„Неидеалните половинки“ от Сара Джио

Сара Джио е бестселъров автор на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Няколко години води две популярни рубрики на „Гламър“: „Здраве и фитнес“ и „Втора глава. Любовта“.

На българските читатели писателката е позната с романите „Теменужки през март“, „Пролетен сняг“, „Винаги“, „Всички цветя в Париж“, „Утринно сияние“, „Бунгалото“, „С обич от Лондон“, „Последната камелия“, „Езикът на любовта“ и „Лека нощ, Джун“. Сега „Хермес“ представя новия ѝ роман – „Неидеалните половинки“.

За книгата

Лена е работохоличка и перфекционистка, която планира до най-малката подробност всеки аспект от живота си. Затова, когато приятелят ѝ иска да се разделят, тя е шокирана и съкрушена. Заминава при леля си на живописния остров Бейнбридж – единственото място, където се чувства спокойна и закриляна.

На следващата сутрин обаче се събужда в чуждо легло до красив французин, който очевидно я смята за своята съпруга. Лена не знае и думичка френски и няма представа как се е озовала там, но всички наоколо се държат така, сякаш е неизменна част от живота им. Вечерта си ляга озадачена, само за да се събуди на коренно различно място и до коренно различен мъж.

За по двадесет и четири часа Лена се оказва съпруга на морски капитан, богата младоженка на медения си месец, жена на измамник и дори майка на едногодишно бебе. Сякаш съдбата ѝ показва какъв щеше да бъде животът ѝ, ако беше избрала някой от мъжете, играли второстепенна роля в него.

Ами ако един от тях се окаже сродната ѝ душа? Ще получи ли втори шанс да поеме контрол над живота си и вече познавайки себе си – да се бори за своето щастие? 

Очаквайте новата книга на Сара Джио на 15 април 2025 г.

Откъс

През прозореца струеше ярка светлина – прекалено ярка. Изстенах и зарових лице във възглавницата. Миналата нощ ми беше като в мъгла и ми трябваше доста време да се ориентирам, но после спомените ми нахлуха: остров Бейнбридж, вино, къщата за гости. Къщата за гости. Седнах в леглото, търкайки очите си. Колко ли е часът? Колко време бях спала? Роузи сигурно правеше закуската. Озърнах се наоколо и се вцепених – старинни прозорци с тънки ленени завеси, кристален полилей над главата... черно копринено неглиже, в което бях облечена, и нищо друго. Ахнах, посягайки към бялата завивка, за да покрия гърдите си. Това не беше къщата за гости, нито остров Бейнбридж.

Къде се намирах, по дяволите?

– Привет, mon amour – каза от вратата един мъж без риза, понесъл  сребърен поднос, и аз нададох пронизителен писък.

– Какво беше това? – продължи той, приближи се и  постави подноса с кроасани и бъркани яйца до мен. - Лош сън ли сънува?

Очите ми шареха из стаята, спирайки се за кратко на голяма свещ в дебело стъкло на нощното шкафче. Тя беше гигантска – като оръжие – и ако успеех да пропълзя още няколко инча надясно, щеше да бъде в ръцете ми. С малко късмет, можех да го ударя по главата, да го зашеметя достатъчно дълго, за да се измъкна оттук.

– Какво беше този път? – попита той и сърцето ми заби по-бързо, когато се приближи още повече. – Сънят за самолетната катастрофа или другият...  когато се опитваш да проговориш и нищо не излиза?

Той имаше силен акцент – френски, определено – и ми беше познат, но не можех да се сетя кой е, нито имах и най-малък спомен как се бях озовала тук. Очевидно бях отвлечена и вероятно дрогирана. Роузи несъмнено ме търсеше в този момент, вероятно дори се беше обадила на полицията. Ръцете ми трепереха, докато стисках херкулесовата свещ под чаршафа, адреналинът нахлу във вените ми. Чувствах се като във филм на ужасите, но ужасът беше истински. Ако той дойде по-близо, аз ще...

– Знам какво ще оправи настроението ти – каза той с палава усмивка и се облегна на лакът на леглото. - Това, което винаги те ободрява. – Отметна кичур къдрава кафява коса от очите си и плъзна ръка под завивките, галейки бедрото ми.

– Махни си ръцете от мен! – изкрещях аз, адреналинът ме заля, хванах свещта, скочих от леглото и се втурнах в ъгъла на стаята, откъдето се взрях в него, трепереща като подплашено животно.

Мъжът се засмя, докато вървеше към мен, сякаш си мислеше, че това е някаква игра, макар и леко смахната.

– Чувстваш се палава тази сутрин, разбирам.

Хвърлих свещта по него, но той се наведе и тя се разби в стената, оставяйки бъркотия от назъбени парчета зелено стъкло и восък край прозореца.

– Лена? Какво ти става, по дяволите? – Той поклати глава, мърморейки нещо на френски, което не разбрах. – Ясно. Не си в настроение. Но има по-добри начини да го покажеш от това да унищожиш свещ от Моник Пиер – въздъхна той. – Предполагам, че го заслужавам, след като съм се оженил за американка.

Женен... за мен?

Той очевидно беше побъркан, но нямаше смисъл да споря с похитителя си. Трябваше да се преструвам, докато не разбера как да се измъкна оттук.

– Merde – изсумтя той, поглеждайки златния си ролекс, след което облече бяла риза и панталон. - Кафето е от онзи сорт от Сиатъл, който обичаш. Изпий го, докато е горещо.

Добре, значи той беше гостоприемен похитител? И все пак нищо не разбирах. Всеки момент можеше да ме закопчае с белезници за леглото. Вместо това той си завърза обувките и се отправи към вратата.

Прокашлях се.

– Значи... просто ще ме оставиш тук? – Гласът ми прозвуча неестествено нервно и високо.

Той поклати глава, очевидно объркан.

– Няма ли да... да ме завържеш или нещо подобно? – продължих аз и веднага съжалих за думите, които току-що излетяха от устата ми. Явно бях идиотка, която дава идеи на похитителя си.

– Не, моя палава, непослушна съпруго – отвърна той и поклати глава, смеейки се. - Но можем да го направим по-късно, ако искаш.

Съпруга. Вцепених се безмълвна, докато той прибираше телефона и портфейла си, изпращайки ми целувка от прага.

– О, гледай да дойдеш преди шест, нали? Просто за да съм сигурен, че всичко е перфектно. Знаеш колко важна е тази вечер за мен.

– Преди шест – промълвих отчаяно, докато обувките му тракаха по паркета.

Когато вратата се затвори с щракване, паднах на колене и вдишах дълбоко. Изпитах облекчение, че съм сама, макар да си представих, че той вероятно е заключил вратата отвън. Защо да не го направи? Казах си да не се паникьосвам, въпреки че ръцете ми  настръхнаха. Може би си бях наранила главата? Опипах черепа си за подутини – нямаше нищо – и тогава реших, че сигурно съм била дрогирана. Бях гледала такива специални предавания, в които показваха как сипват нещо в питието на невинна жена и тя се озоваваше в странна хотелска стая – или по-лошо.

Не. Щях да се измъкна оттук. Но първо трябваше да се облека.

Огледах се из стаята, но дънките и пуловерът, които носех снощи,  изглежда, бяха изчезнали – той беше унищожил доказателствата, несъмнено, – затова се приближих на пръсти до близкия дрешник, където открих шокиращо разнообразен женски гардероб. Вероятно имаше различни рафтове за жертвите си, помислих си, макар че не губих време да се занимавам с нюансите на престъпното му съзнание. Това беше моят шанс да избягам и трябваше да действам бързо.

Намъкнах черен клин и светлосив суитшърт с качулка, които ми паснаха като ръкавица, след това обух чифт скъпи бежови сандали, които намерих на рафта за обувки – точно моят размер, – и тогава чух тупване, идващо от съседната стая. Нова доза адреналин се вля във вените ми, излязох на пръсти от дрешника и с благодарност открих стоманен ръжен, опрян до камината в спалнята. Грабнах го. 

Дъските на паркета скърцаха под краката ми, докато се промъквах към вратата. Предпазливо огледах големия хол на апартамента и добре обзаведената кухня, възхитих се на печката „Лаканш“ и на впечатляваща колекция от червени емайлирани съдове „Льо Крьозе“. Очевидно е възможно психопатите да имат безупречен вкус.

Уверих се, че съм сама, и оставих ръжена, но точно тогава грамадна топка от черна козина се хвърли върху мен като вихрен дервиш. Изгубих равновесие и след миг лежах по гръб в кухнята, прикована от четири лапи и един прекалено възторжен мокър език.

– Долу – извиках аз и се опитах да седна. - Казах, не! Спри! Не! Стоп?

Огромното куче се подчини и се оттегли в хола, където легна на килима с разочарована въздишка, която отразяваше като ехо собственото ми объркване. Тежеше над 60 килограма и приличаше на санбернар, с бели гърди и предни крака и кафяво петнопо средата – сладък, ако обичате зверове, които се лигавят.

Къде, по дяволите, бях?

Погледнах към балкона пред прозорците – в град, очевидно. Но къде? Сиатъл беше единственото логично обяснение и все пак... това определено не беше Сиатъл. Разгледах сцената отвъд стъклото – виждах редици двускатни покриви и причудливи каменни сгради, които изглеждаха на няколко века. Долу на улицата по тротоара крачеше възрастен мъж  с бастун в едната ръка и багета в другата. Когато погледнах в далечината, кожата по ръцете ми настръхна. Беше невъзможно, разбира се, но ето я: безспорно беше Айфеловата кула, извисена над ниските облаци като нарисувана на фона на хоризонта.

Ахнах, стискайки перваза на прозореца. Париж? Не. Абсолютно невъзможно. Сигурно наистина съм била дрогирана и ефектите още не бяха отшумели. Вода. Имах нужда от вода. Намерих чаша в кухнята и я напълних, след това я изпих до последната капка.

Бързо опитах бравата на външната врата и с облекчение открих, че е отключена. (Излизането през прозореца не беше съвсем добър план Б.) Но преди това забелязах на кухненския плот мобилен телефон, оставен да се зарежда. Пъхнах го в джоба си, после отворих чекмеджето на плота, което, за щастие, изглежда, беше чекмеджето за всичко. Имаше шепа банкноти и малко дребни монети, които също пъхнах в джоба. Докато оглеждах за последен път апартамента за нещо полезно, погледът ми се спря на рамкирана снимка на масичката за кафе. Взех я, за да я разгледам по-добре. Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите си. Това бях аз – във въздушна бяла булчинска рокля, с коса, прибрана на свободен кок, и прегърнала... французина похитител.

Не, това не се случваше в действителност. Не беше реално. Просто сънувах или бях под въздействието на някакво наркотично вещество. Бях заспала в къщата за гости на остров Бейнбридж. Как бих могла да се събудя тук? С него? Женени? Стомахът ми се сви и устата ми се напълни. Едва се добрах до стайното растение пред близкия прозорец и повърнах в саксията, изработена по поръчка.

Все още на колене, избърсах лице и си поех въздух. Погледнах лявата си ръка и видях старинен диамантен пръстен на безименния пръст. Жълтият диамант с овална форма беше зашеметяващ и аз ахнах леко, а снимката се изплъзна от ръката ми. Ударът в твърдия паркет остави назъбена, подобна на паяжина пукнатина върху стъклото, която замъгли усмивките на снимката – можеха да се видят само два чифта пронизващи очи. Тогава ми просветна.

Себастиан. Името му беше Себастиан. Поклатих глава, опитвайки се да осмисля спомените, които изплуваха на повърхността един след друг, като вълни, изхвърлящи на брега изгубени отломки. Преди шест години ли беше? Или седем? Бяхме се срещнали на сватбата на общ приятел и като единствените двама необвързани на тържеството прекарахме по-голямата част от нощта в разговори... е,  повечето от които поставяха под въпрос институцията на брака.

– Можеш ли да предположиш колко дълго ще издържат заедно? – прошепна ми Себастиан, когато младоженците излязоха на дансинга под звуците на песента на Елвис „Не мога да не се влюбя в теб“.

– Какво говориш? – реагирах леко възмутена. Когато той не отговори, се вгледах с любопитство в лицето му. - Не се ли радваш за тях?

– Разбира се, разбира се – отвърна той. - Просто казвам, че те вероятно нямат представа, че това е най-доброто, което може да им се случи. Оттук нататък всичко ще върви надолу.

В началото се канех да възразя, стори ми се безчувствено, но думите останаха в съзнанието ми – честно казано, те ме засегнаха  дълбоко. Все пак бях свидетел на същото нещо в живота на майка ми, преди да почине. Безкрайният поток от връзки, започнали с фойерверки и завършили с омраза, постоянното търсене на единствения само за да го намери... и да го загуби, отново и отново.

– Може би си просто преситен – казах аз, като се опитвах да го преценя.  Беше поне десет години по-възрастен от мен и красив. Прекалено красив.

– А може би ти си просто наивна – отвърна той със закачлива усмивка.

Отхвърлих думите му с махване на ръка и отпих още една глътка шампанско. Все пак може би в цинизма му имаше доза истина? Какво изобщо знаех за любовта? Само това, че в един момент свършва. Но тогава си спомних за щастливите двойки в моя живот, Крисчън и Франки  например.

– Е, мисля, че те ще си бъдат добре – заключих пренебрежително.

– Естествено – отговори той с разбиращо намигане, докато гледахме щастливата двойка на дансинга.

– Значи си против брака?

Той поклати глава.

– Пропускаш главното.

– Моля те, просвети ме тогава, о, мъдрецо.

Себастиан се наведе по-близо:

– Нито съм против брака, нито мисля, че са обречени. Просто съм реалист. Един човек не може да бъде всичко за теб. Просто мисля, че хората трябва да останат отворени към другите и преживяванията, които животът им носи, разбираш ли?

Повдигнах вежди.

– Звучи като нещо, което един французин би казал.

– Туше – отвърна той със смях. - Но кажи ми защо всички толкова се стремят да поставят любовта в рамка? Не всичко е предопределено... завинаги. Някои връзки пламват толкова силно в началото, че им остава малко гориво, което да ги поддържа. Други къкрят на среден огън и може дори да станат по-добри с времето. Казвам само, че никой не знае със сигурност. Но когато преживяваме красиви моменти – направи пауза – като този... трябва да им се наслаждаваме максимално. – Той замълча, допря ръката си до моята и я задържа малко по-дълго.

Отместих стола си назад, думите му бяха неприятни и провокативни.

– Искаш ли да танцуваме? – попита Себастиан.

Отпих от виното си и се усмихнах в отговор. Защо не, помислих си, когато той ме поведе към дансинга. Двамата се усмихнахме и помахахме на булката и младоженеца и на очарователната им малка шаферка, която се въртеше наоколо в бялата си тюлена рокля.

Докато той ме водеше по дансинга, аз си спомних за майка ми. Великодушна и чувствителна, тя изживя живота си като хамстер в колело, преследваше любовта, но никога не я задържа. И за какво? За да свърши изтощена и разочарована? Сама? За нея любовта беше само разочарование. В полезрението ѝ, но винаги извън обсега ѝ. Защо? Дали нейните проблеми бяха заради собствените ѝ недостатъци или заради мъжете, по които тя си падаше – мъже, които никога не биха могли да я обичат безрезервно?

Когато песента свърши, казах на Себастиан, че имам главоболие и трябва да седна. Честно казано обаче, той ме дразнеше. Не можех да реша какво ме ядосва повече – неговата лекомислена хипотеза за любовта и обвързването или моят дълбоко вкоренен страх, че е прав.

След завръщането си от медения месец на Карибите булката се обади да ми признае, че нарочно ни е настанила със Себастиан на една маса с надеждата, че ще се получи нещо между нас.

– Не си ли допаднахте? – попита тя. - Със сигурност изглеждаше така!

– Да – отвърнах аз. - Той беше... забавен.

Не ми даде сърце да ѝ кажа, че Себастиан беше надраскал номера си на една салфетка, а аз я бях изхвърлила в кофата за боклук по-късно същата вечер.

• Корична цена: 19,95 лв.
• Обем: 336 стр.
• ISBN:  9789542624509
• Превод: Дафина Янева-Китанова
• Издателска къща „Хермес“ ООД