портал Култура за 2023 г.

За книгата

В Древния Рим провинция наричали територията извън централната власт (метрополията). Войните са били за присъединяване, за разширяване на империята. (Същите причини като днешните специални операции.) Провинцията, от своя страна, е центростремителна, бори се за столично жителство. Това пък му викат продължаване на промяната. Така се е появило понятието провинциализъм. Братя Данчови го наричат „несръчни материали и символ на изостаналост“.

Авторът на четивата е провинциалист, правонямащ на софийско жителство. За малко това да му стане комплекс или вечна тема на писмените му занимания. Признаците на страданието са мудност, забавено мислене, склонност към апатия или пристъпи на празнословие. В края на митарствата, когато бе получен синият печат в паспорта, стана ясно, че метрополията вече е гъчкана с провинциалисти, които всичко знаят „дори на латински и е някак си тъжно това“ (Валери Петров).

Разбра се, и прозаичната истина, че живописната територия от двете страни на Балкана няма данни скоро да стане империя като Древния Рим.

От автора

Откъс

КОЛЕДА ПО ИЛИНДЕН

– Чу ли? – каза жената, като се ослушваше. – Татко излезе и прасето изквича. Да не би...

– Не вярвам – каза сънено мъжът. – Нали цяла вечер приказвахме за това. Мисля, че го убедих.

Той млъкна и сега двамата чуха ясно как под прозореца преминаха стъпки и един мъжки глас поиска топла вода. „Полей ми да се умия – каза гласът, – че целият съм само кръв. Добре ми викаше да си обуя вехтите гащи...“

В пещника се хлопна врата, затътриха се стари клепи, алуминиево канче се удари в ръба на котел, зашуртя вода.

Беше още сумрачно и много тихо – една от тия летни утрини, когато въздухът трепти, изпънат като мехур, и улавя и най-тихите звуци на разсъмването.

Мъжът се надигна и облече дрехите си. По сумтенето му и по това как бързо запали цигара жената разбра, че е ядосан и навън сигурно ще има кавга. Тя го изчака да затвори вратата, стана след него и също взе да се облича.

Дворът беше мокър от росата. В гъстия чардак на лозата шумоляха разсънени врабци, край плевнята се белееха кокошки и гледаха към един нисък възрастен селянин, който измъкваше през вратичката на кочината трупа на прасе. Стара ритла от каруца лежеше на земята, повдигната в единия край, и селянинът се мъчеше да намести прасето върху нея.

– Тате – каза мъжът, като се спря до кочината. – Какво приказвахме снощи, какво правиш сега!...

Селянинът се сепна, изправи се, леко схванат в кръста, и се засмя пресилено. Не бе очаквал, че ще го заварят, и сега се смееше, докато мислеше оправданието си.

– Приказвахме – рече след малко той, – ама после с майка ти си рекохме, докато сте тука... с децата... То кога да е, ще го колим... Ако не днес, утре...

– Но вие сте луди! – рече синът. – Кое време е сега! Лято! Какво ще го правите толкова месо в тия горещини!...

– Ще ядем, няма да го хвърлим – каза бащата. – Пък и виж го, колко е прасе... Седемдесе-осемдесе кила най-много да излезе...

Прасето лежеше на наклонената ритла с хлътнали хълбоци. Беше няколкомесечно, от скорозрейната балканска порода, на едри черни петна, но по удължената му зурла и по дългите крака личеше, че не е преяждало твърде често.

– Издебнах го, докато спеше – каза бащата. – Иначе и петима не можехме го удържа. Беше станало свирепо като куче.

– Не трябваше да бързаш – укори го синът. – Но ти, като си наумиш нещо...

– Наумѝш, наумѝш – ядоса се старият. – Защо приказваш тъй бе, Никола!... Ела да те заведа долу в мазата да видиш не съм ли омел сандъка... Не остана трошка ярма... Аз още вчера щях да му тегля ножа, ако не бяхте си дошле вие...

Никола стъпка цигарата си, помръдна с рамене и намести наметнатото си палто. Каза, като въсеше вежди:

– Щяхме да намерим ярма. Пари имам, все отнякъде щяхме да купим кофа ечемик или царевица.

– Кой продава сега такива работи! – учуди се бащата. – И аз имам пари, да не мислиш, че съм без пари, но кой ти продава жито или царевица... Питал съм, но не дават хората. Някои имат, ама не дават. Не знаят какви времена ще дойдат...

Градинската портичка скръцна. Идеше жената на Никола – над трийсетгодишна, не много висока, с гъвкавата походка на градска жена. След нея се показаха две рошави глави на момче и момиче, в оная възраст, когато децата са най-любопитни и се страхуват да не изпуснат нещо от света на големите.

– Оле, татко! – каза снахата и се спря на две крачки от двамата. – Аз чух, че изквича прасето, и събудих Николай, но не допускахме, че си го заколил...

– Няма вече закога, булка – каза свекърът, като се направи, че не чу думите ѝ. – Ако бях го оставил, щеше да умре от глад.

– Господин Грух-грух!... – завикаха децата. – Лека ти пръст и вечна ти памет!

Те се смееха над трупа на прасето с весела детска ярост, скубеха четина, дърпаха опашката и ушите му и бащата трябваше няколко пъти да им се скара, докато мирясат.

Старият заглади на каиша си големия нож, повдигна ръкавите на ризата си и се зае с дрането. Той ги помоли да го оставят – прасето не било голямо и сам щял да го уреди, но синът не го послуша. Запали цигара, подаде палтото на жена си и като я отпрати с децата вкъщи, клекна да помага.

– Кожата е слабичка – каза бащата, – но ще стане за чанти. Намислил съм да я дам в Ловеч да се аргаса и ще направя две чанти за малките.

Никола се засмя и каза, че се учудва на ума му. Децата си имат чанти, защо му трябвало да си създава излишни грижи и главоболия.

– Нека да помнят дядо си – малко обидено отвърна старият.

Пътната врата се отвори. Зададе се селянин на средна възраст, със сини памучни панталони и със сандали, обути на босо. Навярно и той като мнозина нашенци се бръснеше веднъж седмично, защото брадата му бе покарала гъста и черна и отдалеч лицето му изглеждаше сякаш намазано със сажди.

– Абе вие какво направихте? – провикна се той. – Вие направихте Коледата без време?...

Брадясалият извади от задния си джоб обикновен нож с тъмни чирени, тръкна го на дланта си и каза защо е дошъл неканен. Бил станал рано, напоследък не можел да спи, и чул, като изквичало прасето. Рекъл си: „Иди, Инко, да помагаш, че утре и на теб да дойдат да ти помагат“. Взел ножа и дошъл на зарèда един вид.

– Абе то какво прасе е – рече старият. – Можех и сам да го уредя, ама щом си дошъл...

– Хич нищо да не е – каза Хинко, – пак без хора не може. Утричка нали ще гътна моето, кого ще викам, ако не комшията си.

– Да не си намислил и ти нещо, бай Хинко? – попита Никола.

Съседът бе клекнал до него, стържеше с ножа и каза, че имал трици за още някой ден, но щом ги свърши, и той щял да прави Коледата. Като него имало мнозина в селото, вечер се карали с управата, но не им отпускали храна за частния добитък.

– Как може така! – възмути се Никола. – Има специално постановление... Нали отчетохме, че грешим, дето бързаме да ликвидираме личния добитък на кооператорите.

– Отчетохме, ама тук си я карат, както по-рано – каза бащата.

– Не, това повече не бива да се търпи – ядосан каза синът и ножът потръпна в ръката му. – Има специално постановление. Ще телеграфирам на министъра, че в туй село не признават никакви постановления!

– По-леко, ще се порежеш – каза съседът.

Продължиха да дерат, наклякали край прасето като някакви чудновати птици. Опъваха кожата и ножовете им стържеха по нея, издавайки притъпен звук.

– Имало постановление – каза след малко Хинко. – Знаем, че има. Ама докато дойде до нас, все някак ще го извъртят нашите приятели... То е като Осъма, бе!... Аз съм ходил горе в Балкана, на извора му. Там да го видите какъв е чист и бистър като сълза, ама дорде доде до село, и говедата не щат да го пият...

Никола беше обзет от идеята си да се обади на министъра.

– Ще оправим тая работа – рече той, изми се набързо и облякъл палтото си, тръгна да излиза.

Старият не го спря. Той се радваше, че някогашният ремсист не бе оставил в София непокорната си глава...

– Инка, да бяхме запалили по една – рече той и извади с блажни пръсти цигарите си.

Синият пушек плъзна край тях, обгърна ги, червеното лятно слънце, току-що изгряло, озари лицата им и двамата селяни дълго опъваха тютюна и покашлюваха, а очите им сълзяха.

• Обем: 432 стр.
• Корична цена: 24,95 лв.
• ISBN: 978-954-26-2394-6
• Издателска къща „Хермес“ ООД