„Моят любовен август“ от Неда Антонова

За книгата

Моят любовен август е роман за щураците от един VII „б“ – но и за вас, родители. Вашите деца вече са пораснали и се влюбват. Някои от тях не харесват живота, който им предлагаме. И търсят изход отвъд хоризонта на съществуването – чрез хапчета или други експерименти върху себе си. Какво намират децата ни Там – на ръба на живота и в задния двор на Вселената? За това ни разказва спасената след опит за самоубийство 14-годишна Миа.

Ей, хора, аз съм с вас, за да ви опиша онова, което видях Отвъд – в моите десетина минути клинична смърт! И ви моля: не се надявайте на нищо извън живота на Земята! Той е всичко и даже повече! Само тук човек може да бъде Бог – да създава красиви вселени и да сътворява съвършени същества, които ще го надживеят! Животът е единственият шанс на човека да бъде щастлив! Защото да си жив е божествено! Повярвайте ми!

Вашата все така руса, но никога вече толкоз лекомислена, Миа!

Интервю с Неда Антонова

Неда Антонова е автор на повече от двайсет романа, по-голямата част сюжетно свързани със събития от българската история. Сред тях са трилогията „Възкресените“, „Елегия“, „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“, „Баладата. Любовта на Ботев и Венета“, „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“, „Плодовете зреят нощем“. На особен читателски интерес се радва луксозното издание на есеистичната ѝ книга „Пепел от мислеща тръстика“.

Нейни книги са преведени на френски, руски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“.

Живее и работи в Търговище.

Г-жо Антонова, на 11 март излиза новата ви книга – „Моят любовен август“. Ще ни разкажете ли как се роди идеята за нея?

Ако имате предвид съсредоточаването на автора върху определена тема, ще кажа, че в дадения случай моето творческо пристрастие беше предопределено. Темата за трагичния избор, който все по-често правят млади българи, витае във въздуха, струи от вопли в мрежите, вибрира в разговорите пред блока или на опашката на пазара. Защото – по данни на Националния център за обществено здраве и анализи – в България средно по едно дете на ден прави опит за самоубийство, като 5% от опитите завършват с трагичен край. Но по този въпрос – „Защо се самоубиват децата ни?!“ – медиите и властимащите оглушително мълчат. И писателят е, който, ако не може да я реши, длъжен е поне да  я посочи.  

За пореден път в основата на романа ви стои обществено значима тема. Коя е тя и защо смятате, че е важно да бъде обсъждана?

Според оценката на някои наши невръстни съвременници „животът е непосилен за човека и единственият изход от него е смъртта“. А най-сигурният начин – пак според тях – да се стигне до изхода е посегателството върху себе си. Но на въпроса „А ти знаеш ли какво ще ти се случи, след като скочиш от деветия етаж или погълнеш опаковка сънотворни…?“, горките кандидат-самоубийци нямат отговор. „Където и да е, само да не е тук!“ Млади хора, които се боят от живота повече, отколкото от смъртта. Смущаващото е, че суицидните нагласи у тях се предизвикват невинаги от жизнено-важни обстоятелства. Най-често желанието за самоубийство възниква в резултат на конфликт в семейството (вечните спорове между поколенията); от несподелена любов или непоносима раздяла; от социална неравнопоставеност в приятелската група; от неразбирателство с учител или от конфликт със самия себе си…И става тревожно ясно, че отглеждаме деца, неспособни да преодоляват живота, най-вече поради неадекватните си очаквания от него. Свикнали от годините на ранното детство, че мантрата „искам това“ е достатъчно основание да получат желаното, те остават пренебрежително равнодушни към всичко, изискващо лични усилия, все едно дали става дума за физически труд или за усвояване на познание. И това най-често се случва у тийнейджъри от семейства със среден и висок социален статус. Не съм чувала или чела за случай на самоубийство поради неудовлетвореност от живота у млади хора от ромския етнос или при деца на проблемни семейства – безработни или бедни родители. Тези деца от ранна възраст придобиват житейски имунитет, изграден чрез ежедневната среща с обстоятелства, събития, хора и правила, които човек трябва да преодолее, ако иска да стигне някой ден до мечтата или поне до старостта си. А другите – опазените от сблъсъка с ръбовете на материалния свят и с необяснимата логика на общественото развитие, облъчвани с претенциозни фрази от рода на „Животът е несправедлив, но прекрасен“ – така и не разбират какво му е прекрасното на този живот, щом е несправедлив и…. отиват да търсят справедливост Отвъд…

Съвременните родители са изправени пред предизвикателството да запазят доверието в отношенията с децата си. Къде, според вас, се къса нишката?

Нишката е скъсана по рождение. Родителите – самите те лишени от опора в нещо по-значимо от безпросветния и убийствен ежедневен труд – не могат да предложат на децата си упование в нещо, което да не изисква непременно диплома за висше образование, а нещо, което крепи ума и дава убежище на душевните и умствени стремления. Вярата. Родители безбожници, възпитани от родители безбожници днес отхранват беззащитни млади души, които при първата съпротива на битието нямат на кого да се оплачат, за да бъдат разбрани, а и няма чии напътствия да последват, за да намерят Пътя. Вяра. Не религия. Религиите разделят хората, а с необходимостта от вяра се раждаме. Децата ни не знаят какво е Бог, но влизат в църквите, защото така е модерно. Понякога се молят – с молитви, които са си измислили според нуждите на душите си, но не вярват, че ще бъдат чути и поради това не очакват, а и не могат да разчетат изпратените им ответни знаци. Ако знаеха какво представлява смъртта; ако имаше кой да им обясни, че плътта е тленна, а духът е вечен; ако можеха да допуснат, че човекът не е създаден за еднократна употреба и че всеки от нас е безсмъртно творение – на Бог, на Мирозданието, на Космоса или на някоя друга вселенска сила, в която децата ни вярват – те щяха да знаят, че доброволното отказване от великия дар, наречен живот, е посегателство срещу вечната хармония на Вселената. Но поради невежество на духа и родители, и деца в еднаква степен тънат в духовен здрач, в страх от живота и в безпомощност пред законите на съществуването.

„Животът е единственият шанс на човека да бъде щастлив!“ – това са думи на вашата героиня Миа. Каква е цената на това прозрение?

Самата книга „Моят любовен август“ е написана с единствената, макар и плаха надежда, че тези, които я прочетат, ще разберат какво очаква всеки от нас, споделящ възгласа „Опасно е да си жив!“ и дръзнал да се откаже от великата мисия да бъде човек тук – на Земята. Постиженията на науката ни подсказват, че съществува възможност за докосване до истината – онези десетина минути клинична смърт, през които самоубиецът се намира с единия крак отвъд разделителната линия и вече вижда и разбира какво го очаква Оттатък… Понякога медицината успява да даде шанс на човека и да го върне в живота. После „възвръщенецът“ дълго се адаптира към повторното съществуване в плът, от което е отсъствал само някакви си минути. И накрая вече – осъзнал истината, намира за нужно да я сподели с онези обезверени души, които съзират примамливия изход от отчаянието си в самоосъждането на смърт…И изобразява с думи онова, което ги очаква Отвъд. В книгата тази роля авторът е отредил на 14-годишната Миа, чиито неудовлетворени – поради прекомерност – очаквания от любимия, я тласват към опаковката със сънотворни…Но лекарите навреме се намесват…Макар и осъществен със спокойния слог на спомена, този неин разказ поразява читателя с потресаващия образ на едно отвъдно битие, непонятно за ума, непосилно за въображението и ужасяващо най-вече поради своята неминуемост… Да, след самоволно причинената смърт на плътта човешката душа не умира, но потъва в един нов вид живот, с който не може да се сравни никакво земно страдание или инквизиция…

И тежко на онова младо същество, което доброволно е избрало да си го причини…

В едно интервю бяхте казали, че добрите книги предупреждават. За какво ни предупреждава „Моят любовен август“?

Ще отговоря с думите на главната героиня Миа Гронева: „Животът е един за всички, но не за всички е еднакъв. Всеки човек има своя лична причина да бъде жив. Важното е навреме да проумееш причината си и да я следваш с вяра и с отговорност към своята собствена роля на Земята…“

Откъс

Казвам се Миа. Аз съм онази млада жена, която виждате в залата на Терминал 2: бял костюм, очила с тънки сребърни рамки и небрежно прибрана на кок руса коса, кичури от която падат на тила. Стоя уж спокойно, но наум всеотдайно се моля дано лятната буря навън по-скоро да стихне и самолетът за Лондон да излети без закъснение... И да замина! Да замина... задълго... за много дълго... и да се върна едва когато съм успяла да забравя... или да си простя...

... Малко след като бях навършила четиринайсет години и бях открила, че животът, който не съм избирала, но който бях принудена да живея, не ми предлага хората и събитията, които искам, а само онези, които той реши, че ми трябват... аз...

Да. Направих опит за самоубийство.

Опитът ми се оказа щастлив, както в този случай се нарича неуспехът. Но за едно лято пораснах. По-скоро за ония два дни, през които подготвях покушението си, или още по-точно – за онези минути, през които стигнах края на живота, седнах там, както се сяда на морския бряг, пред погледа ми – чак до хоризонта – трептеше и ме облъчваше с обич цветен, богат и съблазнителен свят, в който нямах търпение да потъна...

Но веднага ми дадоха да разбера, че за такива като мене – доброволно отхвърлилите великия дар, наречен живот! – е отреден задният двор на Вселената и ледената паст на бездънния ужас... Казаха ми също, че все още не е късно и че изборът е мой: дали да остана в ужаса, чийто полъх вече долавях, или да се върна на мястото, което бях напуснала и там да доживея отреденото ми време по начина, по който бях живяла преди?! Избрах да се върна в земното си битие – при вас – и да ви бъда полезна, като ви разкажа за „пътуването“ си до ръба на живота и обратно...

Питала съм се кога и при какви обстоятелства за пръв път съм доловила в съзнанието си мисълта, че искам да умра?! Дали на онази пейка в училищния двор под прикритието на надвисналите клони на съборено от бурята дърво... или после... когато гръмотевиците трещяха над главите ни, а ние стояхме прегърнати под дъжда и си мислех, че ако светкавицата ни прониже, ще умрем заедно, тъй както сме слети... или в деня, преди да се сбогуваме на летището, когато си обещахме никога да не умираме...

Всичко това се случи преди десет години – през август... моя любовен август... лятото между седми и осми клас.

• Обем: 240 стр.
• Корична цена: 17,95 лв.
• ISBN: 9789542624431
• Издателска къща „Хермес“ ООД