„Алекс Крос: Не се страхувай от злото“ от Джеймс Патерсън

Неслучайно Пъблишърс Уикли определя Джеймс Патерсън като Кралят на бестселърите. След като печели награда „Едгар“ за дебютния си роман през 1977 г., книгите му са продадени в над 425 милиона екземпляра в цял свят. Държи няколко рекорда в книгата на „Гинес“ като най-голям брой заглавия в класацията на Ню Йорк Таймс, най-високоплатен писател за 2020 г., първия автор в света с продадени над 1 млн. електронни книги.

Патерсън счита за огромна отговорност на обществото да окуражи децата да четат и да подкрепя библиотечната дейност. Поради тази причина той се посвещава на редица инициативи за насърчаване на четенето и подпомагане работата на книжарници и библиотеки, като до този момент е дарил над 50 млн. долара за тези каузи. „Бъдещето на твърде много деца е застрашено, защото не четат книги – казва в интервю писателят. – Така рискуваме скоро да бъдем управлявани от ограничени, безчувствени и нагли хора.“

За книгата

Алекс Крос и партньорът му Джон Сампсън планират да заминат за Монтана, където да яздят и плават със сал по река Флатхед. Сампсън се нуждае от това пътешествие, за да се отърси от шока от внезапната загуба на обичната си съпруга. Но малко преди да заминат, са извикани на поредното местопрестъпление: в подземния паркинг под Международния музей на шпионажа е намерен трупът на служителка на ЦРУ. В джоба на якето ѝ откриват самопризнание, че е предоставяла секретна информация на един от най-големите мексикански наркокартели, за да финансира лечението на болната си дъщеря. Това се оказва едва първото от поредица брутални убийства на корумпирани агенти и служители на реда. Отговорът на наркокартела не закъснява и е кърваво предупреждение към всички, които се осмелят да проговорят. 
Крос и Сампсън заминават за Монтана, но приключението им сред дивата природа бързо се превръща в борба за оцеляване, когато се оказват мишена на кръвожадни убийци, готови на всичко, за да ги ликвидират.   

Очаквайте на 22 април 2025 г.

Откъс

Откакто се познаваме от времето, когато бяхме на по десет години, Джон Сампсън, най-добрият ми приятел и дългогодишен партньор във вашингтонската полиция, е мъжко момче, тих и наблюдателен. След смъртта на съпругата му Били е станал още по-сдържан и склонен към продължителни периоди на мълчание. Знам, че все още се бори с тъгата.

Но тази сутрин в края на юни Големия Джон нервничеше като дете, канещо се да посети „Дисни Уърлд“, и крачеше неспокойно из всекидневната ми, където бяхме струпали оборудването за пътешествието, което планирахме от години.

– Мислиш ли, че ще срещнем мечка гризли? – ухили се той.

– Надявам се, че няма – отговорих аз. – Поне не отблизо.

– Там са, не се заблуждавай. Има и вълци.

– Както и елени, лосове и пъстърва – казах аз. – Проучил съм брошурата.

Нана Мама, моята деветдесет и няколко годишна баба, влезе, кършейки ръце, и попита с тревожен глас:

– Стори ми се, че говорите за мечки гризли?

Сампсън почервеня от вълнение.

– Нана, популацията на гризлита в природния парк „Боб Маршал“ е най-голямата във всичките четиридесет и осем континентални щата, ако не броим Аляска. Но ти не се притеснявай. Имаме спрей против мечки и пистолети. И камери.

– Не разбирам защо не избрахте по-безопасно място за вашето мъжко пътешествие.

– Ако беше по-безопасно, нямаше да е мъжко – казах аз. – Трябва да има някакво предизвикателство.

– Тогава съм благодарна, че съм възрастна жена. Закуска след пет минути.

Нана се обърна и излезе, клатейки глава.

– Контролен списък? – попита Сампсън.

– Аз съм готов, стига и ти да си готов.

Започнахме да отмятаме всяка точка в списъка на нещата, които сметнахме, че ще ни бъдат необходими по време на петдесеткилометровата езда сред най-дивата природа на света и за петдневното плаване със сал, което щяхме да предприемем на излизане от „Боб Маршал“ по южния ръкав на река Флатхед. Доставчик на туристически услуги щеше да осигури саловете, палатките, храната и недостъпно за мечките оборудване за съхранение. Всичко това трябваше да се събере в четири гумирани водонепроницаеми чувала, които щяхме да използваме на реката, след като той ни остави и си тръгне.

Можехме да се запишем в група с водач, но Сампсън искаше да осъществим по-голямата част от пътешествието сами, и след като поразмислих, се съгласих. Шест дни в пущинака на Монтана щяха да осигурят на Големия Джон много възможности да се отпусне и да започне да говори, което е важно в процеса на справяне с трагичната загуба.

– Какво казва Уилоу за нашето малко пътешествие? – попитах аз.

Сампсън се засмя.

– И на нея, както на Нана, не ѝ допада идеята за мечките гризли, но знае, че ще ми се отрази добре.

– Малкото ти момиченце винаги е било прекалено умно за възрастта си.

– Вярно е. Бри харесва ли работата си?

Мислейки си за моята умна, красива и независима съпруга, аз отговорих:

– Много. Стана рано, за да бъде в офиса навреме. Има вероятност за командировка в Париж.

– Париж! Каква разлика носи промяната на кариерата!

– Така е. Новата ѝ работа сякаш е създадена специално за нея.

– Може би и ние трябва да помислим за преминаване в сектора на частните разследвания.

– Със сигурност ще изкарваме повече – казах аз.

Преди той да успее да отговори, седемнайсетгодишната ми дъщеря Джани надникна в стаята.

– Нана рече, че яйцата ви изстиват.

Оставих водонепроницаемия чувал и отидох в кухнята, където заварих най-малкото си дете, Али, което вече довършваше чинията си.

– Добро утро, слънчице – казах аз и го прегърнах. Той не ми обърна внимание и аз го погъделичках.

– Стига де, тате! – Али се разсмя, после проплака: – Защо не мога да дойда с вас?

– Защото си дете, а ние не знаем с какво ще се сблъскаме.

– Ще се справя – настоя той.

– Али, остави баща си и мен да проучим нещата тази година – каза Сампсън. – Ако решим, че ще се справиш, ще те вземем на следващото пътуване. Става ли?

Момчето се намръщи и сви рамене.

– Ами става. Кога тръгвате?

– Рано сут…

Телефонът ми иззвъня едновременно с този на Сампсън.

– Не – спря ме Джон. – Не вдигай, Алекс. Вече трябваше да сме тръгнали.

Но като видях кой ме търси, разбрах, че трябва да отговоря.

– Комисар Денисън – казах аз, – Джон Сампсън и аз тъкмо тръгваме на пътешествие.

– Отменя се – каза комисарят на вашингтонската полиция. – Имаме мъртва жена с огнестрелна рана в главата, захвърлена в гаража под Международния музей на шпионажа на площад „Ланфант“. В документа ѝ за самоличност пише, че тя…

– Господин комисар, моите уважения – казах аз, – но ние планираме това пътешествие от…

– Не ме интересува, Крос – отсече той. – В документа ѝ за самоличност пише, че е служителка на ЦРУ. Ако искаш да продължиш договора си с полицията, веднага се яви тук. А ако Сампсън иска да запази работата си, да дойде с теб.

Вперих поглед в тавана, после в Джон и поклатих глава.

– Слушам, господин комисар. Идваме.

Десето авеню в югозападен Вашингтон минава под площад „Ланфант“ край обществен паркинг с апарат за заплащане на месечен абонамент. Починалата, едра блондинка в края на трийсетте си години с рана от куршум в главата, бе поставена седнала в ъгъла на третото ниво на паркинга.

На врата ѝ беше окачена табела с грубо надраскан надпис „Предател“.

– Някой трябва да е видял как я слагат тук – казах аз. – Камерите, ако не друг.

Сампсън кимна.

– Има вероятност да отлетим утре сутрин.

Валъри Джаксън, патрулен полицай, ни посрещна до жълтата лента, която беше опънала около местопрестъплението. Директорът на Международния музей на шпионажа беше открил жертвата, когато пристигнал малко след разсъмване.

– Има ли служебна карта на ЦРУ? – попита Сампсън.

– Със снимка и всичко. В скута ѝ е. Катрин Хингам от ЦРУ.  

Обухме сини калцуни и сложихме латексови ръкавици, преди да се приближим до жертвата, облечена като мамче от предградията, излязло на обедна среща след часа по йога. Видяхме ужасната изходна рана, но си отбелязахме колко малко кръв има зад главата ѝ.

– Преместена е тук – заяви Сампсън.

– Тъкмо щях да кажа същото – рекох аз. – Застреляна е на друго място, почистена е криво-ляво и е докарана тук като един вид послание.

– За кого?

– За другите предатели?

Видяхме два черни джипа да влизат в паркинга.

– Кой, по дяволите, ги е пуснал? – изръмжа полицай Джаксън и се отправи към колите. От тях слязоха шестима мъже и жени, всичките с черни якета. Единият, със зализана назад руса коса и наперена походка, се приближи до жълтата лента и се пъхна под нея. Когато Джаксън се опита да го спре, мъжът размаха служебна карта и продължи напред.

– Дийн Уийвър, детектив – каза той. – Централно разузнавателно управление.

– ЦРУ? – попита Сампсън, като се изправи в целия си ръст от двеста и два сантиметра и препречи пътя му.

– Не ме ли чухте? Или не разбирате английски? – Уийвър навря картата си в лицата ни. – Ние поемаме разследването. Искам всички веществени доказателства да бъдат върнати на местата им. И най-любезно ви моля да напуснете.

Аз поклатих глава.

– Тая няма да я бъде. Федералният закон забранява на ЦРУ да провежда разследвания в САЩ, така че ще ви помоля да напуснете моето местопрестъпление.

– А вие кой сте?

– Доктор Алекс Крос, разследващ консултант на градската полиция и ФБР. И ако не си тръгнете, ще се обадя на моя сътрудник, наблюдаващ специален агент Нед Махони, който съм сигурен, че с удоволствие ще ви разясни как действа законът в тази страна.

Служителят на ЦРУ изглеждаше готов да избухне, но се въздържа.

– Катрин Хингам е… беше… една от нашите, доктор Крос – каза той със стиснати юмруци. – Може ли поне да я идентифицирам?

– След като ни обясните как ни открихте толкова бързо – отговорих аз.

– Аз… не мога да обясня. Сложно е…  

Сампсън се засмя.

– Сигурно често се случва в шпионския бизнес.

Служителят на ЦРУ въздъхна.

– Нямате си представа.

– Нека погледне, Джон – казах аз и Сампсън остави Уийвър да направи още няколко крачки напред, за да огледа трупа.

Раменете му се смъкнаха и той остана в печална поза няколко минути, вперил поглед в жената.

– Това е Катрин – каза агентът, когато се обърна. – И нямам представа какво означава този надпис. Тя не беше предател.

– Благодаря ви – каза Сампсън. – Но отново трябва да ви помолим да напуснете.

– Не желаете ли да научите повече за нея? – попита Уийвър.

– Мислех, че вие от ЦРУ никога не говорите за работата си.

– Обикновено да. Но случаят е различен.

• Обем: 304 стр.
• Корична цена: 21,95 лв.
• ISBN: 9789542624493
• Превод: Юрий Лучев
• Издателска къща „Хермес“ ООД