„Кръстоносци“ от Хенрик Сенкевич

За книгата

Романът „Кръстоносци“ ни пренася в бурен, героичен период от историята на Полша. На границата между XIV и XV в. се сблъскват яростно Тевтонският орден и обединеното полско-литовско кралство. Тевтонците признават само правото на силата, а полската шляхта издига в култ свещения дълг да защитава свободата на своя народ и хуманните принципи на рицарския кодекс. Неминуемо се стига до един от най-епичните сблъсъци в средновековна Европа – битката при Грюнвалд през 1410 г.

На фона на драматичните исторически събития се запознаваме с младия рицар Збишко от Богданец. Неговата изумителна сила и достойнство му печелят уважение и приятелства след аристокрацията, но и немалко врагове. Съдбата на рицаря поема в неочаквана посока, когато среща приказно красивата Дануша. Збишко е готов на всичко за нея, дори да предизвика на дуел един от най-свирепите рицари на Тевтонския орден. Но Дануша е отвлечена и Збишко трябва да преодолее множество изпитания, за да си върне дамата на сърцето.

Откъс

И в този миг на вратата се показа княгинята – жена на средна възраст, със засмяно лице, наметната с черен плащ и дълга, зелена рокля с позлатен пояс на кръста, който се спущаше ниско отпред и се закопчаваше с голяма тока. След княгинята вървяха придворните дами, някои по-възрастни, а някои още съвсем деца, с венчета от рози и лилии на главите и повечето от тях с лютни в ръце. Имаше и такива, които носеха цели снопове цветя, пресни, види се, току-що откъснати по пътя. Кръчмата се изпълни с хора, защото след девойките се показаха неколцина придворни и млади пажове. Всички влязоха бодро, с весели лица, говореха високо или тананикаха, сякаш упоени от тихата нощ и от силния блясък на луната. Между придворните имаше двама пътуващи певци, единият с лютня, а другият с гусла на пояса. Една от девойките, още съвсем млада, на дванайсетина години, също носеше след княгинята малка лютня, украсена с медни гвоздейчета.

– Слава на господа Исуса Христа! – каза княгинята, като се спря сред стаята.

– Во веки веков, амин! – отговориха присъстващите и се поклониха ниско.

– А къде е стопанинът?

Като чу, че питат за него, немецът излезе напред и леко приклекна според немския обичай.

– Ще се спрем тук да си починем и похапнем – каза княгинята. – Развърти се бързо, защото сме гладни.

Гражданите вече си бяха отишли, а двамата местни шляхтичи заедно с Мачко от Богданец и младия Збишко се поклониха повторно и се канеха да напуснат стаята, за да не пречат на княгинята и придворните.

Но княгинята ги задържа.

– Вие сте шляхтичи, няма да ни пречите! Запознайте се с моите придворни. Откъде ви води бог?

Те почнаха да изброяват своите имена, гербове, бойни призиви и села, според които се именуваха. Но щом чу от Мачко откъде се връща, княгинята плесна с ръце и каза:

– Я виж какъв случай! Разкажете ни за Вилно, за брат ми и сестра ми. Ще дойде ли тук княз Витолд за деня, когато кралицата ще роди, и на кръщавката?

– Искаше му се, ала не знае дали ще може, затова отнапред изпрати по свещениците и болярите в дар на кралицата една сребърна люлка. С тази люлка пристигнахме и ние с моя братанец, за да я пазим по пътя.

– Тук ли е люлката? Бих искала да я видя. Цялата ли е сребърна?

– Цялата е сребърна, но не е тук. Откараха я в Краков.

– Ами вие какво правите в Тинец?

– Ние се отбихме тук да се видим с управителя на манастира, наш роднина, и да оставим на съхранение при благочестивите монаси това, което ни даде войната и което ни подари князът.

– Значи, Бог ви е пратил добра сполука. Струва ли си плячката? Но кажете, защо брат ми не е сигурен дали ще дойде?

– Защото готви поход срещу татарите.

– Зная аз това, само едно ме безпокои – че кралицата не е предсказала щастлив край на този поход, а което тя предскаже, всякога се сбъдва.

Мачко се усмихна.

– Ех, нашата кралица е благочестива, кой го отрича, но с княз Витолд ще отидат голям брой наши рицари, добри момци, с които борбата е мъчна.

– Ами вие няма ли да отидете?

– Изпратен съм с люлката на друго място, пък и вече пет години не съм снемал бронята – отговори Мачко и показа следите, които бронята беше оставила по кожената му дреха, – но щом си почина малко, пак ще отида и ако не отида аз самият, ще пратя ей този мой братанец Збишко при пан Спитко от Мелщин, под чието предводителство ще тръгнат всички наши рицари.

Княгиня Данута погледна снажната фигура на Збишко, но по-нататъшния разговор прекъсна идването на един духовник от манастира, който поздрави княгинята и почна смирено да я укорява, че не е пратила човек да извести за пристигането ѝ и че се е отбила не в манастира, а в обикновена кръчма, недостойна за нейния висок сан. Та в манастира не липсват помещения, дето дори обикновеният човек намира гостоприемство, а що остава до високопоставени лица, особено съпругата на княза, от чиито прадеди и роднини абатството е видяло толкова благодеяния. Но княгинята отговори весело:

– Ние слязохме тук да се поразтъпчем, а утре рано трябва да тръгнем за Краков. Отспахме си през деня и пътуваме нощем по хладина; а понеже петлите бяха вече пропели, не исках да събуждам благочестивите отци особено с такива спътници, които мислят повече за песни и танци, отколкото за почивка.

Монахът все настояваше, но тя отвърна:

– Не. Ще останем тук. Времето ще мине весело в слушане на светски песни, а за утринната служба ще дойдем в черква, за да почнем деня с Бога.

– Ще отслужим литургия за здравето на милостивия княз и милостивата княгиня – каза монахът.

– Князът, моят съпруг, ще дойде чак след четири-пет дена.

– Господ има сила и отдалече да му прати благословията си, а сега нека бъде позволено на нас, сиромасите, да ви донесем от манастира поне вино.

– Ще ви бъдем признателни – каза княгинята.

А когато монахът излезе, тя завика:

– Ей, Дануша, Дануша! Качи се на една пейка и ни развесели с оная песничка, която пя в Затор.

Като чуха това, придворните поставиха бързо насред стаята една пейка. Пътуващите певци седнаха на двата ѝ края, а по средата се изправи онова момиче, което носеше след княгинята украсената с медни гвоздейчета лютня. На главата си имаше прочелник, косата му се спускаше по раменете, носеше синя рокля и червени пантофи с дълги остри носове. Изправено на пейката, то изглеждаше съвсем дете, но тъй прекрасно, сякаш статуйка от храм или от коледна къщичка. Личеше си, че то не за пръв път се качва така на пейка да пее пред княгинята, защото никак не се смущаваше.

– Хайде, Дануша, хайде! – викаха девойките от свитата.

А тя взе пред себе си лютнята, вдигна глава като птичка, която се кани да пее, примижа с очички и започна със сребрист гласец песента.

Певците веднага ѝ запригласяха, единият с гуслата, другият с голямата лютня. Княгинята, която обичаше най-много светските песни, почна да клати глава наляво и надясно, а момичето продължаваше да пее с тънък, детски и ясен глас, както пеят птичките в гората напролет.

И певците пак пригласяха. Младият Збишко от Богданец, навикнал още от детинство на войната и на нейните сурови гледки, никога в живота си не беше виждал такова нещо; той побутна по рамото застаналия до него мазур и го попита:

– Коя е тази?

– Момиче от свитата на княгинята. У нас не липсват певци, които веселят замъка, но то е най-милият малък певец и ничии други песни княгинята не слуша с такова голямо удоволствие.

– Не ме учудва това. Аз помислих, че тя е истински ангел, и не мога да ѝ се нагледам. А как я казват?

– Не чухте ли? Дануша. А неин баща е Юранд от Спихов, силен и храбър вожд, един от челните бойци под знамето.

– Ей! Такова момиче още не са виждали човешките очи.

– Всички я обичат и за песните, и за хубостта ѝ.

– А кой е нейният рицар?

– Та тя е още дете.

Разговорът им беше отново прекъснат от песента на Данушка. Збишко поглеждаше отстрани русата ѝ коса, вдигнатата ѝ глава, премрежените ѝ очички и цялата ѝ снага, осветена както от блясъка на восъчните свещи, така и от лъчите на луната през отворените прозорци – и се смайваше все повече и повече. Струваше му се, че я е виждал вече някъде, ала не помнеше дали насън или някъде в Краков, на стъклото на черковен прозорец.

Той побутна отново придворния и попита със снишен глас:

– Значи, тя е от вашия двор?

– Майка ѝ дойде от Литва заедно с княгиня Ана Данута, която я ожени за граф Юранд от Спихов. Тя беше хубава и от знатен род, княгинята я обичаше най-много от всички други и самата тя много обичаше княгинята. Затова и дъщеря си кръсти на нея – Ана Данута. Но преди пет години, когато немците нападнаха при Злотория нашия княжески двор, тя умря от страх. Тогава княгинята взе момичето и оттогава го гледа. Бащата идва често при двора и се радва, като вижда, че детето му расте здраво, заобиколено от грижите на княгинята. Но колкото пъти я види, винаги се облива в горчиви сълзи при спомена за своята покойница, а после се връща да отмъщава отново на немците за своето страшно злощастие. Обичаше той много жена си, както никой дотогава не беше обичал в цяла Мазовия, и заради нея е изтрепал вече множество немци.

Очите на Збишко изведнъж пламнаха и жилите на челото му се издуха.

– Значи, немците са убили майка ѝ? – попита той.

– И убиха, и не убиха. Тя сама умря от страх. Преди пет години имаше мир, никой не мислеше за война и всеки си ходеше спокойно. Князът беше отишъл да строи една кула в Злотория, без войска, само с придворните, както става в мирно време. Неочаквано, без да обявяват война, без каквато и да е причина, вероломните немци ни нападнаха... Забравили страха от Бога и всички добрини, които бяха видели от прадедите на княза, те го завързаха на коня и го отвлякоха, а хората му изтрепаха. Дълго време князът стоя у тях в плен и едва когато крал Владислав ги заплаши с война, пуснаха го от страх, но по време на онова нападение бе умряла майката на Дануша, сърцето ѝ дошло до гърлото и я задушило.

– Ами вие, пане, бяхте ли там? И как ви казваха, забравих?

– Казвам се Миколай от Длуголяс, а прякорът ми е Обух. Аз бях тогава. Видях как един немец с паунови пера на шлема искаше да върже за седлото на коня си майката на Дануша и как тя пребледня на въжето. А мене тогава удариха с алебарда, от това ми остана тоя белег.

При тия думи той посочи един дълбок белег на главата си, който почваше под косата и стигаше до веждата му.

И двамата замълчаха. Збишко загледа отново Дануша. После попита:

– Та казахте, пане, че тя още няма рицар, а?

Но не дочака отговор, защото в тоя миг песента спря. Единият от певците, човек дебел и тежък, стана изведнъж и пейката се наклони на една страна. Дануша се залюля и разпери ръце, но преди да падне или скочи, Збишко се хвърли като дива котка и я грабна на ръце.

Княгинята, която в първия миг писна от уплаха, веднага се засмя весело и извика:

– Ето рицар за Дануша! Приближи се, рицарче, и ни предай нашата мила певица.

– Сръчно я прихвана! – чуха се гласове между придворните.

Збишко пристъпи към княгинята, като държеше на гърдите си Дануша, която го беше прегърнала с едната ръка през шията, а с другата дигаше нагоре лютнята от страх да не се счупи. Лицето ѝ беше засмяно и радостно, но малко изплашено.

А момъкът, като стигна до княгинята, сложи пред нея Дануша, коленичи, вдигна глава и каза с чудна за възрастта му смелост:

– Нека бъде според вашите думи, милостива господарке! Време е вече тая прелестна девойка да има рицар, пък време е и аз да имам своя дама, чиято хубост и добродетели да възхвалявам, затова с ваше разрешение искам да ѝ се закълна, че ще ѝ бъда верен до гроб, каквото и да се случи.

• Издателска къща „Хермес“ ООД
• Обем: 720 стр.
• Корична цена: 24,95 лв.
• ISBN: 978-954-26-2422-6
• Превод: Екатерина Златоустова